Очевидката

ОЧЕВИДКАТА       

                   

                        Иван Петров

 

 

– Ало! Добър ден! Господин Айсфелд? Много ми е приятно! Да, точно така е посочено и в телефонния указател: Айсфелд, Хорст, Кройцбергалее 31, телефон 361 17 19. Аз ли? Коя съм аз? Не, господин Айсфелд, не мога да ви кажа веднага името си. Животът ме е научил да бъда предпазлива и недоверчива. Статистически погледнато неприятните изненади са с няколко про-цента повече от приятните. Моля? Ах, господин Айс-фелд, как можете да ме наречете „досадница“? Та ние все още разговаряме! ...Разбира се, че ще ви кажа нещо и за себе си.Просто не исках да рискувам с едно прибързано и необмислено запознанство ... Имайте търпение, господин Айсфелд ... Ало? Господин Айс-фелд!? Ало? Моля ви ... Моля ви, не затваряйте...!

– Колко жалко! Седмият ми безуспешен опит за днес да осъществя нормален телефонен разговор с ня-кого. А господин Айсфелд имаше толкова приятен глас ... Какво мога да направя? От ден на ден все повече се убеждавам, че не само аз, но и хората около мен са станали страшно недоверчиви и предпазливи относно всякакви случайни запознанства. Особено, ако им кажа, че имам техния телефонен номер и адрес от телефон-ния указател, тяхното желание да разговарят отслабва. Те загубват всякакво любопитство и интерес. По гла-совете им се познава, че са разтревожени, неуверени, че се чувстват уязвими, защото тяхното лично простран-ство е нарушено. Предполагам, че повечето от случаите на прекъснати телефонни разговори, които съм имала, се дължат на погрешно тълкуване на моите намерения. Навярно хората се страхуват да не би да бъдат измаме-ни. И с право! Аз също се страхувам. Но въпреки това през живота си никога не съм прекъсвала телефонен разговор по средата.

– Всъщност, случи ми се веднъж да ми се обадят анонимно от някакво списание. Ако не се лъжа, беше „Фокус“. Жената бе много мила и ми обясни, че не се интересува от моето име, а само от годината на раж-дане. Разбира се, че аз ѝ казах друга година. Имаше ли някакво значение? Това, което се очакваше от мен, бе да споделя моето мнение, като отговоря на въпросите, които тя ще ми зададе. Била получила цифрите от моя телефонен номер по математически път. За първи път чувам такова нещо, но въпреки това се съгласих да участвам в анкетата. Въпросите ѝ бяха свързани с депу-татите в парламента, с различни партии, имена на чуж-дестранниполитици и прочие подобни. Доволна ли съм от управлението им и за кого бих гласувала, ако изборите бяха днес?

Отговорих, че аз не се интересувам от политика и

някои имена на министри и лидери на партии чувам за първи път. За тази информация, разбира се – благода-рих. Не исках да разочаровам госпожата от „Фокус“и затова ѝ се извиних и я помолих да почака малко. Изля-зох от вкъщи, отидох и започнах да звъня на съседите – господин Мунд и госпожа Тугенд. Господин Мунд е чи-новник, интелигентен на външен вид, учтив и сериозен човек. За госпожа Тугенд съм имала само най-добри впечатления. Те навярно можеха да помогнат на госпо-жата от „Фокус“. Но за нещастие и двамата бяха отишли някъде. Върнах се обратно, взех телефонната слушалка и казахна госпожата с анкетата, че не мога да помогна, защото и съседите ги няма. Тогава тя продължи да нас-тоява и предложи да чете въпросите съвсем бавно и отчетливо, а аз да отговарям само с „да“ или „не“.

– Уважаема госпожо – казах ѝ аз, – съжалявам мно-го, но аз не мога да ви лъжа. На тези въпроси може да отговори само човек, който има поглед върху нещата.

Госпожата с анкетата започна отново да настоява. Допитването било напълно анонимно. Аз възразих, ка-то ѝ казах, че не искам да давам невeрни отговори. То-гава тя започна да ме обвинява, че съм ѝ нарушавала математическия ред за избиране на телефонни номера и да ме моли да се съглася. Проваляла съм ѝ анкетата!

Много трудно стигнах до решението да прекъсна те-лефонния разговор. Беше ми жал за госпожата от „Фо-кус“, но нямах друг избор. Аз бях се опитала да направя каквото мога, но тя не разбираше моите основания за отказ от участие в нейното допитване. С некомпетент-ните ми отговори можех да дам погрешна статистичес-ка представа по много важни въпроси. Още преди да прекъсна връзката, си я представих как трепва от изне-нада и, невярваща на случващото се, как продължава да повтаря: „Ало! Ало!“ От подобни прекъсвания човек губи вяра в хората, става по-недружелюбен и по-недо-верчив към другите. Дори, когато звъня на моите теле-фонни събеседници, те винаги в началото изричат едно стържещо и студено „да“, което всеки момент може да експлоадира от напрегнатост, ако те не разберат доста-тъчно бързо кой е отсреща и какви са неговите намере-ния. В това „да“ няма нито любопитство, нито привет-ливост. То просто означава: „Тук съм. Е, и?“ То е като острие на нож – заплашително насочено към ухото. Ед-но метално „да“, изречено едва ли не от машина. След едно такова „да“ аз изгубвам поне двадесет процента от желанието ми да разговарям. Затова предпочитам да звъня на непознати. Те поне не могат да ме разоча-роват. Ето, отварям наслуки телефонния указател. Хой-пел, Марио, „Грюневалдщрасе“ 24. Така ... седем ... осем ... даа ... осем ... четири ... нула ли е това? ... Даа ... три, шест ... Не виждам добре. Трябва да сменя очи-лата...

