Голямото огледало с тъмна дървена рамка прекара дълги години на тавана, сред купища стари и непотребни вещи. Не зная с какво привлече вниманието ми онзи късен следобед в началото на юни. Качих се, за да потърся някакъв документ, разрових се в кашона със стари книги, не го намерих там и докато изтърсвах нервно праха от ръцете си, зареях поглед из дрезгавината на таванската стая. Сивкав сноп светлина се процеждаше през ниското прозорче, завихряше прашинките и ги лепеше върху огледалото, облегнато на отсрещната стена. И изведнъж си спомних как и защо това огледало се озова на тавана.

           Най-накрая се сдобих с дънки. Истински Levi's! Нямаше начин в онези времена просто да отидеш в магазина и да си купиш дънки. Магазините за облекло бяха огромни и претъпкани със скучни дрехи в убити цветове. А дънките се продаваха тайно, на затънтени места, и участието в тази незаконна търговия с изделия на „упадъчната” западна мода беше съпроводено от рискове и страхове... Майка ми обаче знаеше какъв подарък би ме зарадвал най-много за петнайсетия ми рожден ден. Тя беше смела жена, което означава, че ругаеше „народната власт” и разказваше политически вицове в най-тесен приятелски кръг, а също така че можеше да издири един от онези опасни търговци и да ми купи дънки за рождения ми ден.

           Залепнаха ми! На следния ден едва дочаках края на учебните часове, за да се прибера, да захвърля черната ученическа престилка и да нахлузя дънките си. След това разплетох двете си плитки, разресах косата си и я вързах на висока „конска опашка”. Опитах се да се съсредоточа върху уроците и да напиша поне домашните си за следващия ден, но не можех да се стърпя и през четвърт час нахлувах в хола, за да се огледам в голямото огледало. Разбира се, не мислех да разхождам дънките си само у дома. Надвечер обикновено приятелите ми идваха, заставаха под прозорците на стаята ми и свиреха с уста кратката мелодия, която бяхме си избрали за сигнал. Ако не се покажех веднага, започваха да дрънкат със звънците на велосипедите си – за ужас на минувачите и съседите ни.

           Бяхме банда на колелета, препускахме из града и околностите, чувствахме се свободни, недосегаеми и неуловими. Само така можехме да избегнем наказанията за нарушаване на училищния правилник, който задължаваше учениците да носят униформите си винаги и навсякъде, а момичетата с дълги коси да са сресани на две плитки. Участвахме в опасна игра, изискваща бдителност и бързина, а враговете ни бяха дежурните учители, които кръстосваха главните улици, за да ловят нарушители, и милиционерите, въоръжени с остри ножици, с които режеха конски опашки и тесни панталони. Винаги ги засичахме, преди да са ни забелязали, и на мига се изстрелвахме в обратната посока. И се чувствахме победители.

           Аз бях единственото момиче в бандата, другите бяха момчета от скромни семейства, които обитаваха едноетажни къщи с китни дворчета в покрайнините на града. Знаех, че държат на мене, и не само защото живеех в голямата и красива къща в центъра, с внушителна фасада, украсена с барелефи. Всъщност аз измислях всички приключения и лудории, а те ме следваха с възторжено одобрение. Моите връстнички вече ходеха на срещи, а вечер се целуваха с избраниците си на пейките в парка. Понякога им завиждах, бях тайно влюбена в едно момче от по-горните класове, казваше се Лъчезар, беше висок, плещест, с красиво матово лице и тъмни очи. Той обаче изобщо не ме забелязваше, а аз какво можех да направя? Да му напиша писмо, да го поканя на среща? Изключено! Да върви по дяволите, аз си имам моята банда от верни приятели и никой друг не ми трябва!

           През деня майка ми и баба ми работеха, баща ми отдавна ни беше напуснал, така че къщата беше безлюдна. А вечер, докато мама приготвяше вечерята в кухнята, баба влизаше в хола, вземаше някоя книга от библиотеката, след това сядаше в любимото си кресло в ъгъла и четеше. Но този ден книгата лежеше неотворена в скута ѝ, а тя следеше моите набези в хола с явно неодобрение.

           – Мариола, научи ли си уроците за утре?

           – Почти... – отговорих уклончиво.

           – Ами тогава се връщай в стаята си и залягай над учебниците.

           – Ама бабо, какво толкова, само искам да видя как изглеждам с новите дънки.

           – Изглеждаш като глуповата и суетна госпожичка, която се интересува от външния си вид повече, отколкото от умствения си багаж. Огледалото няма да ти даде знания, опит и разум. Тези блага, скъпа моя, се черпят от книгите и от сериозния, усилен труд. Мариола, моля те, не ме разочаровай!    

           Мариола! Бях кръстена на баба си, естествено. И не харесвах името си, звучеше ми някак префърцунено и старомодно, нито едно момиче на моята възраст не се казваше така. Затова един ден събрах тайфата и обявих:

           – От днес нататък за вас не съм Мариола. Казвам се Джу.

           – Добре, Джу! Какво ще правим днес, Джу?

           На другия ден огледалото изчезна. Щях да излизам пак с приятелите си, влязох в хола, да се огледам, но огледалото го нямаше! На мястото му се мъдреше етажерка с грижливо подредени книги. Плъзнах поглед по кориците им и разбрах коварния замисъл на баба Мариола: това бяха заглавията от списъка, който учителката по литература ни беше връчила за четене през лятната ваканция.

