Объркано нещо е животът

            Объркано нещо е животът. Днеска го гледаш един, утре се обърне и вече станал друг. Днеска си на дъното, утре си се качил на върха. Заседиш се колкото там можеш на високото, пак се завърти оня ми ти живот и пак си изпаднал на някъде. Днеска, ако си на просяшка тояга и някой ти каже „Ти след толкова и толкова време ще ходиш в костюми и с вратовръзки!” ти ще му се изсмееш, ама току-виж така и се случи. Никога не знаеш какво те чака зад ъгъла.

            Като бях по-млад, много-много не ги мислех тия работи, ама и това взе да ми се изяснява полека-лека.

            Още като не бях завършил гимназията, започнах да работя по строежите. Майка ми беше продавачка, а баща ми - миньор. Все гледаха на мен и на брат ми нищо да не ни липсва, ама нали знаете, труден е животът, все по-отрано подхваща хората... И така, ето ни и нас, мене и братчето ми Павел в работни гащеризони и загрубели от работата ръце.

            Завършихме училище и вече окончателно си хванахме хляба в ръцете. В една фирма се хванахме общаци в началото. По цял ден бъркай вар и мъкни тухли! Каталясали се връщахме всяка вечер, ама това е то животът, една борба.

            Мина време, взе да ни се ‘дига в главата вече от тая работа и се прехвърлихме в друга фирма. На първото място се бяхме понаучили на заварки, това-онова и като отидохме на новото място, сайбията ни попита „Момчета, от железа разбирате ли, можете ли да режете, да заварявате?” обяснихме му какво можем и какво не можем и ни взе човекът на работа.

            Мина се не мина време и изкарахме и курсове за заварчици, монтажници и каквото друго железарско ти дойде на акъла. Друго си е така като си имаш занаят в ръцете. И не само да го имаш тоя занаят, ами и кетап за него да имаш, че малко са тия, дето само с питането можеш ли, не можеш ли минават. Всеки те пита „Можеш ли това и това да работиш?” и като речеш, че можеш – „Я дай кетапа да видим!”.

            И нашето началство взе да я оценява тая работа. Преди ни пращаха да работим само на малки обекти. То и „обект” е силно казано. Все ходехме с Павел я да направим конструкция за навес на някое кафе, я да сглобим някой сайвант. Откак взехме кетапите, шефът взе да ни праща с другите вече на истински големи обекти. Строяхме магазини от големи известни вериги. И там като се почна един живот...

            Вече работата ни стана по-отговорна, ама и парите станаха повече. Тръгнахме по командировки из цяла България. Шефът - душа, нямаше от него оплаквания. Командироват ни да строим във Видин примерно, ама не отсядаме асъл в града - някое близко село. Там - умрял живот, ние идем двадесет, трийсет млади момчета и живне селцето. Всичко на всичко, една кръчма да има и ние всяка вечер там. Шефчето, понеже си падаше малко бохем, ни правеше банкети постоянно. Повод все имаше, петък - последният работен ден; понеделник - първият работен ден; рожден ден на някой, приключване на някоя част от обекта... Що ядене се изяждаше и що пиене се изпиваше тогава, с Павката още си го спомняме с усмивки.

            Все сме си обичали с брата жените, ама тогава така почнаха да ни се лепят, не е за разправяне! Ние с него много си приличахме, все за близнаци ни взимаха, пък мацките си падат по близнаци от край време. По селата хората живееха бедно, препитаваха се със земеделие и ние им се виждахме като лъскави баровци. От парите, дето ги взимахме по онова време, не можехме да се оплачем, пък по командировки се удвояваха заплатите. И ето ти я готовата уловка - седи си някое бедно, но хубаво момиченце в някое селце и се появяваме аз или Павката и се почват едни ми ти хубави очи, едни почерпки... И рибката клъвне и ей ти две-три седмици забавления със страстното селянче! После дойде време да си ходим и се почват едни сълзи, едни клетви в любов и едни обещания... „Петре, само тебе съм обичала до сега! Ще ти се обаждам, ще те чакам да се върнеш!”, „Павка, вземи ме с тебе, цял живот ще съм ти вярна!”...

            Колко жени минаха тогава през нас, пък и през колегите... Чет нямат, пък и как да имат? То по Пловдив ли не ни командироваха, по Русе ли не ходехме, във Варна и Бургас ли не строихме, в Смолян и Стара Загора ли не бяхме... Българията цялата я обиколихме! Научихме се на хубав живот с тия командировки. Пък и то като събереш много мъже на едно място и какво да се научат, освен да се бият и да пият.

