Новината за летящият старт на новото издателство бързо се разнесе. С няколко добре преценени хода, малко помощ от приятели и очакваното финансиране от банката, Нейтън и чичо Чарли успяха да вдигнат „старата дама” на крака. Сградата беше ремонтирана и разширена, издъхващата техника бе подменена, а с времето и с разрастването на дейността започнаха да назначават персонал. Двамата бяха страхотен тандем. Младостта и енергичността на Нейтън перфектно се допълваха с мъдростта и знанията на чичо Чарли. С времето станаха толкова близки, че се разбираха само с поглед, а Нейтън все по-често гледаше на възрастния мъж като на баща. Чарли от своя страна се държеше точно като такъв и го подкрепяше на сто процента. Интуицията на Нейтън продължаваше да работи като часовник. Всяка идея, която се зародеше в главата му се превръщаше в печеливша, а Чарли беше най-стабилната му опора. И дори по някога да го мъмреше за бързите обороти, на които живееше, пълната отдаденост на работата,  липсата на личен живот и някои неприемливи за възрастния човек бизнес похвати, той стоеше изцяло зад гърба на младия мъж.

      Късметлия или галеник на съдбата се чудеха другите в бранша, но което и от двете да беше за пет години издигна Нейтън на гребена на бизнес вълната, а името „Издателска къща Дево и Девъро” се превърна в бранд. В списъка им с „победи” имаше няколко бестселъра, а десетки неизвестни писатели се домогваха до тях с надеждата за звезден миг. Броят им беше толкова голям, че Нейтън нае няколко редактори да пресяват плявата, за да може да него да достига най-доброто. От най-доброто лично той избираше перфектните и до сега не беше бъркал.

      Така стана и на седмата годишнина от представянето на първото им издание. В очакване на вечерта и рождения ден на майка си, Нейтън преглеждаше оставените от редакторите три ръкописа. Първият не ставаше и безцеремонно полетя към кошчето за боклук. Вторият, по критериите на Нейтън, можеше да се издаде в краен случай, за това потъна в папка чакащи, а той се зачете в третия. Колкото повече навлизаше в историята, толкова интересът му нарастваше лавинообразно. Няколко пъти погледна името на автора, но там бяха изписани само инициали и фамилия и не можа да разбере мъж ли е, или жена. Но в момента това нямаше значение. Историята беше перфектна, стилът и изразните средства бяха рядко срещани и това запали любопитството му още повече. За няколко часа изчете целия ръкопис и повика редактора, който му го беше предал.

      - Майкъл – обърна се към новодошлия – авторът на този ръкопис има ли друго име?

       Редакторът се прокашля притеснено.

     - Не, господин Девъро. На плика, с който дойде беше изписано по същия начин както на ръкописа Д. Н. Донован. А на адреса има само пощенска кутия.

      - Добре, искам от теб до утре да разбереш кой го е изпратил и да ми уредиш интервю. Имам невероятно предчувствие.

     Майкъл изчезна зад вратата, а Нейтън в приповдигнато настроение прибра ръкописа в чантата си и се отправи към празненството, което бе организирал на корабче по реката.

      Петдесет и петата годишнина на Бети се превърна в събитието на сезона. Със своя перфекционизъм, Нейтън беше помислил за всяка подробност. Обстановка, светлини, музика, всичко беше като в приказка. Бяха поканени всички значими за Бети хора. Много веселие, танци и разбира се озарен от фойерверки финал...

      Залезът избухна като зарята от спомените, които го бяха завладели. Така беше потънал в тях, че бе пропуснал деня и сега потръпна от спускащия се вечерен хлад. Трябваше да се прибере. Стомахът му се бушуваше, а изтръпналите му боси крака бяха неприятно студени. Размечта се за гореща вана и отпускащ масаж. Изправи се несигурно, погледна за последно към старата къща и тръгна към ситито. След като се погрижеше аз себе си трябваше на всяка цена да разбере какво се случва. Но всяко нещо по реда си. Пътят от предградието не беше кратък и когато стигна центъра нощта вече царуваше над града. От тази част на ситито апартаментът му и къщата на майка му бяха доста далеч и той решително тръгна към сградата на издателството. Там винаги държеше резервен костюм и пари в брой. Само да стигнеше безпрепятствено и всичко щеше да се оправи. Забил поглед в земята и потънал в мислите си той не усети как връхлетя върху някакъв мъж изскочил ненадейно иззад ъгъла. Извини се любезно и понечи да продължи, но човекът, видимо пиян, не прие извинението и го подкани да си „уредят сметките”. Нейтън мразеше насилието и се опита да поговори с човека, но единствения отговор, който получи бе директен удар в лицето. Това беше толкова неочаквано, че той се олюля, изгуби равновесие и се озова на земята. Опита да се изправи и отново да поговори с нападателя си, но последва втори удар, а онзи не искаше и да чуе обясненията му. Нейтън лежеше превит на две, а непознатия го налагаше където свари. От някъде се появи още един мъж. През тътена в главата си Нейтън дочу как първият обяснява, че Нейтън опитал да го ограби и тогава ударите се удвоиха. Налагаха го безцеремонно и най-лошото, без причина. Нейтън правеше отчаяни опити да се защити, но това ги озлобяваше още повече. Тогава реши да се предаде, отпусна се на земята и зачака. Очевидно липсата на съпротива изчерпа интереса на двамата и подритвайки го за последно изчезнаха в тъмната уличка. Пребит, проснат в безпомощно състояние на земята, Нейтън се молеше да оцелее. От носа му се стичаха струйки кръв, едното му око вече неумолимо се превръщаше в подута маса. Всичко го болеше. С мъка успя да отвори незасегнатото око. Огледа се колкото можа. Беше съвсем сам. Никой не се мяркаше. Тишината беше потискаща. А в дъното на улицата светеше красивата фасада на „старата дама”. Толкова близо и толкова далеч. Нейтън се опита да се изправи, но главата му избухна, краката му се вдървиха и той отново прегърна студената земя. Последното нещо, което видя преди да потъне в гъстата мъгла на безсъзнанието беше надписа на покрива: „Издателска къща Д. Н. Донован”.

(сладва продължение)