Любима, не пиша.
Не мога.
Говори тя–душата ми…
Есен е.
И е тъжно.
Листата са жълто-кафяви и сухи. Вчера валя, но учудващо за ноември се появи топъл вятър, който изсуши повърхността на земята и понесе със себе си падащите от клоните листа. Небето е сиво-синьо, чисто и високо.
Тихо е.
Все едно съм в гробище.
Все едно съм единственият жив човек тук. Сякаш съм застанал на границата между живота и смъртта; прекрачил с единия крак в небитието стъписан от спомени, заслепен от болка.
Есен е. И е тъжно. Тъжно е, не само защото е есен. Тъжен съм и аз. Тъгата е пропила мястото, на което се връщам сам, гологлав и цивилен. Всмукала се е като отрова в мен и ме изяжда, разяжда и мори ден след ден.
Войната. Загубихме я, след толкова спечелени битки. И сега си плащаме, заради това, че печелихме. Прусаците на Балканите! Гордост и проклятие! Победените винаги плащат. Победените винаги са виновни. Победени – без да сме загубили битка и без да са пленили наше знаме. Тогава не вярвах. Не исках. Не можех. Но ...