– Господин Хойпел? Добър ден! ... Не, не звъня във връзка с обявата. Съжалявам, господин Хойпел. Не, не се нуждая от автомобил. Говоря малко странно? ... Да, господин Хойпел. Така е! Разтревожена съм и ми е необходима помощ. Не, господин Хойпел, не се позна-ваме. Разбирате ли, господин Хойпел? Аз съм на мне-ние, че в днешно време човек може да се довери един-ствено на друг непознат човек, като разговаря с него по телефона. Никакви посещения, никакви притеснения. Само два гласа, които разговарят. Да, да ... Много точно забелязвате, господин Хойпел! Има известна романти-ка в една такава телефонна връзка. По този начин хора-та могат да общуват съвсем безкористно и свободно. Да, да ... И да бъдат откровени един спрямо друг ... Радвам се, че ме разбирате, господин Хойпел. Моля? Нямате време в момента? След седем? Никакъв проб-лем! Да, ще ви се обадя след седем ... Не, не е нужно да се извинявате ... Не е толкова важно нещата да се случват веднага ... До скоро…!

Имам чувството, че ще намерим общ език с госпо-дин Хойпел и ще го включа в моя списък с телефонни събеседници.

 

Ако отсреща много настояват, аз се представям за госпожа Кирш, макар това да не е истинското ми име. Покойният ми съпруг казваше, че ако остана сама, трябва да се пазя, защото днешният свят е станал много жесток и опасен, особено за самотни стари хора като мен ... Но аз не мога да живея съвсем сама, без да общувам с другите. Веднъж седмично ме посещава синът ми с двете ми внучета – Паскал и Михаел, а това съвсем не е достатъчно.

Идеята за телефонните събеседници дойде някак спонтанно, от само себе си. След едно погрешно свърз-ване се запознах с госпожа Халбах – един прекрасен човек, с много свежо чувство за хумор. С нея разгова-рям само, когато имам лошо настроение. Разговорите с госпожа Халбах ме ободряват и след тях се чувствам жизнена и напълно преродена. Най-важното в нашата телефонна връзка е това, че ние и двете изпитваме нужда от телефонен събеседник, че ние и двете осъз-наваме значението за нас от тезиразговори в нашия живот...

В моя списък с постоянни телефонни събеседници, освен госпожа Халбах, съм отбелязала имената и теле-фонните номера на господин Лангхайм, господин Обер-майер и на госпожа Майзел. Обикновено разговарям с всеки един от тях най-малко по веднъж седмично, но за да запълня всичките седем дена, са ми необходими поне още трима събеседника. Затова продължавам да търся. Отново отварям телефонния указател...

 

– Ало, госпожа Таурус? Госпожа Хелга Таурус? Рад-вам се, че ви намирам вкъщи. Аз ли? Аз съм госпожа Кирш … Да, ние не се познаваме. Една наша обща поз-ната ми даде вашия телефонен номер. Тя пожела да не ѝ споменавам името, но вие няма от какво да се при-теснявате ... Не, госпожоТаурус, аз не се нуждая от фи-нансова помощ, нито пък ще ви досаждам. Искам прос-то да поговорим и да получа съвет от вас. Нашата обща позната ви представи като жена с опит и … много отзив-чива ... Да, да ... Госпожа Кирш е моето име. Но това ня-ма значение. Нека първо ви разкажа какво ми се случи, госпожа Таурус ...Преди седмица ходих да изтегля па-ри от банката. Тъй като ме болят краката, а вътре има-ше много хора и местата за сядане бяха заети, веднага щом излязох, седнах да си почина на първата пейка в парка точно срещу самата банка. Времето беше прият-но и аз се заседях малко повече. Преди да тръгна за вкъщи, видях как пред банката спира черен автомобил. От него слязоха трима маскирани и влязоха вътре. Да, госпожо Таурус, в банката влязоха. Шофьорът на авто-мобила беше без маска. Той пушеше нервно, но се ста-раеше да не прави впечатление. Тримата маскирани се бавеха вътре и не излизаха. Шофьорът се обърна да хвърли фаса от цигарата си през прозореца и едва тога-ва ме забеляза. Може би по уплашения ми вид той раз-бра, че бях видяла повече, отколкото той първоначално бе предпололагал. Извади пистолет и беше готов да стреля в мен. Разтреперах се цялата. В това време, за мой късмет, маскираните излязоха и скочиха бързо в колата. Шофьорът ме изгледа многозначително, с пис-толета в ръка, сякаш ме предупреждаваше, че ме е запомнил. Само по една случайност останах жива. Още не съм давала показания в полицията. Страхувам се, че така по-лесно могат да стигнат до мен. Нали разбирате, госпожо Таурус? Адрес, име, телефонен номер ... В днешно време с пари може да се купи всичко! Стоя вкъщи и не излизам никъде. Казах на съседите, че съм настинала и те ми купуват храна. Аз съм свидетелка, госпожо Таурус! Разбирате ли? Аз съм очевидка на обир! Може би престъпниците са успели да попаднат на следите ми и вече ме търсят! ... Представяте ли си, госпожо Таурус!? Седи си човек на пейката, почива си и си мечтае най-невинно и така, както нищо не прави, изведнъж става очевидец на престъпление! На никого не го пожелавам! Да, госпожо Таурус! И на вас не го пожелавам ... Страхувам се за живота си и не зная какво точно да предприема...

 

Да спечелиш доверието на един нов телефонен съ-беседник не е толкова лесно. Хората са свикнали да приемат чуждото нещастие много по-естествено, без големи емоциии и някак отстрани... Готови са да дават съвети и да умаловажават нещата. Но ако на тях лично им е писано да преживеят загуба, каквато и да е тя, да са изпаднали в някаква катастрофална за тях ситуация, техният вътрешен мир да се наруши, то това е вече кра-ят на света. Апокалипсис! Ако нещастието не ги е споле-тяло, те не че са щастливи от това. Не, не са ... Предпо-лагам, че не са ... Но изпитват някакво необяснимо об-лекчение, скрито задовоство и удовлетворение от фак-та, че самите те не са потърпевшите. И точно затова, во-дени от техния вроден вътрешен инстинкт за самосъх-ранение и приобщеност към себеподобните си, започ-ват да дават съвети, да проявяват загриженост, да се правят, че съчувстват ... Ето сега и госпожа Таурус, която се хвана на моята благородна лъжа, говори толкова ми-ло и сърдечно с мен, сякаш сме две родни сестри. А са-мо допреди половин час ние с нея дори не се позна-вахме! Но ако бях започнала направо с моята теория за нуждата от телефонен събеседник и да обясня какво точно представлява той – само един глас, всъщност вторият глас е мой, значи – два гласа, реещи се в про-странството, разговарящи за каквото си поискат, едва ли бих имала успех в изнамирането на телефонни събе-седници.