            Луди пари хвърляхме по кръчми и по дискотеки като се приберяхме, ама успяхме и по някой лев да заделим. Купихме си сносни коли и започнахме да си стягаме етажите от бащината къща. Сприятелихме се с няколко колеги, дето бяха по пет-шест години по-големи от нас и си ги водехме с нас по забавления, нищо, че те вече бяха изпоженени и с деца.

            Тогава дойде и Светлана. Бре, заобичах си го това момиче. Тя беше студентка по онова време. Взех си я да живее при мен. Павката все така си ходеше по кръчми и по курви, ама аз взех по-често да се застоявам у дома. Парите си ми бяха същите, ама друго беше като ми легна и дом, и жена на плещите. Не, че и тя не работеше, ама нали аз съм мъжът, трябва да си влизам в ролята.

            Колкото и да си обичах Светлана, старите навици трудно се изкореняват, та забърсвах по някоя и друга мадама, като ме заведеше братът на дискотека. Любовта към забавленията не се беше изпарила.

            Малко след като заживях със Светлана, нещата в работата почнаха да се объркват. На шефа му беше пораснала работата и вече освен да се зъби и да намира кусури и на най-изкусните заварки друга работа си нямаше. Не, че не му харесваха, ами просто се чудеше как да реже от заплатите и как по-малко пари да ни дава. Изглежда, че и други мошингии правеше, защото и ангажиментите на фирмата ставаха все по-малко и все по-незначителни.

            Първи аз напуснах, а след мен и Павел. Работехме на различни места, в различни фирми, ама не се застоявахме много. Навсякъде гледаха как да те прецакат. Взе да ни дотяга да работим на чужди хора и с всеки изминал ден все повече се нахъсвахме да си направим наша си фирма. Около половин година крояхме планове и на седмия месец фирмата беше факт.

            Всичко на мое име регистрирахме и така общо пет човека минахме в графата „бизнесмени”. Сами нищо не можехме да направим и затова станахме подизпълнители на една голяма и известна фирма. В началото ни даваха по-малки обекти и изкарвахме пари колкото да си имаме за себе си. После наехме и други хора във фирмата. Нещата потръгнаха, като по вода. Почнаха се големи обекти и големи пари, наехме още работници, фирмата се разрастваше. Замогнахме се, аз и Павел особено. Купихме си собствени къщи, сменяхме колите, ожених се за Светлана, тя забременя, Павел също си намери приятелка. Образувахме си семейства и заживяхме охолно и спокойно.

            Ама както казах в началото, животът всеки ден се обръща. И така стана и с нас. В началото като видяхме пари и почнахме щедро да ги раздаваме на работниците. Само с добро ни споменаваха момчетата. Светлана вече се беше изучила и стана счетоводителка на фирмата.

            С течение на времето парите променят хората, промениха и нас. Взех все по-често да си мисля „Защо пък тоя месец да даваме 200 лв. допълнително на момчетата, като може да дадем по 150 и хем те да са доволни, че са получили нещо отгоре, хем и ние ще си ги разделим помежду си...”. Взех да се ояждам без да се усетя. Взех да се превръщам в баровец, който си гледа само своя интерес. Тогава бях още млад и не усещах, че щом не са доволни работниците, и бизнесът не върви на добре. Все повече се съблазнявах от това да си купя по-нов модел кола или да угодя на Светлана и да обзаведа къщата по последен писък на модата.

            Накрая взехме да правим и разни там данъчни измами. Всичко ставаше зад моето име, тъй като фирмата беше регистрирана на мое име. И ето, идва един ден данъчна проверка и ме хванаха. Само с подкупи успях да се спася от затвора, оказах се фалирал бизнесмен с огромни задължения към държавата. Продадох колите, продадох диамантите на Светлана, а някогашните ортаци излязоха чисти от цялата тая работа и се правеха, че вече не се познаваме. И сега пак си сглобявам арматури по обектите и се чудя как да свържа двата края и как да пратя детето на училище утре.

            Преди година време някой да ми беше казал, че ще съм на това положение, нямаше да му повярвам, ама той, животът, е такъв. Объркан. Днеска го гледаш един, утре се обърне и вече станал друг. Днеска си на дъното, утре си се качил на върха. Заседиш се колкото там можеш на високото, пак се завърти оня ми ти живот и пак си изпаднал нанякъде. Днеска ако си на просяшка тояга и някой ти каже „Ти след толкова и толкова време ще ходиш в костюми и с вратовръзки!”, ти ще му се изсмееш, ама току-виж така и се случи. Никога не знаеш какво те чака зад ъгъла.