Интуицията му и този път не го подведе. С много безсънни нощи и още повече труд от страна на двамата съдружници, романът на Бети стана факт. На края на силите си и почти там на средствата, „Животът е дар с уговорка” нетърпеливо чакаше своята премиера. Всичко подробности около представянето бяха уредени, оставаше само Нейтън да каже на майка си, че след два дни романът ú ще посреща своите читатели и тя трябва да присъства на неговото раждане. А доколкото я познаваше и фактът, че нито една от нейните книжки с поезия не беше видяла бял свят в по-голям мащаб от колежки и приятелки, това щеше да е най-трудната част от плана му.

    Въоръжен с първото копие на романа и цял арсенал аргументи и отговори на това, което очакваше, Нейтън се отправи към любимият им ресторант за семейни срещи. Нарочно беше подранил. Седна в закътаното сепаре и постави красиво опакованата книга в подложната чиния на местото, където щеше да седне майка му. Поръча от най-доброто вино и зачака. Бети беше точна. Прегърна сина си и театрално го смъмри, че напоследък много рядко намира време да се видят.

     - Какво е това? – попита, когато видя пакета в чинията.

     - Подарък. – лаконично отговори Нейтън.

     - Но рождения ми ден е след два дни. Нали не смяташ да го пропуснеш?

     - Не. Но не мисля, че тогава ще имаш време за мен – смигна ú загадъчно той и я подкани да отвори пакета без повече въпроси.

     Бети с неохота остави поредицата от въпроси, която му беше приготвила за по-късно и с нетърпение отвори пакета. Когато съдържанието му се разкри лицето ú застина в неописуема емоция. Треперещите ú ръце разлистиха на заглавната страница. С невярващ поглед тя прочете посвещението „В памет на един достоен мъж, баща и съпруг”. Очите ú се напълниха със сълзи и механично започнаха да се движат между книгата и сина ú, а когато разумът ú асимилира името на издателството въпросите изригнаха като вулкан.

     - Ти – заекна тя – какво си направил? Защо писаниците ми се в този издателски вид? И какво прави името ни в логото на издателството? Това някаква шега ли е?

   Нейтън седеше срещу нея и искрено се забавляваше докато все по-обърканата му майка продължаваше да го залива с въпросите си. Накрая не издържа и избухна в несдържан смях.

     Бети се сепна, а объркването ú леко отстъпи място на разбиране.

   - Чакай, чакай – на свой ред му намигна тя – това наистина е шега. Накарал си някого да отпечата едно копие с тези закачки в имената – освен името на издателството беше забелязала, че на корицата се мъдри моминското ú име Елизабет Грей – и си решил да ми направиш подарък. О, скъпи, благодаря. Аз пък помислих, че си извършил някоя лудост и наистина книгата ми е издадена. Знаеш, че не смятам тази творба за достатъчно добра за широка публика.

     - Това ще прецени широката публика – още по-широко усмихнат заяви Нейтън.

     Бети изпъна гръб и инстинктивно пусна книгата на масата сякаш беше горещ въглен. Нейтън бе подготвен за тази реакция и реши да не я измъчва повече.

     - Скъпа моя, Елизабет Грей – започна театрално той – държиш в ръцете си първото копие от първия тираж на твоя роман, издаден от наполовина моето издателство.

      И той разказа на дълго и на широко невероятната история с чичо Чарли, издателската къща и всичко, което се бе случило докато книгата стане факт. На края Нейтън обяви.

     - А след два дни, точно на рождения ти ден ще бъде представянето и ти ще бъдеш там, за да разбереш веднъж за винаги колко добър писател си.

      Бети бе изгубила дар слово. Седеше бледа и изпъната, без да знае какво да каже. В главата ú бушуваше такъв ураган от емоции, че не бе способна до го укроти по никакъв начин. Гордостта от успеха на сина ú се опитваше да се измъкне от лапите на страха от това да се покаже пред света. Желанието ú да бъде съпричастна с това, което той прави се блъскаше в стената на несигурност в собствените ú умения. Сякаш измина цяла вечност, когато през мъглата от отново напиращите сълзи видя Нейтън да се изправя. Той нежно я подкани да стане, прегърна я с най-топлата прегръдка и прошепна в ухото ú думите на чичо Чарли.

     - Не се страхувай! Съдбата обича смелите! Това ми каза той, когато и аз не можех да повярвам на възможността, която ми предлагаше. През цялото време Чарли беше до мен, точно така, както аз винаги ще бъда до теб.

     После я отдели от себе си, избърса нежно вече избилите сълзи, целуна ръцете ú и продължи.

    - Не плачи! Искам да си щастлива. Ти написа този роман за и заради татко, за да претвориш в него всичко, което той е бил и продължава да бъде за нас. Тази книга казва много и тя трябва да види бял свят. Довери ми се!

След тези думи Бети се предаде. Дори да не ú беше наговорил всичко това, тя видя в очите му онзи пламък, онази решителност, онази обич, която бе виждала в очите на баща му. Освен притеснението от публичността и леката несигурност по отношение на писателските ú способност нямаше друга причина, заради която да продължи да упорства.

     - Скъпи, макар изненадата да е шокираща, след тези аргументи мисля, че нямам право да ти откажа. Какво, пък. Нямам нищо за губене. Ако не се получи ще ти е обеца на ухото, ако пък наистина е толкова добра, колкото твърдиш, това ще е още един повод да се гордея с теб.

    - И със себе си, мамо, ще видиш – отново я окуражи Нейтън и наля вино в чашите. Кристалният им звън придружи наздравица за успешното представяне и за всичко хубаво, което им предстоеше.

     Големият ден настъпи. Час преди обявеното начало пред залата вече се събираха най-нетърпеливите. Нейтън бе поканил много хора, сред които се надяваше да види и двамата критици, които не му върнаха потвърждение за присъствие. Но днес нищо не бе в състояние да го разочарова. Той беше сигурен в успеха на книгата. Първоначалните отзиви на подбрана от него група хора, на които беше изпратил предварително книгата, бяха повече от обещаващи.

     Нейтън, Бети и чичо Чарли пристигнаха с красива лимузина, а в мига, в който врата ú се отвори ги заля буря от фотографски светкавици. Репортерите се надпреварваха да задават въпроси, а Нейтън любезно ги молеше да имат търпение до края на представянето.

    Всичко мина, както си го беше представял. След като четенето на откъсите приключи, бурните аплодисменти заляха прекрасната Бети като река. Леко притеснена от цялото внимание и все още не вярваща на случващото се, тя с широка усмивка приемаше поздравленията и с лекота раздаваше автографи. Нейтън я наблюдаваше отстрани и преливаше от гордост и синовна обич. Той знаеше, че тя е родена за звезда и ето, че нейният миг беше настъпил. А за него това означаваше много, това означаваше, че от тук нататък всичко, което беше замисли щеше да има същия успех. Нейтън вдигна очи към тавана и тихо прошепна.

      - Благодаря ти, татко.

   Когато ги свали той видя единият от критиците, които очакваше. Погледите им се пресякоха и човекът отсреща му кимна с бегла усмивка.

     На следващият ден всички големи вестници бяха отделили подобаващо място на новината за новия книжен хит на пазара. Но най-голямата изненада бяха две почти еднакви рецензии от двамата най-големи критици, които, ако се вярваше на слуховете взаимно не се понасяха и винаги бяха на различно мнение. Това буквално изпрати хората по книжарниците и за няколко дни тиражът беше изчерпан.

    Поредната мечта на Нейтън с превърна в реалност. Беше време да разгърне идеите си в пълен мащаб.

(следва продължение)