Обратния път

       Винаги ме е било страх от обратния път. Всяко връщане ме тревожи. Като че ли минавам през гробище. Виж - напред, в неизвестното, в новото, в бъдещето, това си е друго нещо. Кажи -речи съм в средата на живота си, ако всичко върви нормално, но някои мои клетки така и не искат да го разберат. Избягвам огледалата. Там лявото е дясно и въобще, какво мога да очаквам от него. Явно е , че хубостта и младостта не са вечни...Обаче все по-друго си е , когато човек се облече по модата . А модата сега е : каквото си имаш, това носиш. Аз нося дънки. Като всички. И беличко шушляково якенце, като тия дето само от чужбина се обличат. Така много често, особено в полумрака, ми говорят в среден род. Забравих да кажа, че саморъчно се подстригвам и по този начин доста често се стига до крайности в стремежа ми да изравня двете половини на главата. Както и да е. Не зная дали получихте някаква представа за мен. Не пуша, но понасям, когато другите пушат хубави цигари. За пиенето ще говорим при друг случай, но и там нещата са подобни. А сега си мисля за любовта, разбира се , тайно от всички, защото ме е страх да не ми се присмиват, както казах, не съм във възраст, когато тия работи се прощават. Та любовта ....често ми се случва да се сблъскваме с нея. Процентно погледнато, преобладават случаите, когато мене ме обичат. Аз трудно намирам себе си в другите. Та все напират да сключват граждански брак с мен. Не знам защо. Може би излъчвам благонадежност. Лично аз предпочитам романтиката. За брака имам ясна представа от моите родители и от тия дето обитават съседните апартаменти. Личният ми опит в това отношение е доста оскъден и несистемен.
       Така , както ви се описах, се намирам на перона на някаква гара. Всичко ми е в сълзи: стомахът, сърцето, душата . Но лицето ми е широко усмихнато. Не искам да разбереш, колко непоносимо ми е, че си отиваш. Като те гледам, и при теб има нещо такова. Разбира се , говориме си, боже мой , какво си говорим, сигурно шаблонните за подобни случаи, глупости. Пет минути, четири минути, три , две, една минута. Влакът ще тръгва. Настанихме те, подредихме ти багажа. Какъв багаж, само сак, пълен с кожата, на която ми каза 1348 пъти, че ме обичаш , и две плочи на нашия любим състав.... Билета купихме с последните стотинки. Не знам колко пъти ми повтори да не гладувам. А пък аз го правя за собствено удоволствие.Като се захвана с работа, забравям да ям, а след ден - два вече ми е все едно. Не знам колко пъти ти казах да се пазиш. Имам предвид онова предсказание за катастрофата. Не че вярвам на тия глупости, но много ме е страх да не те загубя. Няма да мога да живея без тебе. Ти ме намери под едно дърво, с въже на врата. И веднага разбра как трябва да ми заговориш, че да те гледам с отворена уста и да не разбера кога онова, с въжето е останало назад. Както вече казах, не обичам обратните пътища. Така че двамата с теб тръгнахме напред. Какво ни чака там, никак не знам. Нищо, че претендирам за интуиция и дори частично ясновидство. Всичко ми е като в мъгла. Знам само, че много те обичам и всеки миг без теб е мъка. Мисля, че и ти си по същия начин. Освен това ми се струва, че дишаме с един бял дроб.
    Какво става ?! Защо хукна?  Ах, да, влакът тръгна. Но без всякакво предупреждение. Съвсем подло и тихомълком. Добре, че върна да ме целунеш, иначе щях да остана с впечатлението, че много държиш да го хванеш тоя влак.
       След това си махаме усърдно с ръце, махаме си, махаме си....Чувствам как ръката ми ще се откъсне от мястото си, ще грабне сърцето ми и ще изтича да настигне влака, за да ти го даде....Но тя не се откъсна и заедно с моето разбито сърце поемаме обратния път. Това, което най-много мразя.

август 1980