Историята за банковия обир излезе много успешна! Дори да не мога да привлека госпожа Таурус за мой постоянен телефонен събеседник, аз с положителност

ще разговарям с нея още няколко пъти.

На мен не винаги ми се разказва историята с банко-вия обир. Аз не мога да разговарям с всички мои теле-фонни събеседници непрекъснато, всеки ден, само за обири и престъпници.Това би ме депресирало! И поне-же съм готова често да експериментирам, импулсивно изпробвам и други начини.

 

– Добър вечер, господин Залц! Готов ли сте да нап-равите едно невероятно пътуване в неизвестното, като разговаряме поне един път седмично? Да, предложе-нието ми е неочаквано, господин Залц ... Да, разбирам ви ... Не, не членувам в никоя секта, господин Залц! Моите намерия са съвсем приятелски. Аз просто ви предлагам да станем телефонни приятели. Една моя близка позната ме посъветва да опитам ... Нещо като телефонна терапия ... Да, господин Залц! Точно така! Ние можем да обсъждаме всекидневни случки – важни и маловажни, да си помагаме в трудния път на живота. Аз, както виждате, имам съвсем искрени намерения ... Моля? Ах, господин Залц! Вие още не можете да ме разберете. Аз не се нуждая от секс ... Какъв секс на моя-та възраст!? Моля, не ме разбирайте погрешно! Не, не господин Залц! Не търся партньор ... Моля?… Да? Ка-жете, господин Залц ... Вашият телефонен номер ли? Просто така, навъртях няколко цифри наслуки ... В дне-шно време хората са се отдръпнали един от друг ... Радвам се, че приехте моята покана, господин Залц ... Идея, да! Може и така да се нарече... Идеята е много добра, да, да ... Така е, господин Залц... Телефонна те-рапия … Имате пълно право ... Много се радвам, че сте на същото мнение ... В днешно време е много трудно човек да намери подходящ телефонен приятел...

 

Да имаш телефонен събеседник е една много голя-ма привилегия, която носи със себе си както риск, така и отговорност, разбира се. Ти не познаваш този човек, не знаеш как той изглежда и не можеш да имаш към него никакви предразсъдъци. Свободен си да си го представиш както ти харесва. Може и да се заблудиш, защото той е скрит зад думите, които изрича, зад мис-лите, които не споделя. Идеален телефонен събесед-ник няма. Много важно е общуването да става само и единствено по телефона. В противен случай се загубва цялостната предварително изградена представа за съ-беседника, която се крепи само на звученето на него-вия глас и от неговото умение да общува. А при евен-туален визуален контакт той престава да бъде ТЕЛЕФО-НЕН СЪБЕСЕДНИК. Аз имам адресите на всички мои събеседници от телефонния указател. Мога да отида и тайно да ги наблюдавам, да видя как изглеждат, как се обличат, да разбера отговарят ли на изградените вече от мен представи за тях. Но аз не искам да нарушавам тази тайнственост, тази крехка илюзорност, която вече съм си създала за облеклото им, за прическите им, за начина, по който те вървят или се усмихват ... Те, таки-ва, каквито ги намирам в моето съзнание, осмислят по един много особен начин моя самотен старчески жи-вот. Ако се срещна с някои от моите телефонни събе-седници, това би било равно на самоубийство!

От опит знам, че хората се плашат от съчетанието „телефонен събеседник“. Те много по-лесно приемат да бъдат наричани „телефонни приятели“. В действи-телност за мен няма никакво значение как точно ще бъ-дат наричани. Те така или иначе не се познават помеж-ду си. Най-важното в нашите отношения е да имаме доверие един към друг.

Веднъж познах по гласа господин Обермайер в авто-буса. В началото през мен мина една топла вълна от неочаквана възбудаи … една такава ... необяснима нервност, бих казала дори уплаха. В съзнанието ми се прокрадна мисълта, че той би могъл да ме разпознае. Но бързо се овладях. Въпреки непреодолимото ми любопитство, аз трябваше да положа всички усилия, за да възпра първоначалното си желание да се обърна. Човек опознае ли своя телефонен събеседник, той вед-нага го изгубва. Аз мога да имам доверие само на хора, с които не се познаваме, на хора, които нямат никаква предубеденост спрямо мен, както и аз към тях. Чрез те-лефонните общувания се постига максимална обектив-ност и откровеност на разговора. Не е необходимо чо-век да лицемерничи и да търси компромисни решения. Аз съм горда с моето откритие – телефонният събесед-ник и стриктно спазвам изградените от мен принципи.

 

Напълно естествено е многократните разговори да повлияят върху начина на живот на телефонните събе-седници, както и на мен самата. Господин Лангхайм, например, беше много недоверчив и няколко пъти ми е затварял телефона. Но аз не се отказвах и от разговор на разговор той прие новото телефонно запознанство. От около половин година всеки вторник разговарям с него. В началото той беше сприхав, необщителен, зат-ворен в себе си човек. Скоро, преди няколко седмици, ми призна, че откакто говори с мен, е успял да се осво-боди от налегналото го напоследък чувство на напрег-натост и неудовлетвореност. Каза ми още, че му се е подобрил апетитът и спи по-спокойно. Много се рад-вам за него! Това, което ме безпокои в господин Ланг-хайм, е желанието му да се срещнем. Моли ме за това във всеки разговор. Той нарушава един от най-важните принципи на общуване с телефонен събеседник, за който вече споменах – никакъв визуален контакт! Съв-сем скоро може и да ми се наложи да търся нов събе-

седник за вторничните дни...

 

Вече минава седем. Къде ли ми е бележникът? Тук някъде го оставих ... Ах, да! Ето го! Набирам отново телефонния номер на господин Хойпел ... Шест ...шест, седем...

