Глава 1

            Беше студена декемврийска сутрин, когато поех към училище в шест часа. Бях се увил в дебелия ми шал и носех папката си с есета в ръка. На гърба ми тежеше раницата с учебниците, а краката ми, обути в маратонки, се пързаляха по леда и през цялото време се мъчех да пазя равновесие и да минавам през снега, за да избегна падането. В ушите ми звучеше музика и аз вървях, замислен за презентацията, която трябваше днес да представя в часа по литература. Както минавах покрай една заснежена детска площадка, нещо внезапно връхлетя върху мен. Папката ми с листи се разсипа на земята и аз за малко да падна, но когато възстанових равновесието си, осъзнах, че беше непознато момиче. Срещнахме очи – тя имаше небесносини очи и рижа коса, и в следващата секунда ме изгледа жестоко. Потръпнах.

            -Ъмм… извинявай – казах, притеснен, въпреки че тя беше връхлетяла върху мен, а не обратното, и бързо прекъснах очния контакт. Тя ме напсува под нос, от което усетих, че вдигам вежди, задмина ме и без да продума продължи по пътя си със стегната, дръзка крачка. Свих рамене и се наведох да събера листите, разсипали се върху леда, и тогава забелязах, че сред учебните ми материали има и едно старо, протъркано черно портмоне, което не ми принадлежеше. Веднага осъзнах, че сигурно е на момичето, което се беше блъснало в мен. Взех портмонето от земята и се озърнах назад, където момичето вече се отдалечаваше.

            -Хей! – извиках след нея, но тя не се обърна. Хванал портмонето, тръгнах след нея – хей, извинявай! Изпусна си…

            Тя изведнъж хукна да бяга, без да поглежда назад и аз усетих, че зяпвам след нея. Опитах се да хукна след нея, но не бях добър с бягането и скоро въздухът започна да ми привършва, а момичето зави зад един ъгъл. Наведох се и започнах да кашлям, тъй като дробовете ми отказваха тежкото физическо натоварване. Портмонето все още бе в ръката ми и когато спрях да кашлям, замислен се върнах до изпопадалите ми по земята листи. Събрах ги набързо, решен, че след училище ще мина през загубени вещи и ще предам портмонето. От любопитство го отворих и видях, че името на непознатото момиче е Аманда Амдис и тя беше моя връстничка, на 18-годишна възраст. На снимката на личната си карта тя гледаше с опасен и недоволен поглед, същият, който ми беше метнала преди няколко минути. Прибрах портмонето в раницата, въздъхнах, и отново тръгнах по леда.

            Когато пристигнах в училище, вече се бях изтърсил два пъти на леда и проклинах себе си, че бях тръгнал с маратонки в този студ и лед и заради тази дързост, най-вероятно, опашната ми кост щеше да недоволства цял ден. Свалих слушалките, когато влязох в училищната сграда, и поех към класната стая. Първият ни час беше час на класа, след което имах и плашещата презентация да представям, затова нервно се замислих дали съм запомнил всичко правилно.

            Влязох в стаята, като никой от съучениците ми не ме погледна – те не ме забелязваха, сякаш бях сянка, а аз ги ненавиждах заради повърхностните им характери и не успявах да комуникирам с тях, затова не беше голяма загуба фактът, че никой не ме поздравяваше, нито аз тях. Седнах на мястото си най-отпред пред катедрата на учителя и поставих папката на бюрото си. Не можех да отпъдя мисълта за момичето от главата си и тя се сбори с мисълта за презентацията ми по-късно днес и изведнъж бях доста нервен. Не можех да спра да бутам настрани черната си коса, чиито бретон влизаше в очите ми, и ми се искаше да почна да гриза ноктите си от нерви.

            Вратата се отвори и вътре влезе госпожа Лавал, нашата класна ръководителка. Тя беше мила жена с къдрава коса и широка усмивка. Тя беше може би единствената учителка, която не ми създаваше тревожност и винаги пишеше справедливи оценки. Тя ни поздрави топло.

            -Здравейте ученици – каза ни тя – днес имаме една изненада. От днес ще имате нова съученичка. Аманда, моля те, влез.

            При споменаването на името, сърцето ми прескочи един удар и аз се втренчих в отварящата се бавно врата. Момичето от сутринта с буйната червена коса застана на прага, огледа враждебно класа, и с изправен гръб застана до госпожа Лавал.

            -Ученици, това е Аманда, тя идва от Пета гимназия и тази година ще завърши с вас – заяви госпожата, а аз се втренчих в сините очи на новото момиче. Тя срещна погледа ми и ми се намръщи така страшно, че аз бързо наведох очи и се втренчих в папката си с листи. Сърцето ми трещеше тревожно. – Аманда, искаш ли да кажеш нещо за себе си?

            -Не – твърдо заяви тя, с кристално ясен и надменен тон.

            Госпожа Лавал се поколеба, сетне прочисти гърло и отново се обърна към класа.

