7.09.2013 г., 18:45 ч.
Обратната страна на илюзията
6 мин за четене
Аз и Магьосника бяхме заедно повече от петнайсет години. Той беше известен илюзионист и хората му бяха дали това прозвище заради неговата ловкост, но аз вярвах, че той наистина притежава магически способности.
За неговото минало знаех кажи-речи толкова, колкото и за своето - тоест почти нищо. Имах съвсем бегъл спомен за майка ми, понеже съм бил на по-малко от три години, когато е починала. Разправят, че била много красива танцьорка и известно време работела заедно с Магьосника, но самият той не обича да говори за това. Когато поотраснах се е случвало да се питам дали е възможно да ме е взел при себе си, защото той е моят баща. Но и до днес нещо все ме е възпирало да го попитам направо, а и той никога не е демонстрирал особена близост към мен. Беше внимателен, осигуряваше ми всичко необходимо, за да се чувствам добре физически и да не изоставам в ограмотяването си, но никога не е проявявал и намек за нещо, което бих могъл да нарека бащинска топлота.
Понеже пътувахме много, понякога и извън страната, никога не бях ходил на училище. Той си имаше почти редовен персонал от хора, които се грижеха нищо да не ни липсва, а част от тях бяха моите учители. Добри и мъдри хора бяха, всичко, което съм научил го дължа на тях и на книгите, които ми доставяха. Те се превърнаха в моето кътче от света, в което се чувствах свободен да бродя, да мечтая, да бъда какъвто си пожелая.
Магьосникът започна да ме включва в своите представления още когато бях петгодишен. Задачата ми не беше тежка - беше свързана с визуализиране. С времето се научих да си намирам база - тоест човек от публиката, върху който да съсредоточа вниманието си. Когато бях по-малък това обикновено беше някое момче или момиче с приятно излъчване. Понякога се случваше и да е млада, симпатична жена, която събуждаше доверието ми. В тези моменти за мен беше особено приятно да си помечтая какво би било да имам брат или сестра, с които да споделям игрите и заниманията си или пък да си представя живота си с майка, която да ме обича и не иска нищо друго, освен да бъдем щастливи заедно.
Междувременно Магьосникът подготвяше публиката за това, което щеше да последва. Много пъти бях разговарял с него за това, бях сигурен, че използва хипноза или някакво друго, негово си средство, за да постигне този ефект. Но той всеки път се смееше и ме оборваше:
- Всичко, което се случва, се случва тук-казваше, и докосваше главата ми.-Аз само им помагам да се концентрират.
Когато бяхме готови аз, той и публиката, аз написвах на малка черна дъска моето изречение, което хората трябваше да са чули и след това да повторят. Това наистина изискваше пълна концентрация и в тези мигове настъпваше най-оглушителната тишина, която някога бях чувал. Можех да чуя туптенето на сърцето си и даже собствените си мисли. Или по-скоро - бих могъл, ако не бях толкова погълнат от картината, която рисувах мислено.
Повечето хора се справяха безпогрешно, което в еднаква степен въодушевяваше както тях, така и мен. Магьосника приемаше това с присъщото си великодушно равнодушие, без да показва каквато и да е емоция, освен някоя и друга любезна мимолетна усмивка.
Тази вечер залата отново бе препълнена. Наближаваше моят номер, от мен се очакваше да се подготвя, но аз отдавна бях готов с най-важното - бях си намерил нужната ми база. Видях я още когато влизаше в залата с две приятелки - тъмнокосо, слабо момиче с огромни светли очи, толкова фина и изящна, че приличаше на елф. Не можах да откъсна очи от нея през цялото време и не ми беше нужно кой знае какво усилие, за да си представя какво би било ако можех да се запозная с нея, да разговаряме, да бъдем заедно...
С тези мисли в главата си не можех да направя друго, освен да посветя номера си на нея. Никога досега не бях имал по-ярки представи за човек, с когото да искам да общувам, да опозная, да докосна. Дори когато затворих очи, напрегнатото и леко озадачено изражение на миловидното ù личице не изчезна от погледа ми, а сякаш ме изпълни целият - до най-малката ми, най-последна клетка, и усещането беше невероятно красиво. Не бях изпитвал нещо подобно до този момент, и не исках да спра да му се наслаждавам, но чух как хората в залата се разшумяха.