– Ало? Господин Хойпел?... Ааа... Разбирам ... Пре-дайте му, моля, че госпожа Кирш го търси. Да, Кирш... Ще почакам ... Ало, господин Хойпел? Ние разговарях-ме преди няколко часа ... Да ... Кирш е моето име ... Имам вашия телефонен номер от приятели ... да ... Да, господин Хойпел ... Наши общи приятели ... Те ме по-съветваха да разговарям с вас. Ще започна ... Да?... Да, така ми казаха и нашите познати ... Имате право, гос-подинХойпел! Имате пълното право да откажете. По всяко време, господин Хойпел. По всяко време! ... Аз съм вече жена на възраст и не мога да се доверявам на всекиго ... Моят проблем е този, че аз станах неволен свидетел на престъпление. Предполагам, че ме търсят ... Как кой? Престъпниците, господин Хойпел! Престъп-ниците със сигурност ме търсят! ... Нали знаете, госпо-дин Хойпел, че едно престъпление ... Точно така... Едно престъпление с очевидец, господин Хойпел, рано или късно става двойно престъпление ... Ах, колко съм объркана, господин Хойпел! По-добре ще е да започна отначало. Точно на първи октомври, рано сутринта,излязох на балкона. Беше около пет часа след обяд, и тъкмо започнах да поливам цветята, когато видях на от-срещната странана улицата…

 

Колко наивни са хората понякога! Готови са да повярват на всяка една измислица, стига те лично да не са засегнати от нея. И господин Хойпел е на път да вле-зе в моя списък с телефонни събеседници, да заеме почетната роля, която съм му отредила в свободния ми петъчен ден. На път е да бъде въвлечен в една невинна телефонна авантюра...

 

 

ІІ

 

– Днес е петък. Колко ли е часът? Седем сутринта. Време е да ставам. Едно кафе би ме ободрило!

Госпожа Майер стана от леглото и тръгна веднагакъм банята. Среса си старателно косата, изми си зъбите и лицето. И всичко това с бавни премерени движения. На нейната възраст тя вършеше всичко бавно, но пре-цизно. Още по пижама тя си направи кафе в кухнята и седна в любимия си фотьойл. Докато отпиваше от ча-шата с кафе, тя поглеждаше навън през прозореца. Сне-гът нямаше да се стопи скоро. До настъпването на про-летта ще падне още няколко пъти сняг. Госпожа Майер отиде до гардероба и започна да търси подходящи дре-хи, които да облече. Тя се спря на няколко блузи и пу-ловери с различни кройки и цвят, докато накрая остана доволна от своя избор.От няколко години носеше само панталони.

Както правеше всеки петък, госпожа Майер щеше да позвъни на господин Хойпел в шестнадесет часът. Но имаше много време дотогава. Господин Хойпел беше нейният петъчен телефонен събеседник. С него госпо-жа Майер разговаряше с удоволствие. Тя го намираше за много приятен човек и интересен събеседник. Всъщ-ност, тя харесваше всички нейни телефонни събесед-ници.

– Трябва да си купя пресни хлебчета за закуска, шун-ка и кашкавал. Навън е студено, а аз още не съм довър-шила моите зимни ръкавици. Плета ги от няколко дена. Едната е готова, но другата още не е. Ще отида до ма-газина без ръкавици. Той не е далеч.А и слънце има навън.

Госпожа Майер често си говореше сама на глас вкъщи.

Тя избра кафевите обувки. Те пасваха на тоалета ѝ и не се плъзгаха в снега. Oблече зимното палто и взе па-зарската си чанта.

– Ах да, почти щях да забравя зимната си шапка!

 

През нощта не беше валял сняг. Вчера синът ѝ бе почистил пътеката, която водеше до градинската порта и госпожа Майер стигна безпрепятствено до тротоара отвън. Тя се огледа във всички посоки. На улицата ня-маше никой. Сутринта беше мека и суха, макар че все още беше зима. Нямаше студен пронизващ вятър. И облаци нямаше. Слънцето току-що бе изгряло и висеше още встрани от къщите. Каква приказна зимна утрин!, помисли си госпожа Майер и се усмихна щастливо като дете. После тръгна право към магазина. Въпреки ней-ните седемдесет и осем години, тя се справяше добре с всичко, без чужда помощ.

По пътя госпожа Майер размени няколко учтиви поздрава с познати лица, нейни по-близки или по-да-лечни съседи. Тя не се впусна в разточителни разговори върху лични или общи теми. Съгласи се, че зимният ден бе приятен и не много студен. Отвърна, че се чувства добре.

– О, да! Утре навярно ще се видим при госпожа Хайнц.

В магазина ухаеше на прясно изпечен хляб. Госпо-жа Майер избра две от любимите си хлебчета с мак. На щанда за колбаси тя си поръча нарязана шунка и каш-кавал, спонтанно реши да вземе и няколко мандарини. Плати на касата, после бавно и предпазливо тръгна пообратния заснежен път към вкъщи.

За нея закуската беше много важна. Тя сварѝ първо две яйца и всяко едно от тях наряза на четири части в една чиния. Маковите хлебчета разряза внимателно на две по средата. Първите две половини тя намаза с мас-ло, след което ги покри с парчета от нарязаната шунка и кашкавал. Другите две половини госпожа Майер нама-за с масло и конфитюр от кайсии. Oстаналото в каната черно кафе тя наля в една голяма чаша и добави в нея малко мляко. През цялото време, докато закусваше, госпожа Майер гледаше нейните любими телевизион-ни сериали. В девет и тридесет тя приключи със закус-ката. После почисти масата и постави употребяваните чинии и прибори за хранене в съдомиялната машина.

