14.01.2014 г., 23:16 ч.

Ограбен живот - продължението - 19-та част 

  Проза » Повести и романи
687 0 6
15 мин за четене

                                              Ограбен живот - продължението

                                                 вулгарен роман - 19-та част

 

 

 

Понеделник 8.00 часа сутринта. Бяхме паркирали колата в една пресечка близо до центъра на града и не откъсвахме поглед от входа на една нова кооперация, която се намираше срещу нас. В нея се помещаваше офиса на модната агенция за която ни разказа Вики. Намерихме я лесно по картата която имаше Вичонти. Забелязах, че още с влизането си в Пазарджик, Светльо започна да се оглежда. Гледаше най-вече за заведения. Когато навлезнахме във вътрешността на града, около нас се появиха магазини, закусвални и кафенета. Той натисна спирачките и се загледа в едно от тях. Изглеждаше хубаво, лъскаво кафене. Рекламата върху него гласеше ,, Light Bar,,. Той се усмихна доволно и ние продължихме пътя си.

   Когато пристигнахме до агенцията, той ми каза да чакам в колата и се запъти към входа на кооперацията. Огледа звънците и когато намери този който му е нужен го натисна. Поседя така още малко и дойде отново при мен.

   - Няма никой още – каза докато влизаше в колата – Както и предполагах. Ще чакаме.

   Аз не казах нищо защото знаех какво точно трябва да правим. Само се облегнах назад и въздъхнах. Седяхме така в колата повече от половин час, когато видяхме един автомобил да спира точно пред входа. От него слезнаха една красива и предизвикателно облечена жена и мъж в костюм, който повече приличаше на манекен отколкото на бандит. Отвориха  вратата на входа и се шмугнаха във вътрешността на кооперацията.

   - Дали са те? – попитах аз.

   - Най-вероятно да – отговори Вичонти като не откъсваше поглед от вратата през която онези влезнаха.

   - И какво ще правим тогава?

   - Ще поседим още петнайсетина минути и ще действаме. Готов ли си?

   - Да.

   - И не забравяй какво ти казах. Ако се налага да удряш – удряй без да се притесняваш, че е жена.

   - Да бе…Добре! Колко пъти ще ми го повтаряш?!

   Снощи, когато излагаше плана си пред мен, той ми каза, че ще започнем от агенцията. Обясни ми подробно какво се иска от мен, а именно когато влезем в офиса, аз да се насоча към секретарката и ако тя окаже съпротива да я паркирам с един удар в зъбите. Досега не бях посягал на жена, но ако се наложеше щях да го направя. Все пак това не е някакво невинно момиче, а кучка, която работеше за онези изроди и беше вътре в играта. Така мислих поне. Нямаше как да не знае с какво се занимава ,,агенцията,, и че това с което се занимава няма нищо общо с модата и нейните производни.

   Дойде време да тръгваме. Излезнахме от колата и се запътихме към входа. Вратата беше със нормална брава. Вичонти натисна дръжката надолу и тя се отвори. Започнахме да се изкачваме по стълбите. Сърцето ми щеше да изскочи от мен с все гръдния ми кош. Толкова силно биеше. Стигнахме до първия етаж и както беше казала Вики, там беше и офиса. Това си личеше по красиво изработената табела, която беше закрепена на самата врата. Модна агенция ,,Art Vision,,. Спряхме се за секунда, спогледахме се и Вичонти даде знак, че влизаме. Натисна бравата и рязко отвори вратата. Пред погледа ни се появи бюро зад което седеше секретарката и стреснато гледаше към нас. От външната му страна, седнал на хълбок върху него се блещеше мъжа, който слезе с нея от колата. Без да губим време, аз заобиколих и още преди оная да успее да каже нещо я натиснах за врата към плота, Светльо с един силен удар в лицето, накара онзи да се просне върху бюрото и да помете със себе си къде какво имаше на него. Придърпа го за яката, обърна го към себе си и му вкара още един. Той се строполи на пода.  Аз къде от превъзбуда, къде от нещо друго, дръпнах жената за косата, обърнах я на свой ред към себе си и ни в клин ни в ръкав и изсулих един здрав шамар. Без причина ама на…Така ми дойде от вътре. Тя изстена и вдигна ръце да се прикрие. От устната и потече кръв. Стана ми кофти за това, но пък в крайна сметка трябваше да им покажем, че нещата са сериозни. Вичонти се наведе, хвана оня за дрехата  и го повдигна на горе. Той се олюляваше като шамандура. Двата силни удара на детектива бяха превърнали красивото му лице в кървава каша.

