Ограбен живот - продължението

                                               вулгарен роман - 12-та част 

 Опитах се да се надигна от легналото си положение, но успях да си помръдна само задника. Както се казва ,,Гъз се вдига, главата не ще,,. Направих нов опит и този път успях да се докопам до дивана. Въздъхнах тежко:

  - Малеее…мале, как се осрахме снощиии…- казах на себе си и хванах главата си с ръце. Вичонти беше излезнал в коридора и чувах, че говореше с Жоро. Не разбирах нищо, в ушите си усещах само туптене. Като на тъпан. Масата пред мен беше в пълен безпорядък. Разлят доматен сок, вече засъхнал, остатъци от китайските спагети, пръснати навсякъде по нея, създаваха впечатлението, че някой много нескопосано се е опитал да изплете от онези иначе красиви  покривки на една кука, празната бутилка от водка също се търкаляше около тях…изобщо рай за домакинята.

   След малко Светльо влезе при мен, като продължаваше да говори по телефона:

   - Да, чакай малко – той взе един лист и химикал от семплата секция – Слушам, казвай – след което записа нещо. Благодари на Жоро и затвори. Подаде ми листа и попита:

   - Тези имена говорят ли ти нещо?

   Взех листа в ръце и се опитах да фокусирам погледа си върху него. След миг размазаното мастило се избистри и пред очите ми се появиха четири имена. Прочетох ги, но не ми говореха нищо. Опитах се да си спомня все пак, но нищо. Абсолютно непознати.

   - Не…нищо – казах аз.

   За разлика от мен Вичонти изглеждаше много по-добре. Като изключим кръвясалия му поглед, човек не можеше да каже, че е бил пиян като чалтик преди няколко часа.

   - Това са хората, които са посещавали Дебелия – поясни ми той.

   - Че само четирима ли бе? – учудих се аз – За три години…Май няма много приятели, а?!

   - Май не – погледна към мен и се усмихна – Като те гледам така, днес…няма да си много в час?

   - Само искам да  се приземя някъде. Така се освиних, че…

   - Виж, то днес така или иначе няма да е нужно да си с мен. Ако искаш ще те закарам до вас да си легнеш, а аз ще свърша каквото мога.

   - Какво ще правиш?– попитах аз.

   - Ще видя дали ще мога да разбера нещо за тези имена – пъхна листа в джоба си – Съгласен ли си така?

   - А, иска ли питане, то днес и за парцал не ставам.

   - Хубаво тогава – каза Вичонти – Пия само едно кафе и тръгваме. Ти ще пиеш ли?

   - В никакъв случай – поклатих глава в отрицание – Пред повръщане съм…

   Изчаках го да си изпие кафето, метнахме се на колата и отпрашихме към квартирата. В никакъв случай не исках да се появявам пред майка ми в този си вид. Разбрахме се, когато разбере нещо да дойде направо при мен и аз почти разглобен се заизкачвах по стълбите. Когато влезнах в къщи успях само да се съблека и без никаква увертюра се проснах на леглото и заспах моментално. Пълно блаженство.

   Не знам колко време трая този така желан сън, но когато настойчивото звънене идващо от към коридора ме събуди, навън беше още светло, а аз се чувствах все така замаян. Разтърках очите си с длани и погледнах към часовника на телефона. Беше пет часа. Значи спал съм има-няма три-четири часа. Отправих се към входната врата и когато я отворих Вичонти влезе, като държеше някакви листове в ръката си. Обясни ми, че се срещнал с бивш негов колега от криминална полиция, който сега бил голяма работа там и го помолил да провери имената, които му беше дал Жоро.

   - Малко се дръпна в началото, но така или иначе свърши работа – каза ми той – Оказа се, че две от имената са на майка му и брат му, а другите две на негови приятели – хвърли листовете които държеше на масата и аз видях на тях две лица.

   - К’ви са тея?

   - Приятелите му.

   Взех ги в ръце и се загледах в тях. Бяха черно-бели принтирани снимки. Загледах се в едното лице, но ми беше напълно непознато, когато обаче обърнах поглед към другата снимка застинах. От белия лист ме гледаше онзи воднист поглед на клиента, който бях карал до Пазарджик в деня след рождения ми ден. С трепереща ръка му подадох снимката:

   - Този е! – тоя я пое.

   - Кой?

   - Съгледвача дето казваш…Винету…’Дето го карах към Пазарджик.

   - Сигурен ли си? – попита ме детектива, като ме гледаше изпитателно.

   - Напълно, Вичонти! Убеден съм!

   Той седна до мен и се загледа в листа.

    - Крум! Крум Иванов – повдигна снимката нагоре и я захвърли на масата – Така се казва. По прякор Крумеца.

    - Друго знае ли се за него? – попитах аз.

    - И двамата са криминални типове – посочи към другия лист – Оня другия е от село Паталеница. Казва се Йордан Савов, викат му Даката. Местни мутри.

   - Нещо като Дебелия в Хасково ли?

   - Нещо такова.

   - Хм…- започнах да се чеша, където не ме сърби – И к’во сега?

