22.11.2022 г., 17:08 ч.

Офицерът 

  Проза » Разкази, Други
606 1 4
4 мин за четене

                                          

 

      Любима, не пиша.

      Не мога.

      Говори тя–душата ми…

       

      Есен е.

      И е тъжно.

   

      Листата са жълто-кафяви и сухи. Вчера валя, но учудващо за ноември се появи топъл вятър, който изсуши повърхността на земята и понесе със себе си падащите от клоните листа. Небето е сиво-синьо, чисто и високо.

    Тихо е.

    Все едно съм в гробище.

    Все едно съм единственият жив човек тук. Сякаш съм застанал на границата между живота и смъртта; прекрачил с единия крак в небитието стъписан от спомени, заслепен от болка.

     Есен е. И е тъжно. Тъжно е, не само защото е есен. Тъжен съм и аз. Тъгата е пропила мястото, на което се връщам сам, гологлав и цивилен. Всмукала се е като отрова в мен и ме изяжда, разяжда и мори ден след ден.

    Войната. Загубихме я, след толкова спечелени битки. И сега си плащаме, заради това, че печелихме. Прусаците на Балканите! Гордост и проклятие! Победените винаги плащат. Победените винаги са виновни. Победени – без да сме загубили битка и без да са пленили наше знаме. Тогава не вярвах. Не исках. Не можех. Но? Извоюваното с кръв се изгуби на масата на преговорите. Политика. Цинична политика стъпила върху труповете на толкова загинали.

Лицемерие. Цинизъм. И безчувствие. И забрава покрива загиналите от щиковете по полята; от откосите на картечниците при заповедта „на нож“; от газовите атаки в окопите; от болестите. Ужасната война. Позиционната война, окопната война и ние войниците от 33 Свищовски пехотен полк. И онова на знамето –„ С нами Бог“.  

     Трескави са мислите ми. Объркани. Тежки. Натежали като лятна мараня. Горчиви са като пелин, който пиеш само за да забравиш – незабравимото. И не мога да избягам от тях. А и как бих могъл? Та аз сам ги викам. Приканвам. Приласкавам. Желая. Както виках, приканвах, приласкавах и желаех теб – „Жана Д`Арк“ от Дойран.

     Есен е. И е тъжно. Листата са жълто-кафяви и сухи. А на езерото пред мен, сякаш пак е пролет. Онази пролет на 1917г. Спокойно е и гладко като почистена цев на карабина, готова да изстрелва – покосяващ огън. Гладко е, но изведнъж около мен почват да падат снаряди.

    Водата изригва.

    Плиска.

    Тресе се.

    Изплашена, ранена, потънала в кръв и стенещи хора. Артилерията на врага бълва след всеки снаряд – смърт. Но ние стоим и удържаме позициите. Може ли да е иначе!? Та тази земя, която те обстрелват ожесточено – е наша, изконна, любима. Любима земя. Както ми е любимо и лицето ти. Зървам го в лазарета младо, бяло и овладяно. Лице с очи – жар.

    Ти – милосърдната сестра успокояваш с думи. Утоляваш болката с ръце. Превързваш раните. Помагаш на доктора без умора. Затваряш очите на умрелите момчета и преглъщаш бързо внезапно бликналите си сълзи. Ти си „Жана Д`Арк“ от Дойран. Всички ти викат така. А аз ти казвам просто – Любима. Жената-момиче, в която са съсредоточени в едно всички образи на всички жени – на майката, сестрата, годеницата. Ти си моята вяра, моята смелост, моята нежност, моята Любов. Зървам те и те обиквам спонтанно – един бликнал внезапно дъжд; едно земетресение разлюляло земята; една перфектна морска буря. Обиквам те, както се обича един път в живота.

     Любима… Знам, че вечер плачеш тихо и сама, за да не те видят ранените, умиращите и онези – новите, които отиват на смърт. Плачеш и ме чакаш – мен офицерът от 33 Свищовски пехотен полк. Идвам. Аз винаги идвам. И те прегръщам, моя „Жана Д`Арк“ от Дойран. И в тази прегръдка се заключава всичко – нашето общо начало; нашата споделена тъга и нашият страх от смъртта. Страх те е, че ще ме загубиш от картечен откос, щик или артилерийски снаряд. Страх те е, че точно ти ще трябва да затвориш безжизнените ми очи, чувайки как изпускам последния си дъх. Страх. Страх. Страх. Остави страха, Любима! Остави го да си иде тази нощ. Нека препуска далеч – да се върне пак при Сома и при Марна; да отиде на другите фронтове. Пусни го да върви и забрави за утре, нищо че утре е близо, на някакви си броени часове. Отърви се от страха, Любима и ме погледни! Тук. Сега. Завинаги. Чуй сърцето ми. То шепти, че ще оживея. Ще живееш – казва! Погледни ме, мила моя и не спирай устните ми. Те ще попият сълзите, страха и болката. Устните – говорят и без думи. Излишно е да се тревожиш в този миг. Мигът. Притежаваме единствено него, Любима. Загърби страха и ме погледни, както само ти умееш… 

       

      И пак падат снаряди. И пак вали порой от куршуми. И пак викаме мощно „Ура“ Ние – мъжете, момчетата, войниците от позициите при Дойран. Тресе се водата. Стене земята. Атака след атака. Но врагът не прави пробив никъде, защото срещу него са прусаците на Балканите; тези които не са загубили нито една битка, но ще загубят войната – Първата световна, Позиционната, Окопната. Това не е ли цинизъм. Не е ли подигравка на съдбата? Не е ли подреждане на пасианси от „Великите“!? Изпитвам отвращение, гняв и безсилие. „Великите“!!!

    

                                          ***

      

 

     Есен е. И е тъжно. Тъжно е, не само защото е есен. Тъжно е, понеже тя умря тук. Онази, която лекуваше, успокояваше, вдъхваше надежда и вяра, загина при Дойран. Не тя склопи очите ми, а аз нейните. Не тя чу как изпускам последния си дъх, а аз чух нейния.

     И виках без глас.

     И плаках без сълзи.

     И кървях без да съм ранен - аз офицерът от 33 Свищовски пехотен полк.   

      Победа! Победата. Да победихме. Пак! И при Дойран. Но загубихме войната. И не само нея, загубихме и Сърцето си –„Жана Д`Арк“ от Дойран. Голямото сърце, което наричах просто – Любима!

      Не пиша.

      Не мога.

      Говори тя – душата ми...

© Анелия Тушкова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??