           Слънцето беше залязло и таванската стая потъна в полумрак. Колко време бях прекарала тук? Нямах представа. Преди да изляза, погледнах пак към огледалото. И ми се стори, че зад прашната завеса по стъклото нещо се движи. Запалих осветлението и се приближих, като очаквах да видя отражението си на фона на таванската неразбория. Но това, което ми се стори, че виждам... Боже мили! Не помня как се озовах на долния етаж, грабнах някаква кърпа от кухнята, качих се отново горе и бързо избърсах праха от огледалото. След това събрах смелост и погледнах.

           Едно момиче в светлосини дънки и моряшка фланелка стоеше пред мене и небрежно се поклащаше от крак на крак. Беше Джу. Дългата ѝ кестенява коса с посветлели от лятното слънце кичури беше вдигната на конска опашка.

           – Здравей, Джу! –казах тихо.

           – Познаваме ли се? – вдигна предизвикателно вежди тя.

           – Ами... аз те познавам – отговорих някак неуверено.

           – Май се досещам. Сигурно сте роднина на баба ми. Много приличате на нея.

           – Да, нещо такова... – промълвих.

           – Вижте, при други обстоятелства бих си побъбрила с вас, но сега много бързам. Приятелите ме чакат.

           Завъртя се на пети и си тръгна.

           Внезапна умора се стовари върху мен, трябваше да се махна оттук, свлякох се надолу по стълбите и с последни сили се добрах до спалнята. Онази нощ спах дълго и непробудно.

           На следващата сутрин се събудих с натежала глава. През целия ден се стараех да не мисля за огледалото, но не ми се удаваше. Какво беше това? Може би съм седнала на някой от старите столове,запратени в таванската стая, задрямала съм и съм сънувала. Или съм получила халюцинация, случват се такива неща... Но когато надвечер се върнах от работа, неусетно се озовах направо на таванския етаж. И изобщо не се изненадах, че Джу вече ме чакаше. Беше с черната си ученическа престилка с бяла якичка, а с едната си ръка размахваше напред-назад тежка кожена чанта.

           – Радвам се да те видя, Джу! От училище ли се връщаш?

           – Да, тази седмица сме втора смяна.

           Замълча, но не си тръгна. Изглеждаше някак потисната и унила.

           – Къде е баретата ти?

           – В чантата.

           – Защо не я носиш на главата си?

           Това беше провокация от моя страна, защото знаех отговора.

           – Мразя я. И изобщо защо трябва да носим униформи? Искат да изглеждаме еднакво, дори да мислим еднакво...

           – Не се тревожи толкова, в живота има по-важни неща от униформите и тъпите забрани.

           – И кои са тези по-важни неща?

           – Ами... да обичаш и да бъдеш обичана, да имаш деца, да имаш интересна професия и няколко верни приятели, да запазиш духа си свободен, независимо от обстоятелствата. Бъди сигурна, че след време ще се сдобиеш с всичко това и днешните ти тревоги ще ти изглеждат наивни и малко смешни.

           – След време! Колко време? Когато остарея и заприличам на вас? Идва ми да се гръмна!

           – Е, и старостта си има някои предимства... Пък и аз не съм чак толкова престаряла. Все още имам планове и мечти...

           – Планове и мечти? Велико! Поглеждали ли сте се наскоро в огледалото?

           Това беше жестоко от нейна страна. Какво си въобразява тази пикла?

           – Ами да! Дори в момента се гледам и виждам едно момиче, което се бунтува заради глупости. Измислила си е някакво малоумно име и се радва на парцалки. И престани да си фантазираш – няма да се омъжиш за Лъчезар, но не съжалявай, той се оказа просто един празноглав наперен пуяк.  

           Тя ме гледаше изумено.

           – Коя си ти всъщност?

           Присви очи и пристъпи към мен. Бързо хванах с две ръце огледалото и го обърнах към стената. Със сетни сили се затътрих към стълбите.

           Измина една тягостна седмица от последния ми разговор с Джу. Мисълта, че трябва отново да я видя, ме преследваше денонощно. Не трябваше да се държа така грубо с нея, тя все още е дете, дали не съм я уплашила, може би ще успея да я успокоя по някакъв начин... От друга страна, необясним страх ме възпираше да вляза в прашната таванска стаичка и да погледна към гърба на огледалото. Накрая реших: ще го върна в хола. Нищо не се е променило в него през годините: голямата библиотека от махагон, теракотената печка в ъгъла, малката масичка в еркера, кристалният полилей, само диванът и креслата бяха претапицирани. Просто огледалото ще заеме старото си място и стаята ще си възвърне вида от детските ми спомени. Обадих се на двама работници, те изнесоха етажерката в коридора, свалиха огледалото от таванския етаж, пробиха стената, монтираха две масивни железни куки, окачиха го и си тръгнаха. Изпратих ги, върнах се в хола и се запътих към огледалото. Зави ми се свят и за миг ми причерня, може би от умора или от вълнение...

           Съвзех се и вдигнах глава към огледалото. Срещу мен стоеше една стара жена с уморени очи.

           Нещо прошумоля зад гърба ми и откъм креслото в ъгъла прозвуча познат глас:

           – Мариола, научи ли си уроците за утре?

           И в настъпилата тишина се чух да отговарям тихо, като на себе си:

           – Казвам се Джу!