Събуди се в една бяла стая, а до нея стоеше една мила леличка в бели дрехи...

 „Но аз не съм болна”- помисли си тя.

„Аз виждам лъчи”- ето, един червен лъч докосна бялата леличка и бързо изчезна. Но той остави някакво  странно сияние - нещо, което приличаше на бебенце... Един голям огън  вече се беше запалил и се приближаваше към него .

Бавачката беше излязла за малко навън да подиша чист въздух, за да не заспи.

Работеше  на три места и все с деца, и във всяко от тях търсеше погледа и усмивката на нейното блъснато от пиян шофьор детенце... А вътре гореше огън, запален внезапно от нещо забравено... Забравена ютия или...?

„Аз виждам”... Но защо леличката и бавачката не виждаха нищо? Огън, запален от нещо забравено... Огън като спомен... Може би и забравените спомени можеха да предизвикат пожар... Но дали спомените ù бяха повече от мечтите? И в спомените и в мечтите си виждаше само едно - Очите...

    Тя скочи от леглото и сграбчи една химикалка, захвърлена на шкафчето и написа на обратната страна на една рецепта с разкривен почерк това, което бе видяла... Леличката се взря в написаното и се усмихна, но после очите ù внезапно се разшириха и изтича бързо нанякъде...

...

   Тя спеше дълбоко, а сънят, като стар приятел, я галеше тихо и нежно ù пееше.

Но изведнъж той стана по-странен от друг път. Сънуваше доктора си. Той плачеше, а сълзите му се стичаха и сякаш прегръщаха една снимка. А от снимката се усмихваше най-красивата жена - неговата жена. Косата ù беше буйна и прекрасна, но това не беше нейната коса, а перуката ù... Той бе спасил толкова жени от проклетата болест, но не и нея... А от една друга снимка го гледаше друга жена... Тя беше също много тъжна, а зад нея гореше свещ... Може би беше вдовица... Но защо ù се виждаше толкова позната? Леличката? Да?... Това наистина беше медицинската сестра - нейната нова и най-добра приятелка. Тя протягаше ръце към доктора и може би искаше да го успокои... А може би искаше нещо повече, което тя не разбираше... Знаеше само, че и двамата са много тъжни и самотни, а когато се съберат двама самотници, може би нямаше да са вече тъжни...

...

Когато се събуди, някой държеше ръката ù и нежно я галеше... Мама? Не... Мама правеше така само преди да започнат да се карат с татко.  Учителката? Не... Тя нито един път не я беше помилвала... Протърка сънено очи и се взря - до нея седеше добрата бяла леличка. „Благодаря” - изрече леличката онази думичка, която тя искаше, а не можеше да изрече тогава...

„Благодаря...” Колко хубава бе тази думичка… Тя никога не се беше замисляла какво е това благодарността?... Благодарността ù приличаше на огромна златна ябълка, отрупана с хиляди плодове... Но мама или татко неусетно я бяха обрулили... ”Мамо? Къде си? Защо не ме погалиш като тази леличка? Защо не кажеш на татко тази вълшебна думичка „благодаря”, защо не му дадеш да си хапне поне малко от тази златна ябълка?... Може пък да се излекува от яда и вече да не се карате...?”

„Благодаря, скъпо дете... Ти имаш Божествена дарба... Ти спаси детето ми...”

Божествена дарба? Кой беше Бог? Тя не знаеше кой е Бог, но си го представяше като цар от приказките... Може би добър? И не бяха ли Очите от неговото царство?... Може би те я доближаваха до Бога и дарбата ù... Бог  живееше във всички... Във всички? Но защо тогава мама и татко се караха? Защо имаше  лоши хора?... Тя стана и бялата леличка през сълзи я прегърна, а докторът ù подари нова тетрадка и химикалка... Може би сега трябваше да разкаже за съня си... Започна да пише, но нещо спря ръката ù... Искаше да напише толкова много, но ръката ù сякаш замръзна... Някакъв странен глас ù нашепваше нещо... ”Какво ти дава право да предсказваш?”  Не е съдено на човек да знае всичко... Може би леличката и докторът ще се намерят сами, но им трябва още време - време да се преборят с призраците от миналото, да съблекат комплексите си и да се помолят истински за щастието... Очите им бяха тъжни, тихи и красиви и, като някакъв въжен мост, се люлееше думичката „може би”.

...