   - Сега слушай цървул – каза Светльо възможно най-спокойно – След петнайсет минути звъниш на Саръка и му казваш да отиде в ,,Лайт бар,, - а и да чака. Да не мърда от там докато не го потърся! Ясно ли ти е?

   Онзи го погледна изплашено и премигна така, че все едно очакваше още удари.  Въпреки всичко се опита да шикалкави:

   - Аз…аз не познавам…

   Светльо го стисна за гушата:

   - Кажи му, че много сериозно е настъпил котето и шефовете хич не са доволни! Ясен ли съм? – онзи поклати глава в знак, че го е разбрал. Вичонти се усмихна дружелюбно – Ето…видя ли? Никак не е трудно. Нали?

   Пусна го и се зае да оправя смачканата му яка. Когато беше доволен от резултата го потупа по гърдите с лявата си ръка, а миг след това, с дясната му нанесе още един тежък удар в муцуната. Онзи падна върху бюрото и бавно се свлече на пода. Аз все още стисках косата на жената и всячески се опитвах да изглеждам страшен. Вичонти ме погледна, даде ми знак, че трябва да тръгваме и се запъти към вратата. Аз пуснах секретарката, като я бутнах с ръка по главата и го последвах. Забързано излезнахме от сградата и се отправихме към колата. Без да се бави, детектива запали мотора и ние бавно потеглихме по улицата.

   Десет минути по-късно се бяхме заложили близо до заведението в което се очакваше да дойде Саръка, а Вичонти беше въоръжен с фотоапарат с необичайно голям обектив.

   - Какво ще правиш с това? – попитах аз. Той ме изгледа учуден от глупавия ми въпрос.

   - Ще снимам как и къде гнездят врабчетата – и двамата се засмяхме.

   Мястото, където бяхме паркирали ни даваше възможност да наблюдаваме цялото заведение отвън. За наша  радост все още нямаше много хора, които да пречат на снимките. Не се наложи да чакаме много. В началото се появи една кола и спря до самия бар. От нея излезнаха четирима здрави мъже и се заоглеждаха наоколо. Вичонти не спираше да снима. Малко след това, когато единия от четиримата помаха, се появи и втори автомобил. От там също излезнаха четирима. Всички бяха облечени в черно с изключение на един. Той се отличаваше с бялата си риза и бръснатата глава. Появи се последен и веднага около него се скупчиха останалите седем мутри. В тази си конфигурация те влезнаха в заведението и Вичонти свали фотоапарата от лицето си.

   - Такааа…дотук добре – каза той и на лицето му се изписа чувство на задоволство. Запали колата и потеглихме по пътя за Пловдив.

   - Тоя бръснатия ли е Саръка? – попитах аз.

   - Същия тиквеник.

   - А от къде беше сигурен, че ще се появят?

   - Какво значи сигурен?! Никога не може да си сигурен на сто процента в нещо. Варианти много. Примерно грешна информация да кажем. Да допуснем, че Вики ни беше излъгала и си е измислила оная сълзлива история за да се отърве лесно. Имай предвид, че момичета като нея т.е. проститутките са много хитри и са големи актриси. Такива ги е направил живота. Ако беше така сега щеше да се окаже, че сме набили съвсем невинни хора, които се занимават със съвсем законна дейност. Така, че за стопроцентова сигурност и дума не може да става, но! Има едно, но! И това е личната ти преценка за човека който ти дава информация. Това до колко може да му се довериш и има ли нужда от потвърждение. Това си го набавяш от поведението му. Било при разпит или при непринуден разговор.

Тук в сила влизат сетивата ти и най-вече добрата памет и доброто наблюдение. Това да запомняш всяка дума от това, което ти се казва и в даден момент да зададеш подходящия въпрос. Или както се нарича подвеждащия въпрос. Ако човек ти казва истината и само нея, каквито и подвеждащи въпроси да му задаваш, той няма как да сгреши, защото казва истината. Когато наблюдаваш поведението на такъв човек е много важно да си изключително прецизен в наблюдението си. Това е като при покера. Много често, ако играча не е от голяма величина, когато блъфира подсъзнателно се издава с действията си. Пипане на ухото например, посягане да си оправи вратовръзката съвсем ненужно и разни от сорта. Когато човек лъже е същото. Подсъзнанието му го издава. Затова трябва и да наблюдаваш внимателно. Знаех, че Вики не ни е излъгала поради две причини. Първата е, че тя не знаеше, че ще бъде подложена на този импровизиран разпит и следователно няма как да се подготви психически за това, което последва. Тя си мислеше, че я отвличаме за да се забавляваме с нея и да не й платим. И втората причина е поведението й. То ми показа, че говори истината. Все пак не случайно бях сред най-добрите криминалисти в страната. Ти сам знаеш, че лично един вътрешен министър ме награди с оръжие за добра служба. Разказвал съм ти за това. А и да не забравяме, че съм дипломиран психолог и добре разбирам от поведенческа психология. Нали?

