Оцелявяне
За две седмици с майка ми говорихме на какви ли не теми.
Но всеки ден – всеки ден! – поне няколко пъти чувах: “Ей, Гошо, едно време бяхме бедни, не можехме много неща, но имахме спокойствие...”
И това ми го казваше на мен – който 1989 година бях на 36. Тоест – живял съм в това време.
Не е идея-фикс. Но може и да стане. Защото мисълта на възрастните хора се връща назад и сравнява.
Майка ми казва: “Живяла съм и в царско, и в комунистическо, и в тая демокрация...Обаче...”
Да, натам и вие го знаете – сигурността!
За двете седмици, докато бях там, се била наспала нормално.
Защото в цялата махала – да не кажа в града, възрастните хора не спят спокоен сън.
Не, не е голяма престъпността. Поне аз не чух за някое дори битово престъпление – и за времето, когато бях там, и преди това станало.
Обаче, хората си ги е страх. Много ги е страх.
И възрастните спят заключени, със затворени прозорци /посред жегите!/, с пуснати кучета.
Имат основание. След погребението на баща ми, останах сам у дома.
И посреднощ чувам – скърцане, стъпки.
Брат ми е нагласил лампа на двора, която реагира на минаващ човек. Тя светна.
Скочих, взех голямата отвертка и безрасъдно излязох през задната врата.
Тишина...
Обиколих, минах под лампата, влязох.
До сутринта – спокойствие.
Явно разбраха, че не е сама жената в къщата и изчезнаха.
Така че – има основания за страх.
Но друго ме накара да се замисля.
Какво иска нормалният човек?
Не политически дискусии, не решаване нас ветовни проблеми, не много, ама много пари и власт.
Нормалният човек не е политикан. Той иска спокойствие – а живота си сам ще уреди.
Спокойствие – кой както го разбира.
Е, май точно това отне на хората новото време.
Няма и няма спокойствие – няма възможност човек да решава сам съдбата си. Защото е зает с оцеляването.
Не директно физически /макар че и това се случва/.
А оцеляването като човек.
Защото постепенно се превръщаме в примати – чиято цел в живота е ясна, близка и физически реална.
Дух?
Култура?
Цивилизация?
Някак си е трудно да се мисли за тях, когато постоянно бдиш.
© Георги Коновски Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Много истинско...ако си принуден да оцеляваш, мислиш как да оцелееш и нямаш Свободата да мислиш за нещо различно..а тя носи и голяма част от спокойствието...а за другото ако се изправиш срещу собствените си страхове, може да бъдеш свободен поне отвътре...защото отвън "системата" винаги има право...Хареса ми!
-
Хареса ми този размисъл за оцеляването, Георги! Да, постоянното бдение за оцеляване държи човека ниско...
-
Благодаря, Иржи!
Реалността срещу идеята, морала... -
Страшно ми харесват разказите ти,Георги,защото съвсем се доближават до моето мнение.И не защото съм живяла в "онова време" и имам с какво да сравнявам сегашното...А защото се разрушава всичко-материално,морално,социално!Баз жал!И наистина остана само борбата за оцеляване и страхът от всичко-ще имаш ли работа,ще ти стигнат ли парите за месеца,ще те излъже ли някой в магазина,банката,ало-то,ще те обере ,изнасили или убие някой!!!Но нас никой не ни слуша и не ни вярва.....
-
Благодаря!
-
Благодаря, Лиа, Силвия!
Усмивки... -
Много вярно! Поздравления, Георги!
-
Ами...и в реалността има герои, аз например сега се чудя да ида ли да се прекръстя.
А, между другото "мигам" просто, защото поглеждам тук в движение. Поздрави и усмивки въпреки реалността, Георги... -
Благодаря, Светулке!
Но не е герой, а реалност... -
"Спокойствието" в този разказ е като "мил спомен" от отдавна отминало време. Отново право в целта, Георги. Много ми хареса, гледната точка на оцеляващия герой. Поздрави!
-
Благодаря, Стойчо!
-
За съжаление,прав си!
Отново поставяш на масата болните проблеми на нашия живот! Когато един дом остане без стопани, започват набезите.Хунски времена! Липсата на уважение към собствеността на хората, разграбването и опустошаването е номадски начин на съществуване.Варварството още живее в нас.
Поздравления, Георги! -
Благодаря, Мариана, Надя!
Както винаги... -
Мъдър, както винаги...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
