В началото на 74 с моя колега и приятел от института Графа бяхме на театър в Сатиричния. Не си спомням какво сме гледали, с него често ходихме на “търси се”. В антракта към мен се приближи Соня, какво правиш, Любо, искаш ли да дойдеш в нашата организация - липсват ни мъже. Соня следваше медицина. Познавахме се от малки, тя е от Казанлък, моят род е от там. Живееше в къща с братовчедките ми. Заедно  късахме зелени кайсии от двора вечер, всяко лято бяхме с брат ми при тях на гости. И така аз, Графа и Митко Влаев станахме дейци на студентското червенокръстко движение. До лятото организирахме едно честване на организацията, това беше. Но през лятото трябваше да се обучаваме петнадесет дни на лагер в Долни Лозен. Щеше да ни се зачете като лятна бригада, какво по-хубаво от това.

         След сесията дойде време за море, беше рано за Червения кръст. Тогава Влаев ни каза, в Обзор са мои хора, служил съм там, бях шофьор на едно поделение. Готвачката към стола е печена, ще ни намери квартира, няма проблеми. След нощния влак и сутрешния рейс бяхме в Обзор. Готвачката беше на лице, но квартири липсваха. Няма да ви оставя на пътя, ще ви настаня при нас, така ни каза. Даде ни малка стая, легло с две пружини една до друга,  по средата преградени  с метални пръчки. И на това бяхме доволни. Но имаше едно неудобство, този в средата лежеше на пръчките. Бяхме десет дни, падаше ни се по три дни всеки върху пръчка. Един ден остава свободен, кой ги яхваше за последно, не си спомням. И тогава това наше въртене ме накара да кажа, повече не искам да идвам на море в Оброз. Много смешно ни прозвуча, така си го наричахме градчето цяла година, а и след това.

          За Оброз какво да кажа, това лято минах оттам. Къде са онези години, станало е градче чудо. А тогава, освен със студеното море и студената бира, не можах да го запомня с друго. А по нашето море съм ходил доста.

         В Долни Лозен пристигнахме с два дни закъснение. Не си спомням защо, позволихме си го, нали Соня беше наш човек. През тези две седмици бяхме най- щастливите хора на света. Спяхме на легла само тримата във войнишка палатка за дванадесет души. Сутрин след закуска бяхме на курсове до обяд. След обяд самообучение. “Нашето “ бе по спортен бридж и барбут. А вечер след вечеря в капанчето отсреща, откриваше се чудна гледка към Стара планина и Софийското поле. До късна вечер лятото ни галеше със своите звуци, всички бяхме на 20-22 години, животът бе хубав.

         Тримата от София, шестимата от Пловдив. Веднага се обединихме, дори това стана още преди да пристигнем в лагера. Пловдивчаните бяха слезли до града, на началната спирка видяхме готини мацки с един сериозен и по-голям от нас мъж. Всички с тениски , на които пишеше Здраве и Бодрост, а в средата червен кръст. Това са нашите хора, казахме ние. Двете седмици бяхме непрекъснато заедно.

        Най–големият, Симеон, беше женен, после Коцето със приятелката си Стефка. Оставаха свободните Дария, Величка и Илиана. Още първия ден си ги разпределихме. Нямахме никакви разногласия. За Графа, като най-красиво момче, беше красавицата Дария. За Влаев, като по-едър, това мъжко момиче Илиана. Аз си падах по Вили, много не говореше, но и не цепеше басма никому.

       Те си знаеха за нашето решение, нямаха нищо против. През цялото време, около година след това си останахме само приятели, това беше чудесно, Имам няколко снимки от тогава, аз със Веф-а, по цели нощи слушахме радио Лаксемберг.

        Есента бяхме на Пловдивския панаир, после се случихме на тридесет километра едни от други на есенната бригада. Когато една вечер момичетата цъфнаха с тениските здраве и бодрост в нашата столова, направиха голям фурор. Бяха дошли на автостоп. После ние ги изпратихме до Първомай, където беше лагера им. Не можеше да ги оставим в тъмното сами да се прибират. После пък ние обратно на сутринта, не легнахме цяла нощ. Дори бяхме взели разрешение от коменданта на лагера за отсъствието си, можеше ли да откаже на такива момичета.

        На другата година пак бяхме на Долни Лозен. Малко се поизложихме, защото като стари кучета не ходихме и на утрешните занятия. Отново беше славно, за нашата компания всички от лагера знаеха, бяхме на почит. Но пловдивчанките и двете момчета ги нямаше.   

         Не, не беше същото.     

                                               11.02.2007                                         Любомир Николов