Каквото и да правеше, тя мислеше винаги за Георг, нейния съпруг. Той трябваше да бъде тук, с нея. Да за-кусват заедно, заедно да се разхождат, да разговарят, да почистват градината от снега. Но откакто него го ня-маше, госпожа Майер трябваше сама да се справя с всичко. Понякога и техният син ѝ помагаше. Тя се беше захванала с плетенето на втората ръкавица и мислите ѝ прескачаха напред-назад. По едно време спря с плете-нето и избърса старателно клепачите си с книжна кър-па. Постави отново очилата си и продължи да плете. Георг харесваше да чете. Той имаше любими автори и индивидуален вкус към литературата. Неговите книги бяха подредени върху библиотечните лавици във все-кидневната стая. Госпожа Майер забърсваше често пра-ха от лавиците, но някак все не се решаваше да разтво-ри някоя от неговите книги и да я прочете. Сякаш щеше да наруши покоя, затворен в нея. Тя предпочиташе кри-миналните романи на Агата Кристи. Намираше нейния стил за впечатляващ и интригуващ.

Госпожа Майер тръгна към портрета на нейния починал съпруг Георг.

– Здравей, Георг! Аз преди малко дойдох. Голям студ е навън. Добре, ченашият син почисти пътеката, която води до градинската порта и днес успях да отида до магазина.Какво ли бих правила без него? Затворена сама, между четири стени.Ти стой тук на топло.Не из-лизай никъде, да не настинеш!

 

Неусетно беше станало време за обяд. Госпожа Ма-йер постави няколко картофа да се варят в една тен-джера. Когато картофите се свариха, тя ги обели в една чиния, поля ги с малко маслиново олио и поръси отгоре сол. После тя отвори хладилника, извади останалата от сутринта шунка и я добави към чинията с картофите. Разбира се, че си наля и чаша бяло вино. Зимните ръка-вици бяха готови и тя не можеше да им се нарадва. Затова ги беше оставила в единия ъгъл на масата в кух-нята, за да ги вижда, докато се хранеше. Те бяха меки,топли, Георг също би ги харесал.

 

Госпожа Майер нямаше навика да излиза на разход-ка или за каквото и да било друго навън веднага след обяда си, но днес нямаше търпение да пробва новите си ръкавици. В два часът следобед тя се облече с топли дрехи, малко поизносени, но все пак изглеждаше дос-татъчно изискано в тях, сложи новоизплетените ръка-вици на ръцете си и излезе навън. Първо реши да по-чисти по-добре няколкото стъпала пред входната врата на къщата. С една малка лопатка и метла, тя отстрани полуразтопените малки парчета лед. Когато госпожа Майер приключи със стъпалата, тя продължи да почист-ва от лед и сняг пътечката през градината, която воде-ше към малката портичка. По средата се спря да почине и да си поеме дъх. Тя се огледа наоколо. Усмихна се, защото бе много доволна от свършеното. Ръкавиците ѝ бяха точно по мярка и ръцете ѝ бяха топли. Една кате-ричка скачаше по клоните на един от боровете в гради-ната и събаряше малки купчинки сняг на земята. Това предизвика умилна усмивка на лицето ѝ.

– Ех, Георг! Къде си сега, да се радваме заедно? –изрече на глас тя.

Госпожа Майер продължи с разчистването на пъте-ката, като я правеше и по-широка. От време на време ѝ се схващаше леко дясната ръка, но тя беше твърдо решена да свърши с разчистването на снега до край.Когато стигна до портичката, изчисти и част от тротоара отвън. После се огледа някак многозначително във всички посоки, но наоколо нямаше кой да забележи нейното усърдие. „Е, ако не днес, то утре ще видят кол-ко добре съм почистила!“, помисли си тя и с бавни стъпки тръгна обратно през градината към вкъщи.

– Колко ли е станал часът? – промърмори тихо гос-пожа Майер в момента, когато установи, че си е забра-вила ръчния часовник. Беше много важно за нея да знаекое време е станало, защото днес бе петък и гос-подинХойпел ще очаква нейното обаждане точно в шестнадесет часът. Госпожа Майер можеше спокойно да ускори крачките си, защото тя беше почистила ста-рателно пътеката от сняг и лед и нямаше вероятност да се подхлъзне.

Малко позадъхана, тя стигна до входната врата на къщата и влезе вътре, като през цялото време се моле-ше да е по-рано от шестнадесет часът. Госпожа Майер държеше на точността и на правилата, които беугово-рила със своите телефонни събеседници.

– O, слава Богу! Само петнадесет и двадесет е! Да-же ще мога да изпия един чай и да си почина малко! – каза тя на висок глас. При вида на ръкавиците, които още не бе свалила от ръцете си, на лицето ѝ се появи доволна усмивка. Те бяха толкова красиви, удобни и топли! Тя ги свали, остави ги във всекидневната върху малката масичка, където щеше да си пие чая и отиде в банята да се освежи. Колко доволна беше тя от днеш-ния ден! Нито минута загубена напразно! Георг би се гордял с нея! Госпожа Майер се преоблече с по-сво-бодни дрехи. А приповдигнатото ѝ настроение не я напускаше. Направи си цяла кана с чай и си наля една чаша. Тя харесваше аромата му, вкуса му, наситеният като на греяно вино червен цвят. „Зимна приказка“ бе-ше нейният любим чай. Той бе смес от различни пло-дове, ром и канела. Госпожа Майер добави само една лъжичка мед. В никакъв случай повече! Тя отпи една глътка и притвори очи. Усещането беше неописуемо, опияняващо!

Отскоро госпожа Майер имаше мобилен телефон. Нейният син ѝ го бе подарил за Коледа. Телефонът ле-жеше до ръкавиците ѝ на холната масичка, а тя пиеше чай полуизлегната, с качени на дивана крака. Старият стенен часовник беше точно отсреща и показваше шестнадесет без петнадесет. Тя имаше достатъчно вре-ме да си почине и да си изпие чая преди разговора с господин Хойпел. Госпожа Майер отпиваше малки глътки, като от време на време поднасяше към устните си и по някоя от малките кръгли бисквитки, слепени с шоколад. През цялото време тя неотлъчно следеше стрелките на часовника.

Точно в шестнадесет часът госпожа Майер набра но-

мера на господин Хойпел.

– Ало? Господин Хойпел? – попита госпожа Майер.

– Кой се обажда? – попита на свой ред някак сери-озно, по-скоро делово, гласът от отсрещната страна.

