Ограбен живот - продължението

                                                    вулгарен роман - 15-та част

   Шофьорът на автобуса направи поредната маневра, за да паркира на сектор пристигащи на автогарата в Нова Загора. Седях някъде по средата на рейса, седнал на седалката до прозореца и гледах навън. Времето беше прекрасно. Слънчево, приятно, весело някак си. Хората спокойно заслизаха през предната врата на автобуса и потъваха в прашния асфалт, който се разстилаше като огромен, стар и раздърпан килим по целия паркинг. Някой ги посрещаха с усмивка, други само се оглеждаха и продължаваха по познатия си път, а трети все още се ровеха в багажното отделение за да вземат багажа си. Аз още не бях станал от мястото си. Краката ми тежаха като, че ли бяха от олово. В ръката си  стисках вестника, който бях купил преди да се кача на автобуса в Пловдив и който дори не бях отгърнал. През целия път си задавах въпроса ,,Как и какво?,, Как да започна? Какво да й кажа? Какво да й обясня? Как така изведнъж решавам, че трябва да се разделим? На нито един от тези въпроси не намерих отговор…на нито един.

   Изправих се и бавно се отправих към отворената врата, подхвърлих вестника на една от седалките и слезнах по стълбите. Огледах се. Нора не се виждаше никъде. Учудих се, защото когато наближихме Нова Загора й писах съобщение и тя ми отговори, че тръгва към автогарата. Заобиколих рейса, запалих цигара и зачаках да се появи от някъде. Оглеждах се на всички посоки, но нищо. Точно се канех да й звънна, когато усетих как две топли и нежни длани закриват очите ми.

   - Познай кой е? – чух прекрасният й нежен глас. Леко хванах ръцете й и ги отместих. Обърнах се към нея, а тя сияеше от щастие, че ме вижда. И тогава я прегърнах. Прегърнах я с такава страст и любов, че не исках никога повече да я пусна. Исках да се запечатаме и двамата в тази прегръдка и никога, ама никога да не се пускаме. Започнах да я целувам навсякъде по лицето. Където сваря.

   - Обичам те Норе…много те обичам, мила – казах между целувките си аз и продължих да я целувам – Никога не го забравяй…чуваш ли?! Никога!

   Тя едва се откопчи от прегръдката ми и ме погледна донякъде изненадана от нежното ми нападение.

   - Лелеее, май на някой много съм му липсвала, а? – каза и ме погали по лицето, след което добави – И аз те обичам миличък. Хайде да се махаме от тук – хвана ме за ръка и ме поведе към изхода на паркинга.

   Бяхме разделени от едва два дни, но имах чувството, че са минали месеци без да я видя. Липсваше ми всичко в нея…дори сълзите й. Мама му стара и живот. Как бе?…Как да се разделя с нея, бе Господи? Как да отрежа душата си наполовина и да я захвърля в коша? Как да изтръгна сърцето си бе? Винаги съм си представял, че когато Нора се съвземе от онази история с отвличането, ще си живеем дълго и щастливо с цял рояк деца и внуци около нас. Че ще правим само това което искаме, че ще обиколим света, ей така…само двамата и, че никога няма да спрем да бъдем НИЕ…а сега…Сега си еба майката! Как човек да си помисли, че вместо да е щастлив с любовта си, ще я зареже и ще тръгне да трепе бандити. А кажете ми как?!... Ами никак!

   Нора избързваше пред мен, все още държейки ме за ръка и разпалено обясняваше нещо. Аз се влачих подире й и само клатих глава и фалшиво се усмихвах, когато ме поглеждаше за да види дали я слушам. Нищо не чувах от това, което ми говореше. Не знам колко сме вървели, но изведнъж тя се спря. Вдигнах глава да я погледна. Тя беше втренчила поглед в мен:

   - Ти слушаш ли ме изобщо?

   - А…какво?...- измрънках аз и добавих – Да бе, как да не слушам…Слушам те – и нескопосано се усмихнах.

   - И какво ти казах току що? – попита ме тя, като беше съвсем наясно, че я лъжа.

   - Амиии…каза ми, че…- гледах я в прекрасните очи, а не можех да им се зарадвам, защото сърцето ми беше свито от болка. Въздъхнах тежко – Не, Норе, не чух какво каза. Извинявай.

   Тя се приближи и ме прегърна, като полека започна да се търка в мен и леко се оглеждаше дали някой не ни гледа.

   - Казах ти… – прекара много нежно пръст по устните ми и го спря върху брадичката –…че ако искаш, може да си вземем стая в някой хотел…А?…Какво мислиш по въпроса, съкровище? – гледаше ме с онзи премрежен поглед на който никога не бях устоявал. То не, че съм се и опитвал де.