Това ме озадачи, защото обикновено никой в залата не реагираше преди Магьосника да ги попита какво са чули. Сега обаче хората сякаш нямаха търпение да изразят емоциите си. Една жена на средна възраст рецитираше сложна поема за силата на любовта, докато развълнуваната ù приятелка кротко ронеше прочувствени сълзи. Две други дами спореха на висок глас дали изречението е "Не съм виждал нещо по-красиво от теб" или "Ти си най-красивото нещо, което съм виждал". Възрастен мъж на първия ред им се скара, че не са слушали внимателно и надвиквайки ги, изкрещя "Няма по-красива от теб!", като със сигурност нямаше предвид нито едната от двете. Някъде отзад як млад мъж със златен ланец с големината на верига извади пистолет и гръмна оглушително във въздуха, при което всички се разпищяха, но никой не хукна да бяга. Може би защото разбраха, че по този начин той иска единствено да привлече вниманието. В настъпилата стресната тишина младежът прибра пистолета и изрече с такъв патос: "Виждам, че си по-красива от всичко!", че залата прокънтя от една обща, покъртителна въздишка.
Магьосника изчака точно колкото трябваше, за да събере всички мнения, които в крайна сметка се свеждаха до едно и ми нареди да обърна дъската.
На дъската пишеше: "Ти си толкова красива, че не мога да спра да те виждам". Бях толкова развълнуван, че и за мен написаното беше изненада, не помнех какво точно съм написал. Залата се взриви от емоции, ръкоплясканията и виковете бяха оглушителни. Виждах как ми се усмихват, махат ми и ми изпращат целувки, а аз стоях в средата на сцената по-объркан от всякога. Не защото бяха чули моето изречение, макар че бях ням по рождение, те - необяснимо как - винаги ме чуваха. А защото за първи път усещах нещо толкова силно и завладяващо, че ме оставяше без дъх.
И точно тогава, насред целия този вихър от странни емоции усетих как една малка топла ръка се пъхна в моята.
- Много съм впечатлена! - изрече тя, а аз не можех да откъсна поглед от устните ù. После долових усмивката и засрамен вдигнах очи към нейните. - Ще ми е приятно да излезем някоя вечер!
"О, колко бих искал, само да знаеш, много бих искал!" крещеше цялото ми същество, и тогава за първи път чух гласа си да облича мислите ми в звук:
- Много бих искал! - се чух да изричам дрезгаво. Изненадата ми беше толкова голяма, че се хванах за гърлото, сякаш гласът ми бе странно, непознато животинче, което се опитвах да уловя.
Момичето явно не разбра какво точно се е случило, защото ме целуна леко по бузата и хукна да настигне приятелките си. А докато гледах след нея насред опразващата се зала и се опитвах да разбера какво ме е сполетяло, съвсем в дъното, зад кулисите мернах забързан Магьосника. Както винаги изглеждаше много вглъбен в себе си, като човек, който няма нищо общо с околния свят.
- Магьоснико! - извиках и тръгнах към него, но спрях стреснат от необичайния за мен звук. Колко ли време му трябва на човек да свикне да чува гласа си, след като никога преди не го е чувал?
Той се обърна и само миг преди да се изгуби в мрачните сенки зад сцената успях да видя, че се усмихва. После кимна с глава, намигна ми и изчезна в тъмното.
За неговото минало знаех кажи-речи толкова, колкото и за своето - тоест почти нищо. Имах съвсем бегъл спомен за майка ми, понеже съм бил на по-малко от три години, когато е починала. Разправят, че била много красива танцьорка и известно време работела заедно с Магьосника, но самият той не обича да говори за това. Когато поотраснах се е случвало да се питам дали е възможно да ме е взел при себе си, защото той е моят баща. Но и до днес нещо все ме е възпирало да го попитам направо, а и той никога не е демонстрирал особена близост към мен. Беше внимателен, осигуряваше ми всичко необходимо, за да се чувствам добре физически и да не изоставам в ограмотяването си, но никога не е проявявал и намек за нещо, което бих могъл да нарека бащинска топлота.
