Обречен ум
С.Л.

Звуци кънтяха в главата му, седнал на метален стол, необятна бяла стая изпълнена с нищото. Леки сенки се прокрадваха по пода, от нестихващо треперещите му ръце. 
Наведената му глава бе изпулила очи вперени в пода, а безчувственият му поглед не се отделяше от бледо студените плочки. Страх прививаше сърцето му всякак нокти драпаха по гърдите му, без да спрат. 
Лудост се сипеше и сливаше като зараза във вените. Мисълта му спря и не трепна заспа в безкрайния мрак, мрак като петно на бледо-студените плочки, набило се в погледа му. Реалността се пречупи и само идващият хаос бе в главата му, а тя идваше, и само смъртта бе по страшна от нея. В тишината ехтеше тихият, тропот на токчетата. Вещаеха настъпващата лудост, тя гордо обземаше мозъкът му и го потапяше в ужасната си изкривена реалност. Затваряща вратата на разума му обречен на мрак от действителния свят...