   Слушах го с отворена уста. Голям пич беше. Хубаво е да имаш за приятел такъв човек. Толкова много неща бях научил от него. И то не някакви заучени фрази, казани от някой друг, а лично негови мисли. За това как човек би трябвало да гледа на живота и колко е важно да обръщаш внимание на дребните неща. На тези, които ти се предлагат всеки ден. На една прегръдка например, на целувката от любимия човек, на кафето с приятели. Наистина е много важно. Поне за мен е така! Защото когато дойде време да отсъстват вече от ежедневието ти, разбираш, че с нищо не можеш да ги замениш. Без значение колко си богат и успял. Просто те са изчезнали безвъзвратно от теб и това е! Няма ги! Край!

   Докато пътувахме към Пловдив, Вичонти се обади на неговия приятел – хакера и му каза,че трябва да се срещнат  възможно по-скоро. Разбраха се да мине през тях.

   - Заради снимките ли? – попитах аз.

   - Да. Да видим дали ще излезе нещо.

 

 

   Когато влезнахме в апартамента на хакера или по-точно в една от стаите се изумих. Беше пълна с техника. Компютри, лаптопи, огромни монитори и какво ли не още. Така беше разхвърлено, че все едно е минал тайфун. Обзавеждането беше само от бюра на които беше поставена въпросната техника. На две от тях имаше преполовени чаши с кафе, на една малка масичка в средата на стаята се подмяташе отворен пакет със солети и някакви сладки от които не бих рискувал да си взема. Комитата (както го наричаше Вичонти) придърпа по един стол от две от бюрата и ни покани да седнем.

   - Казвай сега – обърна се към детектива – Какъв ти е зора?

   Светльо му подаде фотоапарата.

   - Тук има снимки на едни хора за които искам да науча повече…И най- вече за един.

   - Дай да видя – каза хакера и пое апарата от детектива. Взе да се ровичка в менюто му, след като се прехвърли на клавиатурата си и затрака с пръсти по нея като пианист. И опа…след минута на монитора се появиха снимките на онези цървули – Тези ли са?

   - Да – навдигна се от стола Вичонти и посочи с пръст монитора – Започни първо с този –  посочи Саръка.

   Комитата го погледна косо и се почеса по врата.

   - Ей, човек, да не ме замесиш в няк’ва беля ей!

   - Е ти малко си се замесвал…Но спокойно. Просто искам да си направя и моето разследване. Само това.

   - Хубаво – съгласи се хакера – Като имам нещо ще ти се обадя.

   - Колко време ще ти отнеме? – попита Светльо.

   - Час…два…ден. Не знам! Ще се захвана веднага.

   - Добре Комита. Благодаря ти – каза детектива и изкара портфейла си. Отброи няколко двайсетачки и ги остави на бюрото – При задоволителни резултати ще получиш още.

   Комитата се усмихна и прибра банкнотите. Изпрати ни до вратата и ние поехме навън. Денят беше прекрасен. Слънчев, топъл и пълен с живот. Наближаваше обед и с Вичонти решихме да обядваме някъде. Това някъде се оказа в една стара пловдивска кръчма в подножието на стария град. В нея миришеше на старо, но не онова старо от което ти ставаше неприятно, а на онова – историческото, вехтото, което ти дава едно спокойствие и топлина. Което те кара да се отнесеш поне докато си там и да не мислиш за нищо друго. Онова – изчезващото старо. И наистина, докато обядвахме се почувствах страхотно. За момент душата ми се напълни с необяснимо щастие и аз вдишах силно. Беше за момент, но беше прекрасно.

