Чувстваше се странно. За миг дори помисли, че са ù притъпили чувствата. В следващия момент се сети къде е, че събраха всичко в един плик – телефона ù, бижутата, шнолата, с която беше прибрала косата си... всичко. Беше между три голи стени и една решетка с непознати хора, които изглеждаха съвършено различно от нея. Жената беше от ромското малцинство, на около 40 години, облечена сравнително добре. „Май е от джебчийките.” Катя ги виждаше редовно – и на центъра, и на гарата; навсякъде. Разпознаваше ги. Жената също я гледаше с нескрит интерес: „Как тази момиче е тука, бе? – питаше се на ум – Сигур е нещо голямо... Такива като него нищо не го правят...”
- Момиче – започна циганката – защо си тука, ма. Мноо си убаа и си българка.
Катя я изгледа с познатата доза високомерие и премести поглед към съкилийника си. Млад мъж, на не повече от 25 години, но вече с шкембе... Нещо, което момичето не разбираше: как може млади хора да се изоставят дотолкова. Продължи да го оглежда – имаше вид на дребен мошеник, който се опитваше да се мери с големите. Но нещо все не му достигаше. Той също я гледаше с вече влажен поглед, ококорил очи като изгладнял вълк.
- Хей, маце, имаме време и може да направим джиджи-биджи. Теренът е от мен – захили се младежът и се подпря на решетката, близо до Катя, с единия крак зад другия, леко сгънат в коляното. И я изгледа с поглед, който сякаш казваше: „Не можеш да ми устоиш!”
Той реши да действа по-смело и протегна ръка към рамото ù, но погледът, който му отправи, беше достатъчен, за да задържи ръката си във въздуха, с невъзможност да я движи. Изражението му се смени и с внимателни крачки с отдалечи от нея заднишком. И двамата разбраха, че с новата шега не бива. Но вниманието ù беше привлечено от фигурата в ъгъла. Тя се приближи и видя жена, на възраст около 70-75 години, облечена в черно, с черна забрадка. Но това, което прикова вниманието на Катя, бяха очите ù - сини, стъклени, с вид на безжизнени, но всъщност в тях имаше повече енергия, отколкото на тримата взети заедно. Жената стискаше нещо в ръката си и беше готова да го брани с живота си, ако е необходимо. Или поне такова беше впечатлението, което правеше. Странницата се обърна към момичето, ръката ù се открехна леко: това бяха карти. Доста овехтели, но явно много ценни за възрастната жена.
- Хм, как така не са ги взели? – като че на себе си зададе въпрос Катя, но на глас.
- Душа, остай я. Той е луда. Казва, т΄ва били такиа карти – за гледане и се познавали. Гони ората по улиците, да гледа, ама те я знаят и секи бяга от лудото... – Момичето направи жест и ромката млъкна.
- Вярно ли е – въпросът беше към жената с картите – Вярно ли е, че можеш да гледаш. – Събеседничката ù кимна положително. И Катя продължи – Какви са тези карти? Не са обикновени...
- Не, момиче, не са обикновени. Това са картите на мадам Ленорман.
- Хм, не съм ги чувала. Не че ги разбирам тези неща... – Катиното любопитство се изостряше. Винаги е искала да отиде на врачка или някой гадател, но все си е казвала, че това са глупости и измишльотини. Но сега имаше 24 часа, в които нямаше какво да прави. Погледна още веднъж младежа, но се отказа от за миг миналата ù идея за секс с него. Отвращаваше я толкова, че и да беше последният мъж на Земята, пак нямаше да се навие.
- Ще ми гледаш ли? Но... ще ти платя като изляза от тук, взеха ми всичко...
- Не, не искам пари. Никога не съм искала. Това е дарба, дадена ми от Бог... Не трябва да искам пари... – Момичето усети, че нещо се случва. Стори ù се, че ù се вие свят. Беше странно за самата нея, но вярваше на тази старица.
- Добре – тихо, но уверено отговори. Започваме ли?