Понеже пътувахме много, понякога и извън страната, никога не бях ходил на училище. Той си имаше почти редовен персонал от хора, които се грижеха нищо да не ни липсва, а част от тях бяха моите учители. Добри и мъдри хора бяха, всичко, което съм научил го дължа на тях и на книгите, които ми доставяха. Те се превърнаха в моето кътче от света, в което се чувствах свободен да бродя, да мечтая, да бъда какъвто си пожелая.
Магьосникът започна да ме включва в своите представления още когато бях петгодишен. Задачата ми не беше тежка - беше свързана с визуализиране. С времето се научих да си намирам база - тоест човек от публиката, върху който да съсредоточа вниманието си. Когато бях по-малък това обикновено беше някое момче или момиче с приятно излъчване. Понякога се случваше и да е млада, симпатична жена, която събуждаше доверието ми. В тези моменти за мен беше особено приятно да си помечтая какво би било да имам брат или сестра, с които да споделям игрите и заниманията си или пък да си представя живота си с майка, която да ме обича и не иска нищо друго, освен да бъдем щастливи заедно.
Междувременно Магьосникът подготвяше публиката за това, което щеше да последва. Много пъти бях разговарял с него за това, бях сигурен, че използва хипноза или някакво друго, негово си средство, за да постигне този ефект. Но той всеки път се смееше и ме оборваше:
- Всичко, което се случва, се случва тук-казваше, и докосваше главата ми.-Аз само им помагам да се концентрират.
Когато бяхме готови аз, той и публиката, аз написвах на малка черна дъска моето изречение, което хората трябваше да са чули и след това да повторят. Това наистина изискваше пълна концентрация и в тези мигове настъпваше най-оглушителната тишина, която някога бях чувал. Можех да чуя туптенето на сърцето си и даже собствените си мисли. Или по-скоро - бих могъл, ако не бях толкова погълнат от картината, която рисувах мислено.
Повечето хора се справяха безпогрешно, което в еднаква степен въодушевяваше както тях, така и мен. Магьосника приемаше това с присъщото си великодушно равнодушие, без да показва каквато и да е емоция, освен някоя и друга любезна мимолетна усмивка.
Тази вечер залата отново бе препълнена. Наближаваше моят номер, от мен се очакваше да се подготвя, но аз отдавна бях готов с най-важното - бях си намерил нужната ми база. Видях я още когато влизаше в залата с две приятелки - тъмнокосо, слабо момиче с огромни светли очи, толкова фина и изящна, че приличаше на елф. Не можах да откъсна очи от нея през цялото време и не ми беше нужно кой знае какво усилие, за да си представя какво би било ако можех да се запозная с нея, да разговаряме, да бъдем заедно...
С тези мисли в главата си не можех да направя друго, освен да посветя номера си на нея. Никога досега не бях имал по-ярки представи за човек, с когото да искам да общувам, да опозная, да докосна. Дори когато затворих очи, напрегнатото и леко озадачено изражение на миловидното ù личице не изчезна от погледа ми, а сякаш ме изпълни целият - до най-малката ми, най-последна клетка, и усещането беше невероятно красиво. Не бях изпитвал нещо подобно до този момент, и не исках да спра да му се наслаждавам, но чух как хората в залата се разшумяха.
Това ме озадачи, защото обикновено никой в залата не реагираше преди Магьосника да ги попита какво са чули. Сега обаче хората сякаш нямаха търпение да изразят емоциите си. Една жена на средна възраст рецитираше сложна поема за силата на любовта, докато развълнуваната ù приятелка кротко ронеше прочувствени сълзи. Две други дами спореха на висок глас дали изречението е "Не съм виждал нещо по-красиво от теб" или "Ти си най-красивото нещо, което съм виждал". Възрастен мъж на първия ред им се скара, че не са слушали внимателно и надвиквайки ги, изкрещя "Няма по-красива от теб!", като със сигурност нямаше предвид нито едната от двете. Някъде отзад як млад мъж със златен ланец с големината на верига извади пистолет и гръмна оглушително във въздуха, при което всички се разпищяха, но никой не хукна да бяга. Може би защото разбраха, че по този начин той иска единствено да привлече вниманието. В настъпилата стресната тишина младежът прибра пистолета и изрече с такъв патос: "Виждам, че си по-красива от всичко!", че залата прокънтя от една обща, покъртителна въздишка.