– Госпожа Кирш се обажда! – отвърна госпожа Майер с възможно най-приветлив тон. Тя никога не се представяше на своите телефонни събеседници с ис-тинското си име. – Господин Хойпел вкъщи ли е? Аз съм негова близка позната. Имаме уговорен разговор днес в шестнадесет часът.

Госпожа Майер не беше обезпокоена. Случваше се понякога нейните събеседници да забравят за урече-ния ден и час. Нормално е! Госпожа Майер беше свик-нала с тази тяхна разсеяност. Господин Хойпел навярно беше някъде наблизо и щеше да бъде извикан или той ще предаде тя да му звънне по-късно.

– Съжалявам, госпожо Кирш. Господин Хойпел по-чина съвсем неочаквано в събота предната седмица. Вчера беше погребението.

Женският глас отсреща прекъсна разговора, а госпо-жа Майер стоеше безмълвна, все още с мобилния те-лефон в ръка, прилепен до лявото ѝ ухо. Тя беше тол-кова изненадана от неочакваната новина, че в първия момент не можеше да реагира по никакъв начин на тази новина. Чувстваше се така, сякаш дните на месеца бяха свършили, а новият не започваше. С нейните теле-фонни събеседници тя се придържаше към правилото да не се срещат лично, да не осъществяват какъвто и да било визуален или физически контакт. Тя познаваше само гласа на господин Хойпел, неговата добронамере-ност и отзивчивост. Но въпреки това, госпожа Майер бе много натъжена и объркана. Нейният седмичен график за разговори беше нарушен. Господин Хойпел я бе на-пуснал. Така нелепо, така неочаквано...

– Да,за съжаление това е факт! – заключи госпожа Майер и остави мобилния си телефон на масата. – Така или иначе, аз не мога да променя нищо.

Госпожа Майер реши да се разсее малко.Петък бе-ше нейният ден за пране. Тя събра дрехите, които има-ха нужда от изпиране, пъхна ги в пералнята и добави прах за пране. После избра нужната програма и натис-на бутона „старт“.

Точно така, помисли си тя. Старт! Жалко за госпо-дин Хойпел, но аз продължавам напред! До следва-щия петък ще намеря нов телефонен събеседник. Аз живея сама. Разговарям само с моите телефонни събе-седници. Не мога да се доверявам на непознати. Днеш-ният свят е станал непредсказуем! Георг винаги ми е казвал да внимавам с избора на приятели и какво спо-делям в разговорите си с тях. Сама жена съм, на въз-раст. Трябва да се пазя. Всъщност, днес се очертава да имам свободен от телефонни събеседници ден. Мога да поканя сина ми и внуците на гости. Жалко за госпо-дин Хойпел! Толкова добър човек…

 

От няколко дена госпожа Майер се ровеше в теле-фонния указател, но още не можеше да намери за-местник на господин Хойпел за петъчните дни. Днес е сряда, а никой не проявяваше интерес да събеседва с нея.

– Или моята измислена история вече не е така впе-чатляваща или аз не попадам на правилните телефон-ни абонати – предположи госпожа Майер.

– Ало, господин Кремзер? Добър ден, господин Кремзер! Какъв прекрасен ден е днес, нали!? Имам ва-шия телефонен номер от наши общи приятели. Те ме посъветваха да разговарям с вас. Да, господин Кремзер ... общи приятели. Разбирате ли, аз съм вече жена на възраст и не мога да се доверявам на всекиго. Имам нужда само от съвет. От нищо друго, господин Кремзер. Не, няма да ви ангажирам с абонамент на списания. Аз не продавам нищо. Чисто и просто един напълно чо-вешки разговор, господин Кремзер. Моите тревоги са породени от това, че през октомври миналата година аз станах неволна свидетелка на престъпление. Банков обир, господин Кремзер! Да. Точно така, господин Кремзер. Не, не, господин Кремзер, не съм ранена. Аз съм добре. Никой не е стрелял по мен. Само съм малко уплашена и притеснена. Да, господин Кремзер. Сега ще ви разкажа какво се случи. Най-добре ще е да започна отначало. Беше в края на октомври миналата година. Имах уговорена среща за консултация в банката. Не, господин Кремзер, името на улицата и филиалът на банката ще премълча. Когато излязох отвън, седнах в отсрещния парк да си почина. Не след дълго видях как пред банката спира черен автомобил, а от него слизат трима маскирани. Те влязоха вътре. В автомобила оста-на само шофьорът. След време той си свали маската и започна нервно да се оглежда. Тримата маскирани се бавеха и шофьорът все повече нервничеше. Аз се на-дявах, че той няма да ме забележи и не помръдвах от пейката. Cедях от другата страна на улицата само на двадесет-тридесет метра от него. Треперех цялата. Изведнъж той ме забеляза, извади пистолет и го на-сочи към мен. Точно тогава другите трима излязоха от банката с големи чанти и веднага изчезнаха с черния автомобил. Но до последния момент шофьорът ме гле-даше някак, как да кажа ... Предупредително! И сякаш той искаше да запомни лицето ми. Да, господин Крем-зер, много неприятна ситуация. И точно на мен да се случи! Само по една случайност останах жива! Не, господин Кремзер, не съм давала показания в поли-цията. Страхувам се, че престъпниците могат да ме на-мерят. От четири месеца стоя сама вкъщи и не излизам никъде. Помага ми внучката. Тя ходи да пазарува. Аз съм свидетелка, господин Кремзер, разбирате ли? Аз съм очевидка на обир! Предполагам, че престъпниците не са спрели да ме търсят. Страхувам се за живота си и не зная какво точно да предприема.

– Разбирам, госпожо...

– Кирш! Кирш е моето име! – слъга както винаги госпожа Майер.

– Да, госпожо Кирш – каза господин Кремзер, – тази ситуация е много неприятна. Разбирам ви напълно! Ако желаете, можем да се срещнем, да обсъдим заедно вашето положение...

– Не, господин Кремзер! Само по телефона можем да разговаряме. Аз не желая да си давам адреса, нито да излизам от вкъщи. Става въпрос за моята безопас-ност.

– Да, ясно! Разбирам! – каза малко провлачено и замислено господин Кремзер.