            -Ами добре. Ще можеш да седнеш до Кайлан – каза тя и аз целия настръхнах. За съжаление обаче госпожата бе права – единственото свободно място в класната стая бе това до мен. Аманда изсумтя недоволно и сетне седна до мен, премествайки стола си колкото се може по-далеч от мен. Не посмях да вдигна очи, но усещах как тя впива погледа си в мен, сякаш се готви да ме убие или разчлени. Преглътнах.

            -Та така, можем да продължим с другите неща на дневен ред – заяви учителката, докато аз все още бях под атака на очите на момичето до мен. Тя тихо си промърмори нещо под нос, което не разбрах.

            Часът мина като в мъгла, като аз през цялото време се чудех кога момичето ще спре да ми хвърля такива жестоки погледи, и неусетно звънецът би. Съучениците ми наскачаха от чиновете, досадно говорейки си разни глупости и смеейки се шумно. Аманда рязко стана от мястото си и тръгна да излиза, а аз чак тогава осъзнах, че портмонето ѝ все още беше в мен. Настръхнал, се зачудих как изобщо да ѝ го върна, без да си помисли, че съм го откраднал. Разтревожен, взех портмонето в ръката си и излязох също от класната стая и видях единствения ми що-годе приятел, Дейвид, да ме чака в коридора, широко ухилен.

            -Кайлан – повика ме той и ми се ухили – трябва да ти разкажа новата игра, която си инсталирах и…

            Аз се огледах по коридора, но никъде не видях Аманда. Нима толкова бързо бе изчезнала?

            -Кво става, Кайлан, изглеждаш изнервен – каза Дейв, когато се приближих до него. Той забеляза портмонето в ръката ми и се умълча.

            -Имам сериозен проблем – казах на Дейвид и набързо му разказах за случката от сутринта. Обясних му също, че притежателката на портмонето има убийствени наклонности.

            Докато говорех, изведнъж някой рязко грабна портмонето от ръката ми и когато се обърнах, стреснат, видях, че Аманда го държи и от нея се излъчва жестокост.

            -Аз… ти го изпусна сутринта и… - заекнах, опитвайки се да ѝ обясня, че не съм го откраднал, а този суров поглед изпращаше страх в сърцето ми и бързо пропъди погледа ми далеч от очите ѝ.

            -Най-много мразя такива като теб – заяви тя, и аз си глътнах остатъка от изречението – срамежливи, нежни момчета емо. Разкарай се.

            Преглътнах.

            -Не съм откраднал… - започнах аз.

            -Не съм казала, че си откраднал каквото и да е, гейче – каза тя сурово – а сега си разкарай меката физиономия от погледа ми.

            Мека физиономия? Дейвид започна да се смее, докато лицето ми най-вероятно стана червено като домат. Аманда се завъртя с хъс и червената коса се разпиля по гърба ѝ, гневна, тя се отдалечи по коридора с дългите си крачки.

            -Леле майко – каза Дейвид през смях, а аз го изгледах остро.

            -Спри да се смееш – тихо му казах, напълно засрамен.

            -Тя те нарече гей, Кайлан – каза Дейв – трябва сериозно да се замислиш за прическата си.

            Несъзнателно посегнах към косата си, която бе дълга една педя и естествено права и се замислих дали ако се подстрижа нула номер, хората ще ме вземат по на сериозно. Заклатих глава леко и сетне отново си спомних, че следващият час трябва да представям презентация. Дано Аманда не ме гледаше жестоко през цялото време.

            Тя закъсняваше за часа, и когато госпожата ме повика на дъската, аз вече целият треперех. Класът ме гледаше в тишина, а на мен започна да ми се кашля. Прочистих гърло, но пристъпът на кашлица не се отказа и за един дълъг и ужасяващ момент си помислих, че няма да мога да спра да кашлям и да си проведа презентацията.

            -Така… - заговорих с дрезгав глас и сетне отново се закашлях. За момент се вбесих на ситуацията, но нямаше измъкване, затова се опитах да си поема дълбоко и плавно дъх и да продължа. Тогава Аманда влезе с рязко отваряне на вратата и огледа всички с омраза. Сетне се фокусира върху мен и заклати глава.

            Прехапах устна, осъзнавайки, че напълно бях забравил началото на презентацията от притеснение. Аманда седна на стола си и ме фиксира с очи.

            Започнах да говоря, внезапно спомняйки си всичко, което бях научил наизуст, и не след дълго презентацията ми най-накрая приключи. Точно когато вече си мислех, че ще си седна на спокойствие на мястото си, Аманда вдигна ръка.

            -Да, Аманда? – учителят по литература ѝ даде думата, и тя се изправи и ме изгледа остро.

            -Мисля, че тази презентация нямаше нищо общо с темата – заяви тя в тишината. Гласът ѝ отекна сякаш бе говорила с микрофон. Усетих как лицето ми отново се изчервява.

            -Презентацията беше… - започнах да ѝ отговарям, а тя ме прекъсна с изсумтяване.

            -Ужасна – каза тя.

            -Е, Аманда, ако имаш градивна критика към Кайлан – заговори учителят, опитвайки се да я усмири, но тя не се впечатли особено, просто сви рамене и си седна, а аз се закашлях отново.

