17.09.2019 г., 19:13 ч.

Обратно 

  Проза » Разкази
1217 1 3
5 мин за четене

     Лицева бримка, опакова, лицева, опакова...

     Плета машинално, вцепенена от мъка. Нощ е.

     Седнала съм на фотьойла, а на дивана срещу мен лежи мъртъв  петнадесетгодишният ми син Любомир.

      Снощи, в деветнадесет часà той ми се усмихна, помаха с ръка и излезе през вратата. Беше се уговорил с приятели да се поразходят – утре бе първият учебен ден. И къде отишли – на хълма в полуразрушената сграда на бившата метеорологична станция. Да си направели селфи.

      Наистина гледката там е вълшебна. Когато слънцето се скрива, последните му лъчи целуват малките перести облачета, а те срамежливо порозовяват.

       Снимали се, но когато слизали, Любо се подхлъзнал и паднал. Само от втория етаж, но се ударил в слепоочието. Момчетата веднага се обадили на 112. Линейката пристигнала незабавно. Д-р Петров, квалифициран лекар и прекрасен човек (познавам го лично), само констатирал смъртта. Отказах аутопсия. Плачейки изкъпах момчето си,  премених го с новите дънки и риза, които бяхме приготвили за утре.

       Сега лежи със спокойно изражение на лицето. Няма никакви външни наранявания, все едно е заспал.

        Бях му обещала, че ще свърша пуловера за сутринта. Кафяв е като очите на сина ми. Моделът видяхме в Интернет от една снимка на Джордж Клуни, когото и двамата харесвахме. Бързам да доплета предницата, обещанието си е обещание.

       Чувам от улицата глъчка – младежи се прибират от дискотека. Поглеждам часовника – двадесет и три часà.

       Очите ми са сухи, но парят. Чувствам се опустошена, сякаш ураганът „Ирма“ е преминал през мен. Все едно, че някой с едната ръка стиска гърлото ми, а с другата сърцето. Как може такова малко парче месо да боли толкова много! Усещам как болката обхваща диафрагмата, а после и стомаха. Чувала съм, че понякога хората се заблуждават, погрешно си мислят, че имат проблем с язвата, а опасността идва от сърцето.

        Минутите минават, вече е полунощ. Свещта трепти до нас.  Вдигам поглед към иконата на Божията майка. Главата ѝ покрита със син плат, обточен със златен ширит е леко наклонена към дясното рамо, очите ѝ гледат тъжно.

        „Моля те, Богородице, помогни ми! – мисля си аз. – Върни ми сина обратно. Отгледах го сама, без него животът ми е свършен. Моля те!“

         Опакова бримка, лицева, лицева, опакова...

         Изплитам фигурите, приличащи, както казваше Любо, на разперени птичи крила. Той искаше след гимназия да учи графичен дизайн. Рисуваше красиви лица и пейзажи, виждаше образи навсякъде – в облаците, дори плуващо тюленче в шарките на плочките в банята.

         Не мога да се примиря със загубата на милото ми момче.

         Болката още повече се засилва. Ставам, поглеждам стенния часовник и не вярвам на очите си. Показва двадесет и три часà и десет минути! Какво става, за Бога? Дали молитвата ми е чута? Та нали казват, че мисълта е енергия, дали пък е възможно някак си времето да е тръгнало назад?!

         Хрумва ми идеята, че ако довърша пуловера до деветнадесет часà, ще стане чудо. Сядам и продължавам да плета, този път по-бързо. Часовникът тиктака отмервайки сега минутите в обратно броене. 

         След малко чувам младежки гласове – прибират се от дискотеката.

         Лицева бримка, опакова, опакова, лицева... 

         Наближава деветнадесет часà. Пуловерът е готов, съшит и сложен на дивана. Стоя и гледам момчето си. Краката ми омекват и аз присядам до сина си.

         Вече е деветнадесет. Впервам поглед в лицето на детето. Сърцето ми бие оглушително, струва ми се, че целият свят го чува.

         Руменина плъзва по страните му. Нетърпеливо аз го хващам за ръцете и леко ги стискам. Усещам, че започват да се затоплят. Гъстите му мигли потрепват и той отваря очи. Усмихва се.

         – Благодаря ти, Господи и на теб, Богородице! – шептя в унес аз.

         – Мамо – гласът му е тих. – Защо плачеш?

        – От радост, сине, от радост.

       – О, вече е деветнадесет часà и пет минути. Не трябва да лежа, трябва да ставам, момчетата ще дойдат.

     – Не, Любо, тази вечер оставаш с мен. Ще направим мъфините, които толкова много обичаш. Да се почерпите утре в училище. Моля те!

        – Добре, майче. Ще изненадам с тях и момчетата, и момичетата. Елена също ги харесва.

Елена. Знам, че той много я обича и тя него. А аз обичам и двамата.

Щастлива съм, че момчето ми се върна обратно!

© Margarita Vasileva Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??