– Да се чуем отново след два дена? В петък? В шест-надесет часът? Тъкмо ще имате време да преосмисли-те моето положение ... Не, господин Кремзер, почти че-тири месеца минаха оттогава. Първоначалния шок съм го преживяла. Помислете, господин Кремзер! Помисле-те какво бихте направили вие на мое място. Ще гово-рим отново в петък.Всичко добро, господин Кремзер!

– Най- после! – каза с облекчение госпожа Майер,

след като приключи с разговора. – Най-после успях да осигуря телефонен събеседник за петъчните дни! По този случай мога да си налея една малка чашка с ликьорче.

Тя отиде в кухнята и в една малка чашка си наля ликьор. После се приближи към портрета на Георг.

– Наздраве, Георг! Виждаш ли колко съм о́правна? А ти се съмняваше в мен! Съмняваше се, че няма да се справя! ... Колко ли е часът? Да, след половин час ще се чуя с госпожа Таурус.

После тя тръгна към любимия си диван, където сед-на да допие ликьора. На лицето ѝ се появи доволна усмивка, след което въздъхнаипогледна към портрета на Георг.

– Доволна съм от днешния ден! Гордееш ли се с мен, Георг? Какъв мил човек е този господин Кремзер! Наистина, продължи малко по-дълго време, докато си намеря нов телефонен събеседник, но усилията си струваха. Беше петдневна борба! Радвам се, че днес не-щата се получиха, както ги бях запланувала.

Госпожа Майерсъгледа неволно ръкавиците.

– Ах, да – ръкавиците! Толкова са красиви! – въз-кликна тя и ги нахлузи върху ръцете си. –Mмм! Толкова са меки! Удобни са и ще ми топлят ръцете през зимата!

 

В сряда, освен двата телефонни разговора с госпо-

дин Кремзер преди обед и с госпожа Таурус следобед, не се случи нещо особено. Госпожа Таурус отдавна не се сещаше да попита за банковия обир през октомври. Те двете разговаряха най-вече за готварски рецепти и плетива. Разбира се, че госпожа Майер се похвали с новите си ръкавици. В четвъртък тя проведе нейния заплануван телефонен разговор с господин Обермайер и чéтеот един от романите на Агата Кристи. Ако не се брои счупената чаша от сервиза за кафе, може да се каже, че и четвъртък беше един нормален ден.

 

В петък следобед, точно тогава, когато госпожа Май-ер се беше унесла в дрямка с романа „Седемте цифер-блата“върху гърдите ѝ, някой позвъни на вратата. Мал-ко озадачена, тя остави романа на Агата Кристи встрани и, както беше по халат и чехли, отиде с бавни крачки до входната врата.

– Госпожо Майер? – чу се нетърпелив мъжки глас зад вратата, явно доловил тихия шум в къщата. Позвъ-ни се отново и този път по-продължително.

Кой ли пък се е раззвънял точнопо това време!? Може би е пощальонът, помисли си госпожа Майер, почти стигнала вратата и в движение се провикна:

– Кой звъни?

– Аз съм, госпожо Майер! Господин Кремзер!

– Не мога да ви пусна вътре, господин Кремзер! –ка-

За силно изненадана госпожа Майер. – Аз не приемам гости вкъщи! – добави тя с твърда нотка в гласа си. – Ще се чуем по-късно днес по телефона, господин Крем-зер! Както се разбрахме, в шестнадесет часът!

– Налага се да се видим, госпожо Майер! Или госпо-жaКирш да ви наричам? Как предпочитате?

При тези думи госпожа Майер се ужаси! Господин Кремзер знаеше повече, отколкото трябва!

– Откъде знаете името ми, господин Кремзер? – тя все още беше от другата страна на вратата и нямаше намерение да отваря.

– Пише го на вратата ви.

– А адреса?

– Отворете, госпожо Майер! Аз съм инспектор от по-лицията! Нищо лошо няма да ви се случи!

– И таз добра! Какво ми се натресе на главата! Инс-пектор от полицията!– промърмори госпожа Майер.

Тя открехна малко вратата и нерешително показа са-мо част от лицето си. При нейния притеснен вид госпо-дин Кремзер се усмихна и каза дружелюбно:

– Няма ли да е по-добре, ако разговаряме на чашачай, госпожо Майер? Студено е отвън.

– Един момент! – отвърна малко по-спокойна гос-пожа Майер и отвори широко вратата. – Влезте, госпо-дин инспектор, заповядайте! Моля, последвайте ме!Ще ви представя на моя съпруг.

Двамата се спряха пред портрета на Георг. Госпо-дин Кремзербе объркан.

– Георг, това е господин Кремзер. Господин Крем-зер, това е Георг.

Инспекторътсе обърка още повече.

– При … приятно ми е! Кремзер!

И за да прикрие неудобството си, той отместипог-леда си от портрета и започна да се оглежда.

– Ммм, уютно е при вас!– каза господин Кремзер, впечатлен от обзавежданетои чистотата в къщата.

– Благодаря, господин инспектор! Откакто съпругът ми почина, нищо не е сменяло мястото си. Аз съм сама жена. Отдавна не съм имала гости. Само синът ми и внуците идват при мен.

– Разбирам! – каза господин Кремзер, като потри-ваше студените си ръце една в друга, за да ги стопли. – Моята майка също е много предпазлива. И тя живее сама. Казал съм ѝ да приема само доверени гости.

– Виждате ли? Не само аз съм недоверчива. Сегаще приготвя чай!

Госпожа Майер тръгна към кухнята и господин Кремзер я последва. Тя започна да приготвя чая.

– Вашата история с банковия обир ме заинтригува, госпожо Майер! Аз и затова съм тук. През октомври беше извършен обир, който съвпада в детайли с вашия разказ, който ми споделихте по телефона. Още рабо-тим по случая и всяка подробност би била от голяма полза за разследването. – Господин Кремзер отпи по-редна глътка чай, а госпожа Майер не казваше нищо. В този момент той забеляза подредените криминални романи на Агата Кристи върху библиотечните лавици отсреща и някак недоверчиво попита: – Вие наистина ли видяхте крадците … госпожо Майер?