Сънят отново я прегърна силно и истински... Този път сънуваше мама и татко. Те отново се караха - този път, че са я изгубили... Те сякаш не можеха да живеят, ако не се карат. Идваха към нея, но с тях идваше и някакъв лъч. Те не го виждаха, но тя го виждаше. Той беше разноцветен и тя щеше да узнае само в един миг много неща за мама и татко… А дали щеше да ги разбере?... Сънят затвори вратите си и заспа, а вратата на стаята се отвори и те влязоха... Започнаха да плачат. Никога не ги беше виждала да плачат. Но защо плачеха? Та тя не бе умряла. Нямаше ги думите, но сега тя вече имаше добри приятели - докторът и леличката. Сега имаше хора, които я разбират и не ù се подиграват. Сега можеше да казва много повече отколкото когато можеше да говори... И можеше да е полезна... Но колко ù  позволяваше Бог да казва? И къде трябваше да спре? И тази дарба ù бе подарена от Очите... Мама и татко плачеха? Защо? И какво беше всъщност плачът? Може би той се раждаше, когато мечтите умираха... Доскоро си мислеше, че само децата плачат... А сега плачеха нейните родители? За нея ли? Така ù се искаше да е за нея? Но се страхуваше да не плачат за себе си и за лошата си „слава”, че вече ще имат нямо момиченце.

…

Изведнъж видя разноцветния лъч, който бе просветнал  в съня ù.  И после видя мама гола. Беше много красива... Погледът ù беше щастлив и излъчваше нещо, което тя още не можеше да разбере. Един мъж я рисуваше с невиждани цветове и ù пееше нечувана и нежна песен... Мама беше най-красивата жена на света...

После те се прегръщаха, а после правеха нещо срамно - нещо, което трябваше да го правят само  с  тати... А картините на художника оживяваха и им махаха с ръце. Мама не беше с тати, но защо с този художник беше толкова красива?  И спокойна? Тя не разбираше защо, но знаеше само  едно – мама е себе си с него, но не и с татко. Но защо? Това може би и мама не знаеше... Но защо избра художника? - звънна някакъв старнен глас в нея. И пред нея като на кинолента се появи споменът за една истинска приказка, която някога ù разказваше мама. Не можеше да осъзнае сънува ли или мама пак ù я разказва.

   ...

     Когато мама е била малка, обичала много да рисува. Живяла в някакво далечно село и всеки ден  помагала на баба, която се грижела за една огромна градина с цветя. Мама не обичала да ги къса, но затова пък,  когато й останело време, постоянно ги рисувала. Продавала заедно с баба цветята, за да могат да осигурят прехраната си, защото били много бедни... Дядо бил починал отдавна в чужбина, където  отишъл да печели пари... Били трудни времена.  Един ден мама решила да нарисува баба. За първи път рисувала портрет. Никой не я бил учил и нямала пари за художествено училище, но портретът станал много сполучлив, защото мама познавала всяка нейна черта, всяка изстрадана бръчица... А и сякаш някой друг движел четката. Когато нарисувала портрета,  баба се усмихнала и ù казала, че ако го продаде, ще спечелят за прехраната си поне за месец. Но мама не искала да продава този портрет. Той бил много скъп за нея. Баба не я оставяла на мира и се шегувала, че ако го продаде... можело да ù излезе късмета и някой да я хареса пак. Можело и някой да оцени мама и да купи и други картини и така да събере пари за художественото училище. И мама решила все пак да опита - просто за да зарадва баба. С последните пари си взела билет за отиване и връщане и отишла в столицата с портрета и още няколко нейни картини. Баба ù дала единствения си часовник, за да не изпусне последния влак на връщане... Мама пристигнала в столицата. Не знаела къде точно трябва да отиде, но решила да следва гласа на сърцето си. Искало ù се да отиде първо в някоя голяма черква и да се помоли. Упътили я как да стигне до най-голямата черква в столицата и тя отишла там. Толкова добре се чувствала. С последните си стотинки си купила една свещичка и започнала да се моли. За първи път се молела. Пожелала си много здраве за мама, а също така помолила Бог да ù помогне да развие дарбата си,  да учи и да стане художничка. Това била нейната най-съкровена мечта. Излязла от храма щастлива и пречистена. Наблизо видяла художници, които продавали картини. Отишла при тях и наредила и нейните картини, но портерта на баба оставила скрит. Нещо я спирало да го продава. Художниците много харесали картините ù и казали, че са сигурни, че ще ги продаде много бързо. Така и станало. За първи път тя държала в ръцете си пари, които сама била спечелила. Не ù се тръгвало. Толкова приятни били художниците, толкова хубаво си говорила с тях. Решила да остане още малко. Не можела да свали очите си от една картина, на която бил нарисуван просяк - толкова дрипав и в същото време толкова красив. Вече знаела какъв ще е следващият ù портрет. Просякът сякаш оживал и дошъл при нея. Бил същият като този от картината. Той застанал на колене пред нея и ù поискал няколко стотинки. Очите му били толкова тъжни, а пръстите на едната ръка му ги нямало. „Някога и аз исках да стана художник” - казал той... Мама заплакала и му дала всичките си спечелени пари. Дори забравила за тяхната немотия и за баба. Това, което почуствала след като дала на просяка, било най-хубавото и истинско чувство в живота ù. Той бързо взел парите и си тръгнал.  Едва след миг тя осъзнала какво е направила. Заплакала, защото нямало да занесе и един лев на баба,  а портрета не искала да продава.  Сълзите ù се стичали и падали тихо на земята и сякаш разцъфвали там нейните цветя от продадените картини... Някой нежно я хванал за ръката. Едно красиво момче на нейната възраст стояло до нея и се взирало в очите ù. „Пусни веднага тази просякиня” – изкрещял баща му. Но момчето казало, че няма да си тръгне, докато не си поговори с нея. Тя му разказала за какво плаче. Той много искал да види картините ù, защото и той искал да стане художник, но те вече били продадени. Тогава тя се сетила за портрета на баба и го показала. Бащата на момчето се извинил и също ù стиснал ръката. Казал, че това е най-скъпата картина и ще я купи веднага – колкото и да струва. Той също бил художник. Тя не искала да я продава, но нямала друг избор. Помислила си, че може да нарисува друг  портрет на баба  и да я зарадва, че наистина нейният портрет е най-скъп. Бащата и момчето ù дали пари, които дори не можела да преброи, поръчали ù такси и тя си тръгнала щастлива. Дори не попитала момчето как се казва. Това било най-красивото момче и тогава тя за първи път почувствала любовта. Когато погледнала часовника на баба, се учудила - той бил спрял. Но се успокоила, че сега има достатъчно пари за да ù купи нов и по-хубав. Едва не изпуснала влака. Нямала търпение да зарадва баба. Когато се прибрала, пред вратата се били струпали много хора. „Сигурно и на нея ù  е провървяло с търговията днес” - помислила си тя... Но до хората имало и един мъж с бели дрехи... Доктор? Господи? „Мамо!” - изпищяла мама. Сергията с цветя била преобърната, а върху нея с отворени очи и усмивка лежала баба. Лежала и не дишала. ”Инфаркт” - извикал някой... Бог бил взел внезапно душата ù... ”Аз съм виновна... Не трябваше да продавам портрета... Не трябваше да искам пари за нещо, което ми е дарба от Бога...” Тогава мама отишла и изхвърлила всичките си останали рисунки и бои в реката и се зарекла повече никога да не рисува...