- Ето – каза гледачката и показа на Катя карта – това е твоята. Намисли си въпрос. И я сложи пред себе си, на пода. След това разбърка тестето от 36 карти и започна да ги реди. Първо малко по-надолу, вляво от нейната лична сложи три карти. И така направи седем „купчинки” в посока нагоре и след това надясно, и после пак надолу... Като приключи с подредбата, жената задържа останалите карти в лявата си ръка, а с дясната започна да обръща наредените. След като вече можеше да види и последната карта, тя погледна странно момичето, очите ù станаха мътни; прекръсти се:
- Момиче, какво е това? Само лоши карти. А хубавите са в съчетание с лоши, което значи, че и те са... жената замълча. Продължаваше да гледа съкровището си. И изведнъж попита: - Искаш ли да продължа? Или...
- Продължавай. Искам да чуя...
- В момента – продължи без желание възрастната жена – случило се е нещо много нежелано, много неща, в стрес си, имаш проблеми. Вероятно от приятеля ти – говореше уверено, дори не попита има ли мъж в живота ù. Продължи – не, не точно приятел; мъж е, но не разбирам какви са отношенията ви; явява ти се като баща, но не точно. Не разбирам... И виждаш ли, кръста... Всеки си го носи... Тук пак излиза партньор – мъж, а това куче... показва, че е надежден и заедно имате успешни резултати... Но виждам беда и възпрепятствани желания. Някой ще провали нещата или ще ги забави... Защото има изход и ти ще го намериш, зловещо е... Но странно, ще стигнеш до психологически комфорт, спокойствие, хармония... – жената млъкна, преглътна и продължи: - има враг, който ти е бил уж приятел, има и злоба и завист, пази се! Около теб има много смърт и черни мисли. Какви са ти желанията, момиче? Желанията на целия живот? – Те ще се реализират, но са страшни, има някой до теб, помага ти, добър приятел ти е... Имат общи планове, но не съвсем, ще се реализират. Но всичко е за кратко, след това някой ще се опита умишлено да ти навреди, загуби – големи... – жената млъкна.
- Много верни неща ми каза – Катя звучеше като в унес. Дано си в грешка за това, което ми каза накрая...
- Тези карти никога не грешат... – Катя видя един изплашен поглед, идващ от стъклените очи.
- Е, значи им е време. Ти за какво си тук? – смени темата тя.
- За кражба. Откраднах един портфейл и сега съм тук.
- Не ми се виждаш разстроена.
- Ами, не. Хранят ме, има и медицинско обслужване... А иначе трябва да живея в кашон...
Момичето седна в този край на помещението, където нямаше никой. Настъпи тишина. След думите на врачката, явно всички решиха, че Катя е доста опасна и през главите им минаха мисли, които бяха стряскащи. „Сигурно е тук за убийство” – младежът вече нямаше мераци към нея. Времето минаваше в мълчание. От време на време някой изохкваше и проклинаше дните си. Заспаха. Само жената със стъкления поглед остана будна. Никой не знаеше, но тя никога не спеше. Или поне от 4 години... После се събудиха. Ядоха някакъв буламач... Колко време беше минало, трудно можеше да се каже. Бяха ги прибрали горе-долу по едно и също време. Последна към групата се присъедини Катя. И сега другите започнаха да излизат един по един: първо ромката. След около десетина минути щеше да вдиша градския въздух и младият мошеник.
Преди и двамата да минат от другата страна на решетката, излезе гледачката. Но след малко я върнаха отново за 24 часа. Точно излязла от управлението и задигнала портфейла на един минувач. Но така, че да я хванат. И отново имаше покрив над главата, храна и компания...
- Катя, здравей! Как си? Добре ли се държат с теб? – адвокатът ù зададе много въпроси.
- Да, Младене. Всичко е наред. Какво стана с гаранцията?
- Не става – доста тихо и омърлушено отговори Колев. – Всички са притиснати и се страхуват. След около час ще те местят в следствието. Съжалявам!
© Мария Петрова-Йордано Всички права запазени