   След кръчмата решихме, че така и така сме в стария град, поне да се разходим. Така или иначе нямаше какво да правим, докато Комитата не се обади. Речено-сторено. Токовете на обувките ни затракаха по вековния кълдаръм на старинен Пловдив. Нямахме нито посока нито цел. Просто обикаляхме по тесните и стръмни улички и през повечето време дори мълчахме. Атмосферата която ни заобикаляше, поне за малко ни откъсна от ежедневието ни. А то беше станало, както знаете отвратително и…доста опасно.

   Почти целия следобед ни мина в разтакаване, а някъде надвечер се обади хакера. Имал информация за хората от снимките. Без да губим време се отправихме към паркинга на който бяхме спрели, а веднага след това към Комитата.

   Влезнахме във вече познатата стая и на малката масичка забелязахме купчина от листове.

   - Това ли е? – попита Вичонти и ги взе в ръка.

   - Да. Успях да намеря нещо само за трима от тези – каза хакера – Но вашия човек е между тях.

   - Браво бе магьосник! – усмихна се детектива. Седна на единия стол и започна да чете.

   Така минаха около петнайсет минути, докато накрая той свали ръката с листовете и погледна Комитата.

   - Още веднъж браво! Заслужи си парата – каза той и му отброи още няколко банкноти. Изправи се от стола и ми направи знак да тръгваме. Последвах го и след като си взехме довиждане с хакера, който ще наричам вече Наум ( както е името му) ние излезнахме навън.

 

 

   - Казвай де…Какво прочете толкова, че така се умълча? – попитаха аз, докато детектива шофираше по улиците на града.

   - Прочетох това, което ми трябва – отговори Вичонти – Трябва да му го призная на Комитата. Голям е!

   - И как ще действаме?

   - Като пристигнем в квартирата ще ти кажа.

   След известна борба с трафика по улиците, ние спряхме пред познатата къща в квартал ,,Кичук Париж,,. Влезнахме вътре и се настанихме в стаята, аз на леглото, а Вичонти на стола до масата. Сложи листовете на масата и каза:

   - Тук има всичко, което ни е нужно, като за начало – и ги потупа с ръка – Саръка е бил е разработван  по подозрение в подготовка на убийството на някой си – той се зачете – Иван Димитров – Драката. Арестуван е за принуждаване към проституция и забележи – той ме погледна – Лежал е в пазарджишкия затвор от който е излезнал преди година и половина.

   - Дебелия – подскочих аз.

   - Точно така. Там е станала връзката. Там са се запознали и са решили да ни очукат. Почти съм сигурен в това.

   - Май всичко си идва на място, а?

   - И още ще си дойде – през зъби каза Вичонти.

   - А за другите какво пише? – полюбопитствах аз.

   - Нищо, което да ни е полезно. В общи линии са гаменчета. Биячи. Предполагам, че ако не всички, то част от тях са охрана и на бара в който бяхме.

   - И к’ъв ще го дървим от тук нататък?

   - Ще се отдадем на снимки – каза и се подсмихна – Мисля да го наблюдаваме тоя турук. Трябва да улучим най-точния момент в който ще го отвлече и най – важното. Как?!

   - Да го отвличаме ли? – бях изненадан – Нали щяхме да го… - със жест прокарах пръста си през гърлото.

   - И това, но не и преди да разберем на кой е давал информация за нас. Той знае кой е убил Мимето и Бог ми е свидетел, че ще си каже и майчиното мляко преди да пропадне в ада.

   - Да не си станал набожен? – усмихнах се аз.

   - Не, но точно в този момент ми се иска дантевия ад да съществува и този изрод да се забие с главата надолу точно в центъра на деветият му кръг.

   Не разбирах за какво ми говори, но сигурно не мислеше доброто на Саръка. Тъй де!

   Решението беше, че от утре започваме наблюдението на обекта. Когато го попитах , колко време ще отнеме, отговора беше – колкото е нужно. Щяхме да имаме само един единствен шанс и в никакъв случай не трябваше да го пропиляваме.

   Преди да си тръгнем от къщата, Вичонти преписа в бележника си информация от листовете на масата и един по един ги запали над мивката. Когато и последния лист изгоря, той пусна водата и саждите потекоха в канала. Закара ме до вкъщи и се разбрахме на другия ден, рано сутринта да го чакам долу пред входа.

   Този ден беше един от последните от дотогавашният ми живот. След случката, която следваше, аз щях да започна да се превръщам в това, което съм сега. Точно след тази случка започна моето преобразяване в един…Ще разберете!

 

 

                                                                                                                       ( следва )

   

 

 

 

 

© Емил Стоянов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??