   Но сега нямаше начин. Сега съглася ли се, това означаваше, че ще остана при нея завинаги и никога няма да последвам Вичонти. Само като си спомня каква борба водих със себе си тогава…Беше нещо страшно. От едната страна имах Нора, а от другата бандити. От едната страна любов, а от другата омраза. На първо четене, няма какво да се чудя и да избирам, нали? Грабвам Норето и любовта и кой е като мен?! Да, но освен бандити и омраза, от другата страна имах и Вичонти! Моя близък приятел, човекът който се беше превърнал  в по-голям брат за мен. Човекът, благодарение на който, сега мога да разкажа тази история. Приятелят, който спаси живота ми, а най-вероятно и този на Нора. Освен него там бяха и честта, и достойнството ми. Така, че каквото и да си мисля сега, решението беше взето в Пловдив и то беше правилното решение. Трябваше да последвам приятеля си, а заедно с него и съдбата си. Хванах Нора за раменете и я отблъснах леко от мен. Погледнах я с възможно най-безизразния си поглед и казах глухо:

   - Трябва да поговорим слънце.

   Гледахме се от една педя разстояние и ясно забелязах, как онзи сластен поглед изчезна и на негово място се появи тревогата.

   - Емо, случило ли се е нещо? – имаше тревога и в гласът й.

   - Нека да седнем – казах аз и тръгнах към една близка пейка, но Нора ме задържа за ръката. Обърнах се.

   - Попитах те нещо…Кажи ми – беше направо уплашена – Нещо с майка ти ли…или със Светльо…какво има?

   - Не, не мила. С тях всичко е наред – придърпах я към пейката – Ела да седнем. Ела.

   Настанихме се обърнали лица един към друг. В гърлото усещах горяща буца. Дишах по много странен начин, а душата ми беше свита на кълбо. Хванах я за ръце, погледнах в тревожните й очи и казах:

   - Трябва да се разделим Норе – дори не знам как успях да го изрека. Тя ме гледаше стъписано известно време, като беше ясно, че не може да асимилира какво точно й казвам. Аз само стоях и мълчах.

   - Какво?...Чакай…чакай малко – блуждаеше с очи около мен – Какво каза?

   - Че трябва да се разделим – повторих тихо аз.

   - Емо, какво става бе?...Кажи ми…моля ти  се!...Как така да се разделим, бе мили…Ти…ти изобщо чуваш ли се?! – беше много объркана и притеснена. Ръцете и видимо започнаха да треперят. Прегърнах я и я притиснах силно до себе си. Нежно я целунах по косата и казах:

   - Успокой се. Само се успокой любов моя – галех я с трепереща ръка по главата и я целувах отново и отново – Успокой се и ще ти кажа всичко.

   Така мина доста време. Притиснати един до друг и плачещи от мъка.

   - Защо?…Какво стана? – най-накрая каза тя, все още хлипаща в прегръдките ми – Друга ли има?

   - Наивното ми красиво и мило момиче. Та как да има друга, като светът ми започна с теб и с теб ще завърши любов моя. Най – щастливите мигове до тук, са свързани само с теб, Норе. Всичко, което съм живял преди да те срещна, не струва и пукната пара, в сравнение с това което имам, докато съм с теб. Няма друга, слънчице. Никоя не е способна да те замени любов. Никоя на света – сълзите ми започнаха да мокрят косата й. Тя се повдигна и ме погледна:

   - Защо тогава бе човек? Кажи ми защо? – и пак се сгуши в мен.

   - Не мога мила, не мога да ти кажа сега. Не ме карай, моля те – отделих я от себе си и я целунах по челото – Само искам да знаеш, че никога не съм обичал друга жена толкова силно, и никога няма да обичам. Искам да знаеш, че каквото и да става, ти ще си вечната жена за мен.

   Тя започна да плаче с глас:

   - Защо бе?...Защо го правиш това?... Защо не ме искаш, Емо?

   - Искам те Норе, повече от всичко на света те искам, не разбираш ли?! Просто…просто така трябва да  стане…Повярвай, момичето ми – гласът ми трепереше и аз полагах огромни усилия да не заплача отново.

   Мина доста време докато и двамата се поуспокоим и сълзите ни пресъхнат. Покрай нас минаваха хора, които любопитно ни гледаха, но ние не им обръщахме внимание вглъбени само в това, което се случваше на нашата пейка. Когато нещата се успокоиха и двамата изглеждахме смазани от тъга Нора ме попита тихо:

   - Наистина ли не е заради друга?

   - Не е мила, казах ти, че не е.

   - И не можеш да ми кажеш заради какво е, така ли?

   Погледнах към нея:

   - Норе, вярваш ли ми?

   - Да мили, вярвам ти. Знаеш, че ти вярвам – каза тя и ме погали.

   - Тогава ми се довери и не ме питай повече. Мога да ти кажа единствено, че ако сме заедно, не си в безопасност.

   - Как така? – с искрено учудване ме попита тя.

   - Ами така любов моя. Не ме питай повече…моля те. Нищо друго не мога да ти кажа.

   - Добре – каза тя и отново се сгуши в мен – Значи това е последната ни среща, така ли?