Госпожа Майер гледаше замислено в чаената чаша и въртеше ненужно лъжичката вътре в нея. От време на време се чуваше звук от почукване по порцелан.

– Както вече споменах,господининспектор, аз жи-вея сама! – започна госпожа Майер с изненадващ и за самата нея приповдигнат тон, изискващ уважение. – Георг, моят покоен съпруг, преди да се спомине, пос-тоянно ми повтаряше, че аз трябва да се пазя, да не се доверявам на никого. Но той не ми каза как се живее със самотата. Нея не можеш да я изгониш, да я заклю-чиш в килера, че и да я подариш не можеш. Самотата е убиец!Инспекторе, вие залавяли ли сте някога неви-дим убиец? Не сте! Нужни ми бяха месеци, безсънни дни и нощи, докато един ден съвсем спонтанно ми дойде идеята, че мога да намирам телефонни събесед-ници от телефонния указател. А те трябваше да бъдат впечатлени по някакъв начин. Аз трябваше да им пред-ложа интересна история, която да ги заинтригува и да ги задържа от другата страна на телефонната линия. Такава история, която хем да не е лично моя, хем да е като истинска. Истинска за тях, но измислена за мен. Банковият обир се оказа много сполучливо хрумване. С него съм спечелила доверието на всичките ми теле-фонни събеседници. За съжаление, господин инспек-тор, аз не мога да помогна на вашето разследване! – С това изречение госпожа Майер приключи своето не-винно обяснение.

– Разбирам! – каза замислен и малко разочарован господин Кремзер. – Значи цялата история е плод на вашата фантазия? – въздъхна той. – Предполагам, че и госпожа Кристи ви е помогнала. Но защо ги наричате „телефонни събеседници“? Те ви спасяват от самотата. Вие трябва да сте им благодарна. Наричайте ги поне „телефонни приятели“!

– О, те не знаят, че аз ги наричам така. Но този израз е много точен, необвързващ и дистанциращ. А приятел-ството е съвсем друго нещо.

– Не разбирам, госпожо Майер!

– Не ме разбирате, господин инспектор, защотоне сте запознат с моите принципи: никакъв визуален кон-такт, никаква физическа близост! Само два реещи се гласа в пространството, общуващи помежду си за неща-та от живота.

Инспекторът си бе представял, че посещението му ще протече по съвсем друг начин и затова бе малко объркан. Той не казваше нито дума. След настъпила кратка пауза, госпожа Майер попита:

– Още чай, господин инспектор?

– С удоволствие! Чаят е много ароматен и с неверо-ятен вкус! – господин Кремзер беше забравил ръкави-ците си в полицейския си офис и ръцете му все още не бяха се стоплили. Той наистина имаше нужда от още един чай.

– Радвам се, че ви харесва! – каза госпожа Майер, докато пълнеше отново двете чаши с чай и попита: – А вие вярващ ли сте, господин инспектор?

– Да, госпожо Майер. Фамилна традиция. Защо пи-тате?

– Искам да ви споделя нещо, господин инспектор, за да не ме разбирате погрешно. Ще ви дам само един илюстративен пример. Всички знаем много добре, че с религията, която и да е тя, не всичко е наред. Но въпре-ки това хората продължават да посещават храмовете, да се молят и да се надяват.

– Вие също ли сте от тези хора, госпожо Майер? –заинтересува се господин Кремзер.

– Разбира се! Чувството ми за идентичност го изиск-ва!

– Интересно разсъждение, госпожо Майер! – отвър-на замислено господин Кремзер.

– Да, господин Кремзер! – усмихна се многозначи-

телно госпожа Майер. – Не само, че е интересно, но и работи много добре на практика. Съмняваме се в много неща, но въпреки това ги правим.

– Има хора, които не вярват на никого, госпожо Майер, и затова те се уповават на висши сили.

– Сам го казахте, господин инспектор! Надявам се, че вече напълно ме разбирате. Всъщност, с моята исто-рия за „банковия обир“ аз не нарушавам правните за-кони, нали, господин инспектор?

– Ни най-малко, госпожо Майер! Намирам вашата идея като цяло за оригинална и много добре изпипана. Не всеки би успял да съчетае нещата така добре като вас. Но все пак! Все пак ще е по-добре да намерите друг начин за привличане на телефонни приятели.

– Ще си помисля. Благодаря за вашето предложе-ние, господин инспектор!

– И аз ви благодаря, госпожо Майер! За гостопри-емството. Вашият чай е много добър! Съжалявам, че не разполагам с повече време! Трябва да тръгвам. Наисти-на прекрасен чай!

– Радвам се, че чаят ви е харесал. „Зимна приказ-ка.“

– Моля?

– „Зимна приказка!“ – повтори госпожа Майер. – Ча-ят се нарича така. Не е трудно да се намери. Има го въввсички магазини.

– Приятен ден, госпожо Майер! И още веднъж ви благодаря за чая!

Инспекторът излезе, а госпожа Майер заключи вра-тата и се облегна с гръб на нея,въздъна дълбоко и тръг-на към дивана.

– Телефони, телефони и телефонни номера! През пет-шест месеца аз трябва сама да си търся нови събе-седници.Водя непрестанна борба за оцеляване! Аз не търся някой, който да оцени моите усилия, нито пък искам да ме съжаляват. Но това е крайно отегчително! Коства ми много търпение и нерви. Затова се радвам, че голям късмет извадих с господин Кремзер. Нищо лошо не ми се случи – каза на себе си госпожа Майер.– Точно обратното!

Послетя си постави очилата, взе телефонния указа-тел и започна да го разгръща. Спря се на един номер и го набра от мобилния си телефон.

– Ало, госпожа Кремзер ли е отсреща? Радвам се да се запознаем, госпожоКремзер. Аз ли? Кирш е моето име. Много е подтискащо, когато човек е сам. Търся те-лефонна приятелка ... Да, госпожо Кремзер. Не можем да се срещем. Не! Аз трудно ставам от леглото, слабо подвижна съм ... О, и вие ли сте така? Значи много добре ме разбирате. Ето на, че се намерихме! Можем да разговаряме по телефона за каквото си поискаме…