    ...

Тя плачеше в съня си... Художникът? Защо мама беше с него? Той ù приличаше на онова момче, което бе накарало баща си да купят портрета... Но дали? Може би мама търсеше там своята изгубена дарба. Може би търсеше баба? Може би търсеше себе си. Може би бе открила себе си при художника, а не при тати и понеже, като бяха заедно, нито тя, нито той беше себе си... Може би затова се караха... Може би... Сънят отново я прегърна...

...

После видя тати, осветен от същия разноцветен лъч. Той тръгваше някъде, а мама го обиждаше и крещеше след него: „Сигурно пак отиваш при любовницата и няма да се прибереш?!” А той ù отговаряше: „И така да е... Все едно... Трябва да тръгвам” Но очите му ставаха все по-тъжни и той отиваше на гарата. После пътуваше дълго за някакъв далечен град , а после влизаше на едно място. Но там не го чакаше никаква жена. Едно красиво момиченце тичаше към него, а после се прегръщаха. Там имаше още много деца с тъжни очи.  „Така искам ти да си моят татко” - повтаряше момиченцето. Може би беше изоставено там. Но от кой? Защо? После тати се обаждаше на някаква леличка и извеждаше момиченцето... Водеше го в Лунапарка.  Заедно се возеха на влакчетата и люлките, заедно хапваха захарен памук... Защо тати обичаше толкова много това момиченце? После отиваха на някаква хижа и цяла вечер момиченцето танцуваше. Сякаш там всички го познаваха. Той го гушеше така, както никога не беше гушил нея. Тя нямаше право да им завижда, но не можеше да спре да се пита защо... Не знаеше вече дали е будна или още спи... Знаеше само, че тъгата ù растеше и се блъскаше като градоносен облак в Истината.  Тя вече знаеше Истината, нищо че не я разбираше. Истината болеше повече от всяка друга болка. Дарбата ù  беше помогнала на леличката, а сега раняваше нея. Вече не знаеше дали иска да знае Истината. Но Истината за мама и татко не искаше да си тръгне от нея. Истината не можеше да се забрави...

                                                                             ...следва