   Само при мисълта, че наистина е тъка в сърцето ми се забиха милиони отровни стрели. Притиснах я по-силно до себе си:

   - Май да – едва се чух да казвам аз.

   - Тогава искам да ти кажа нещо – обърна се към мен и хвана нежно лицето ми с ръце – Искам да ти благодаря за всичко, което направи за мен. Искам да ти благодаря, че ми подари прекрасните моменти, които никога няма да забравя. Искам да ти благодаря за любовта и огромната отдаденост, която показваше към мен. Благодаря ти и за малките ни скандали, които толкова си харесвам…сега. Благодаря ти за прекрасните спомени, които ми оставяш и които ще пазя завинаги. Искам да знаеш, че не си взимам сбогом с теб, защото ти винаги ще си с мен Емо. В сърцето ми и в душата ми. Винаги ще си те нося там и тайничко ще си говоря с теб. Ти ми подари най-големия подарък в света. Подари ми живот и щастие, любов моя. Обичам те Емо…Винаги ще те обичам.

   Аз вече не можех да се контролирам. Гледах я в очите докато ми говори и сълзите се изливаха от мен като водопади. Не можех да кажа нищо, а само преглъщах и клатех глава в знак, че и аз мисля същото. И сега, когато пиша тези редове, сълзите се показват на очите ми, готови да препуснат по лицето. Беше много, много тежко. Едно от най-тежките изпитания, които ми е предлагал живота.

   Седяхме така, на пейката още доста. До като не дойде време да се прибирам към Пловдив. Почти не си говорихме, а само се прегръщахме и целувахме, но не с онези прегръдки и целувки,  които хората знаят, че ще почувстват пак и утре, а с онези…последните…тъжните…плачещите.

   Когато наближи часът за заминаване, Нора предложи да ме изпрати, но аз не пожелах. Исках да се разделим тук, до пейката. Не исках да гледам, как автобуса се отдалечава, а тя стои сама на сектора и ми маха. Не! Исках тук.

Прегърнахме се за последно, целунахме се и поехме в различни посоки. Аз към автогарата, а тя към Юлия, или поне така каза. Повървях така около двайсетина метра и се спрях. Вичонти ми беше казал: ,,Когато си тръгваш, не се обръщай. Обърнеш ли се ще останеш.,,. Обърнах се, но…не останах. Само видях как най-голямата любов, която някога е съществувала за мен, безвъзвратно си отива. Стоях така загледан в нея, но тя не се обърна нито веднъж. Продължаваше да се отдалечава, докато накрая не се загуби от погледа ми. Наведох глава към земята. Постоях така няколко секунди и поех с бавна крачка към автогарата.

                                                 *          *          *

   Нито знам, колко време пътувах вече, нито къде се намираме. Автобусът ръмжеше монотонно и току подскачаше по някоя неравност по пътя. Бях забил поглед през прозореца, но все едно нищо не виждах. Всичките ми мисли бяха насочени единствено към Нора. Връщах спомените си назад и си припомнях онези щастливи дни, които си мислехме, че никога няма да свършат. Опитах се да си припомням всеки един ден от момента в който я видях зад бара в Харманли. Спомних си за първата ни среща. Колко нескопосан бях тогава и как се спънах в бордюра, като гледах към нея. После уютната кръчма. Спомних си и за онзи Явор, заради когото за малко да се разделим. Спомних си за много неща, но най-приятния спомен беше от първата ни нощ заедно. Колко прекрасна беше Нора тогава. Беше като богиня. Любихме се като луди цяла нощ, а преди да започне утрото си спомних как изпратих онази единствена и неповторима Луна. Господи, какво ли не бих дал да върна тази Луна отново, но…уви. Не било писано. Много мъчно ми стана, когато се отърсих от спомените и видях истинската картина пред очите ми. Самота, сивота и бездушност, и много, много тъга. Без Нора завинаги. Завинаги без любов. И какво имам тогава?…На гъза вълна!

   Усетих подръпване по ръкава на ризата ми. Погледнах в тази посока и видях пред мен да стои едно много красиво русо момиченце, на не повече от пет-шест годинки стискайки кукла в ръката си:

   - Чичко – за пръв път ме наричаха чичко, беше ми странно, но за това дете бях точно такъв – Защо си тъжен? Да не би да нямаш приятели? Ако нямаш, може да ми станеш приятел и аз ще те поканя на рождения си ден и ще си играем с куклите ми. Нали мамо? – каза момиченцето, като се обърна към жената,стояща на отсрещната седалка. Всичко това беше казано толкова по детски наивно и толкова чисто, че ме разчувства. Жената стана и хвана детенцето за ръка. Погледна към мен, каза ми едно сконфузено ,, Извинете,, и седна заедно с малката обратно на мястото си.

   Останах загледан дълго в това дете. Красиво русо момиченце, със две сплетени плитки и небесно сини очички. ,,Имам приятели малката ми, но вече нямам любов. Вече нямам Нора,, мислено й отговорих аз и отново се загледах през прозореца. А там беше празно!

                                                                                                                                  ( следва )