Магьосника изчака точно колкото трябваше, за да събере всички мнения, които в крайна сметка се свеждаха до едно и ми нареди да обърна дъската.
На дъската пишеше: "Ти си толкова красива, че не мога да спра да те виждам". Бях толкова развълнуван, че и за мен написаното беше изненада, не помнех какво точно съм написал. Залата се взриви от емоции, ръкоплясканията и виковете бяха оглушителни. Виждах как ми се усмихват, махат ми и ми изпращат целувки, а аз стоях в средата на сцената по-объркан от всякога. Не защото бяха чули моето изречение, макар че бях ням по рождение, те - необяснимо как - винаги ме чуваха. А защото за първи път усещах нещо толкова силно и завладяващо, че ме оставяше без дъх.
И точно тогава, насред целия този вихър от странни емоции усетих как една малка топла ръка се пъхна в моята.
- Много съм впечатлена! - изрече тя, а аз не можех да откъсна поглед от устните ù. После долових усмивката и засрамен вдигнах очи към нейните. - Ще ми е приятно да излезем някоя вечер!
"О, колко бих искал, само да знаеш, много бих искал!" крещеше цялото ми същество, и тогава за първи път чух гласа си да облича мислите ми в звук:
- Много бих искал! - се чух да изричам дрезгаво. Изненадата ми беше толкова голяма, че се хванах за гърлото, сякаш гласът ми бе странно, непознато животинче, което се опитвах да уловя.
Момичето явно не разбра какво точно се е случило, защото ме целуна леко по бузата и хукна да настигне приятелките си. А докато гледах след нея насред опразващата се зала и се опитвах да разбера какво ме е сполетяло, съвсем в дъното, зад кулисите мернах забързан Магьосника. Както винаги изглеждаше много вглъбен в себе си, като човек, който няма нищо общо с околния свят.
- Магьоснико! - извиках и тръгнах към него, но спрях стреснат от необичайния за мен звук. Колко ли време му трябва на човек да свикне да чува гласа си, след като никога преди не го е чувал?
Той се обърна и само миг преди да се изгуби в мрачните сенки зад сцената успях да видя, че се усмихва. После кимна с глава, намигна ми и изчезна в тъмното.
© Христина Мачикян Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Светле, носиш ми светла емоция като името си, благодаря ти!
-
При теб винаги ми е интересно и приятно, Хрис! Съжалявам, че не ми достига времето! Обичам те!
-
Благодаря ти, Цветозар, харесвам си го и аз, още повече, че е нов-новеничък!
-
Поздравления - чудесен разказ!
-
Благодаря ви много за хубавите думи, Таня и Елена! Нищо не може да ме зарадва повече от искрено споделени приятни емоции!
-
"Колко ли време му трябва на човек да свикне да чува гласа си, след като никога преди не го е чувал?"
Отнася се и за вътрешния ни глас. Много интересен разказ. Чета с удоволствие и интерес всичко, написано от теб, Христина! -
Пак нещо красиво!
-
Да, Дани, това си е приказка с неочакван край. Повечето ми разкази са такива и за мен, защото не винаги съм наясно накъде ще ме отведе въображението ми
Благодаря ти за поздрава, Санвали! -
Прекрасен разказ за Чудото наречено Любов! Поздравявам те!
-
Седя, гледам монитора и се чудя какво да ти напиша. Така беше и вчера когато го четох на друго място.
При теб има едно усещане като при сериала "Истории с неочакван край".
Чела съм и други такива истории, но само при теб усещам това.
Леко ти завиждам дори!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
