Очакване

        В миг облаците се разтуряха и напече слънце. Сякаш не беше валяло току що като из ведро А Светла, мокра до кости, се чувстваше така, сякаш Господ беше излял манна върху нея и бе изкъпал и изпълнил със светлина и любов цялата ѝ многоизмерна същност. Отвори се душата ѝ, запя. Погледът ѝ се разшири и надникна отвъд синьото небе в безкрайността. В далечината се дочуваше щурче, което настройваше цигулката си в тоналността на нейната песен и… славей, който отчаяно искаше да я надпее . Тя повдигна ръцете си нагоре, искаше да прегърне дъгата, да се слее с нея и да стане дъга или цветна струна от нейната арфа и  всички влюбени очи да се взират в нея с надежда. После се плъзна по пъстрата ѝ гърбица и хоп, озова се на поляната сред маковете. Почувства се като мак, отворил широко душата си, за да вдиша небесната благодат. Слънцето стопяваше за секунди водните кристали по лицето и пръстите ѝ. Загледа се. Беше силно стиснала в ръката си един от безбройните залезни слънчеви лъчи и го вплете в косата си, преди вятърът, който бе  току заиграл в нея, да го отскубне от плитката ѝ като стръкче трева. Засмя се с глас събу мокрите си обувки и затича по още мократа трева с боси нозе. Като истинска самодива. А перлите на дъждовните капки зазвъняха кристално  като  камбанки под ходилата ѝ. Вълшебен миг, от който не искаше да си тръгва. Градината на нейната душа.

       Отвори очите си. Душата ѝ още пиеше от аромата на плисналия в градината на душата ѝ топъл летен дъжд.  Слънцето се беше показало  на западния прозорец в офиса и закачливо гъделичкаше носа ѝ.

      –   Време е. – погледна часовника на телефона си –  Време? – учуди се на думите си тя – За какво?... Как за какво? За нещо хубаво, което предстои. …  – отговори си – Предстои ли нещо? Или на мене ми се струва? Ха, ха… Нова любов, може би…  Нова,, нова… Колко нова?... След като вселената съществува цяла вечност – и в миг си представи тъмнина, в тъмнината от нищото се взривява една светла точка, разпръсва светлината си и… става вселена, после втора… – А може би все още не – заключи – Може би все още сме в точката на първия си взрив?!... Хм! Кой да ти каже?... И тебе те няма, Андре… Кога ще си дойдеш? Уморих се да те чакам.

      В дни като днешния душата на младата жена, трептеше в очакване на нещо прекрасно.  Отдавна и се искаше, ей така, телефонът да позвъни и гласът на любимия ѝ мъж да прозвучи в слушалката:  „Върнах се от мисия. Къде си“. Представи си го отново, средно висок, строен, елегантен във рейнджърската си униформа,  с черна коса и очи, сини като небето. Харесваше сините му очи, за да потъва в тях, като в истинско небе, в което да се рее, волна като птица.  Тогава се чувстваше като момиче, треперещо от вълнение в очакване, силната му и топла длан да хване ръката ѝ и да я поведе,  където и да е, само не и в малкия ѝ самотен апартамент.  Без него там е празно, помисли си. Представи си го си препълнен с безброй запалени чаени свещи, и тя, с него, на чаша червено вино, предвкусваща вълшебния валс на любовта.

        Отново отвори очи. Слънцето бе превалило. Свечеряваше.

        Излезе от офиса, заключи и реши да се поразходи в най–тъмната част на парка, през който преминаваше всеки ден.. Нямаше къде да бърза. От месеци не я очакваше никой у дома. Небето беше ясно. Звездите тази нощ бяха толкова ярки, сякаш бяха слезли по–ниско, аха да се изсипят върху нея и да позлатят косите ѝ, в очакване да повдигне ръце към тях и да си събере колкото поиска, а луната чертаеше пътека от светлина пред нея. Но тя не искаше звезди…

         В миг на лунната пътека пред нея застана някой и хвана ръката ѝ.

         –      Андре…