   - Ти имаш ли спомен къде го закара този? – попита на свой ред Вичонти.

   - Ами…не много – казах аз – Помня, че като влезнахме в Пазарджик, още в началото завихме покрай една бензиностанция на ляво, но после накъде свихме, не помня. Той ми казваше и аз…

   - Ако минем по същия маршрут, ще си спомниш ли?

   - Не знам…може би. А не е ли по-лесно да попитаме за него? Щом е местна мутра няма начин да не го познават.

   - По никакъв начин не искам да се разбира, че сме разпитвали за него. В никакъв случай – каза категорично Вичонти – Ти посъвзе ли се малко?

   - Като го видях този, посъвзех се не, ами…направо се освестих.

   - Добре. Колко е сега? – погледна часовника си – Шест без двайсет. Давай да тръгваме тогава, пък да видим какво ще излезе – каза той и стана.

   - Ама сега ли бе? – попитах аз.

   - Ми сега ами, ти кога искаш? Догодина! – каза и тръгна към коридора. Последвах го.

   През по-голямата част от пътуването до Пазарджик мълчахме. Всеки се беше отдал на собствените си мисли и нямаше нужда от думи. Гледах през страничното стъкло на колата, как крайпътните дървета се изреждат пред погледа ми, като приказни великани. Деня си отиваше, но все още слънцето прозираше през клоните им и галеше земята с меката си топлина.

   Мислих си, колко лесно може да се обърка живота на един човек. Когато всичко ни е наред и нищо съществено не се променя в живота ни, ние изпитваме една сигурност или по-точно приемаме всичко това за даденост, която никога няма да свърши. Капсуловаме се в тази сигурност и си забраняваме да мислим за лошите неща които могат да ни се случат. Да – недоволстваме от управляващите, от съседите си, от работата си, от заплатата си, чукаме на дърво, когато разберем, че някой познат се е разболял и е на път да си отиде, дърпаме си ушите с ръце, когато чуем, по новините как някое семейство е загубило детето си при битов инцидент или  е било пребито пред някоя дискотека, но също така вътрешно сме убедени, че това на нас не може да ни се случи и затова, когато ни се случи подобно нещо, ние сме напълно неподготвени да го приемем.  Изпадаме в истерия, започваме да се вайкаме, защо точно на нас, защо точно ние…Преди време, когато отвлякоха Нора, аз бях изпаднал в подобна ситуация. При спокойния живот, който имах тогава, изведнъж всичко се беше обърнало на сто и осемдесет градуса. Изправих се срещу всичките си страхове и за мой късмет се отървах жив. Пред очите ми бяха убити хора, Шопа кажи-речи умря в ръцете ми, аз лично стрелях по хора, както стреляха и по мен…В такива моменти, човек разбира, че е много по-силен отколкото си е мислил някога. Сетих се за притчата за мъката. Когато дошло време Господ да определи на кого да я даде , Той решил да я остави на камъка. Когато го направил обаче, камъкът се разцепил с трясък и станал на парчета, решил тогава да я даде на дървото. То на свой ред се пръснало на трески, които се разхвърчали из въздуха. Опитал и с животните, дал я на коня, на магарето, на кучето, но пак без никакъв ефект. Те се строполявали мъртви на земята още в същия момент.  Зачудил се Господ на кой да я остави и решил да опита с човека. Прехвърлил я върху него и зачакал. Човекът се огънал, пълзял, ставал и пак падал, плакал и крещял, но издържал. Останал жив. Тогава Господ разбрал, че това на вид слабо негово създание е по-силно от всичко което бил създал. По-твърдо от камъка, по-силно от дървото, по-издръжливо от коня и магарето. ,,Да бъде мъката на човека,, рекъл Господ и така от сътворението та до днес.

   Сега, когато нещата се повтаряха и аз отново бях изправен пред опасна ситуация, се чувствах някак си по-спокоен, по-уверен. Далеч съм от мисълта да казвам, че не ме беше страх, но не беше онзи – паническия, който бях чувствал преди. Знаех, че нещата ще загрубеят и то много, още повече като знаех, че Вичонти е готов да убие, но и ясно разбирах, че така трябваше да стане. Психически, струва ми се, бях подготвен за всичко.

   Обвит в подобни мисли, не разбрах кога стигнахме табелата, която ни известяваше, че сме на територията на Пазарджик. Малко след това пред мен се появи и бензиностанцията.

   - Тук завихме наляво – казах на Вичонти. Той пое по посочения път.

   Караше бавно, а аз се оглеждах като лалугер, но така и не можех да  си спомня, къде точно онзи ме накара да завия. На няколко пъти казах на Вичонти да отбие на дадени места, но така и не беше точното място. Той търпеливо излизаше отново на главния път и продължавахме напред. Когато подминахме поредната пресечка, аз му казах да спре.

   - Върни, върни малко назад – направи го. Загледах се навътре към блоковете и видях детската площадка – Мисля, че беше тук.

   - Сигурен ли си? – попита ме той.

   - Почти – казах несигурно аз – Имам някакъв спомен за детска площадка.

   - Да не се бъркаш с някоя друга?