            До края на дена Аманда се беше сприятелила с всичките момичета в класа, който гледаха на нея като на богиня, но малкото пъти, когато срещнеше погледа си с мен, ме гледаше на кръв. Не знаех какво толкова съм ѝ направил, но нямах и начин да я попитам какъв ѝ е проблемът. Загледах се в нея, чудейки се защо е така злобна, и забелязах, че всъщност, когато не се мръщеше, тя беше умопомрачително красиво момиче. Дългата ѝ до кръста гъста коса подчертаваше идеалните форми на стегнатото ѝ, атлетично тяло. Беше облечена с бял пуловер и впити по тялото ѝ дънки, които ѝ стояха прекрасно. Но гневът на лицето ѝ ме плашеше повече от всичко.

            Остатъкът от деня мина успешно, получих една шестица по физика и в три часа следобед си прибрах нещата, за да мога да си тръгвам. Вече всички си бяха тръгнали, а аз вадех слушалките от джоба на яркосиньото си зимно яке. Озадачен видях, че слушалките ми бяха скъсани. Или по-скоро… бяха срязани. Стресиран се загледах в тях. Въпреки че бях тих и срамежлив, никога не бях ставал жертва на директно училищно насилие. Повечето ми съученици просто не ме забелязваха и досега никой не си беше правил труда да нареже слушалките ми или да затъкне главата ми в тоалетната като по филмите. Не можех да повярвам, че някой, всъщност, този път го беше направил. Разочарован, хвърлих слушалките в кошчето до вратата и за съжаление, този път трябваше да се прибера до вкъщи без да слушам музика, което определено не ми харесваше.

            Чувствах се уморен от дългия ден и докато вървях към къщи, започнах сериозно да се задъхвам, затова ходех съвсем бавно и внимателно, опитвайки се усилено да изолирам шумния булевард. Реших, че утре ще си обуя зимните обувки, а не тези маратонки, тъй като ледът бе сериозно предизвикателство. Не спирах да си мисля за Аманда и за странното ѝ поведение. Какво толкова ѝ бях направил, че да е така нападателна към мен? Неусетно, размишлявайки, бях стигнал до къщата си. Отключих входната врата и влязох.

            -Кайлан! – посрещна ме сестра ми, Зара, която явно се беше развихрила в кухнята и по бялата ѝ престилка имаше брашно. По-голямата ми сестра Зара имаше тъмна коса, като всички в семейството, и светлокафявите очи на майка ми. Беше слаба и красива, и в момента работеше нощна смяна, затова се засичахме след като се прибирах от училище. – здрасти, как беше в училище?

            Въздъхнах.

            -Всичко си беше наред – казах и свих рамене, след което отидох да си направя чай. Закашлях се отново, докато правех чая, и без да се усетя Зара се беше материализирала до мен и леко ме погали по гърба, утешително. След като пристъпът на кашлица премина, вдигнах очи към лицето ѝ и леко ѝ се усмихнах.

            -Добре съм – уверих я, както винаги. Тя също се усмихна и ме потупа по рамото.

            -Разбира се – каза тя.

            Искаше ми се да ѝ разкажа за Аманда, тъй като тя бе единственото нещо, което се въртеше в главата ми днес, но не посмях да я спомена и не след дълго бях отново сам, в стаята си, с чашата чай и учебниците. Имах много работа по домашните, затова не го и отлагах. Пък и аз обичах да уча – успокояваше ме. Затънал в работата си, не забелязах кога в стаята беше влязла майка ми и беше започнала да ми говори нещо. Вдигнах глава.

            -За вечеря – тъкмо ми казваше тя и ми се усмихваше мило – готов ли си?

            -Ъм, да – казах аз. Така или иначе вече бях приключил с всички домашни и просто се опитвах да науча новия урок по физика преди да му е дошло времето.

            -Как се чувстваш? – попита ме майка ми, както винаги притеснена за мен. Зачудих се дали някога ще спре да се притеснява, или винаги щеше да е такава.

            -Добре съм, супер даже – отвърнах ѝ окуражително – днес не ме боли главата.

            -Радвам се. Пи ли си лекарствата?

            -Не още – свих рамене – бях се заплеснал в ученето.

            -Хайде пий ги и идвай за вечеря.

            И тя излезе, а аз отидох в банята. Погледнах се в огледалото – от там ме гледаха черните ми очи. Изобщо не харесвах факта, че имах толкова тъмни очи и коса и толкова светла кожа, приличах, както всички в училище смятаха, на "емо", въпреки че изобщо не бях и не носех черни дрехи, нито слушах жестоко див, крещящ метъл. Измих си лицето, за да се освежа от четенето, след което започнах методично да си пия лекарствата – имах седем вида лекарства за пиене, по различни дози, и внимателно ги изпих. Въпреки всичко се разсейвах от мислите за злобната нова съученичка. Аманда, какъв ли точно ѝ беше проблемът с мен? Едва ли цялата ѝ злоба бе продиктувана от едно изпуснато черно портмоне…