   - Не мисля. Не сме влизали навътре в града – отговорих аз – Спомням си, че от главния път ме накара да завия надясно в една от пресечките и слезе там.

   Мушнахме се с колата по разбития път на междублоковото пространство и спряхме пред детската площадка. Там все още имаше деца, които си играеха на нея, а будните им майки си правеха мохабет на пейките, които бяха наредени покрай люлките. Огледах се отново. Почти бях сигурен, че е тук. С времето бях придобил навик, когато карам клиент някъде, да се оглеждам за да запомня адреса и друг път, когато диспечерката го обяви по ефира да знам къде се намира. Светльо ме гледаше и чакаше да кажа нещо.

   - Да тук е – казах аз – Деветдесет процента съм сигурен, че тук слезе.

   - И това е нещо. А видя ли на къде тръгна?

   Опитах се да върна спомените си от онзи майски следобед. Таксито беше спряно, точно както и бяхме спрели сега. С муцуната срещу площадката. Затворих очи. Видях в съзнанието си, как онзи ми подава банкнотите от задната седалка и слиза през дясната врата. Тръгва към задната част на колата, поглеждам в огледалото за обратно виждане и виждам как преминава покрай багажника. Отворих очи.

   - На ляво тръгна – отговорих аз – Слезе през дясната врата, заобиколи колата от към багажника и тръгна на там – посочих с ръка.

   Там, на не повече от двайсет метра, имаше един дълъг и висок блок строен сигурно в средата на седемдесетте години.

   - Друго спомняш ли си?

   - Не, само това – казах аз.

   Замълчахме. Вичонти се загледа към блока и обхвана брадата си с ръка. Дълго време не обелихме и дума. Накрая той завъртя ключа и колата изръмжа. Потеглихме.

   - За днес достатъчно – каза той след като видя въпросителния ми поглед.

   - Няма ли да пообиколим наоколо? Може да го засечем някъде.

   - Не – отвори прозореца и се изплю през него – По-добре да се прибираме да почиваме, че и аз нещо не съм в ред от снощи. Утре ще решим как да го открием този педал.

   Идеята ми се стори добра. Даже перфектна. И двамата не бяхме в кондиция след зверското ни напиване. Имахме нужда от сън и свежи мисли. Вичонти подкара колата по правия път за Пловдив и не след дълго спря пред блока на майка ми. Тази вечер щях да остана при нея. Бях и каза, че Нора се е прибрала в Харманли заради баба й и по този начин пресякох всичките й въпроси , които обичаше да задава. Още повече, че Нора беше казала същото и на работодателите си. Така версиите ни щяха да са еднакви и за пред тях и за пред майка ми. Разбрахме се с детектива да се чуем на другия ден и се прибрах. Хапнах за първи път днес от манджата която беше сготвила и си легнах. Малко след това заспах. Часовника показваше малко след осем и половина.

   На сутринта се събудих сам. Без звън на телефони, без дрънкане на звънци, без шум от комшии. Просто се бях събудил, защото се бях наспал. Посегнах към телефона си и погледнах дисплея. Беше седем и десет. Рано, но като се има предвид, че снощи заспах преди девет, това все пак си беше над десет часов сън. Протегнах се продължително в леглото и станах да се изпикая. Ослушах се, но от кухнята не идваше никакъв шум. Майка ми още не беше станала. Свърших си работата в тоалетната, хвърлих си две шепи вода на очите, измих си зъбите и отново влезнах в хола (той си беше моята стая) излегнах се на леглото и включих телевизора. Вече беше започнал сутрешния блок по BTV. Водещите бистреха политика с госта в студиото и аз се заслушах. Не след дълго обаче ми доскуча, а и много ми се пиеше кафе. Мързеше ме да ходя до ,,Бумеранга,, но жаждата ми беше по-силна от мързела и аз започнах да се обличам. При майка ми никога нямаше истинско кафе, а само някакво подобие от ръж. Тя си го пиеше и твърдеше, че било много полезно. Обещах си, че още сега ще купя един пакет и ще го оставя в шкафа. Точно приключвах с обличането, когато ясно чух, как водещата на блока по телевизията, благодари за участието на госта си и му пожела успех.

   - А сега една новина от последните минути идваща от Пазарджик – чух още да казва – Тази сутрин, около пет часа в ж.к. Марица на улица ,,Струма,, е  било намерено тялото на Крум Иванов – Крумеца. В тялото на жертвата са открити две огнестрелни рани, в главата и сърцето. Трупът е бил открит от ранобуден съсед, който е излизал за работа. По първоначални данни, които стигнаха до нас, Крумеца е престъпен авторитет, за който се говори, че е бил член на група за поръчкови убийства. Полицията работи по единствената версия засега, а именно убийство. Очаквайте повече подробности в новините ни в десет. А сега…- продължи да говори тя, но аз вече нищо не чувах. Само седнах на леглото и вперех поглед напред без нищо да виждам. След няколко минутно блуждаене  из стаята се хванах за челото с ръка и промълвих тихо:

   - Вичонти…к’во си направил, бе братле…?!