Ограбен живот - продължението

                                                вулгарен роман - 25-та част

Всяка моя надежда, колкото и слаба да беше тя, вече се изпари като капка вода на горещ котлон. Нямаше причина да не вярвам на Вичонти. Напротив! Откакто го познавах, той никога не се беше лъгал в предположенията си. Може да имаше някакво незначително разминаване в процеса на развитие на самата история, но винаги крайния резултат беше такъв, какъвто той предвиждаше. И това не го казвам, защото искам да го изкарам ,,голямата работа,,. Не! Просто така беше и аз го видях с очите си. Не казвам, че е единствения такъв човек. Сигурно всеки добър криминалист би се справил не по-зле от него, но просто в моя живот, сред моите познати до тогава не бях срещал такъв. Имаше силна логическа мисъл. Знаеше тънкостите на занаята. Беше разследвал много сериозни случай, свързани с битовата и организирана престъпност. Беше вкарал много бандити в затвора. Как да не вярваш на такъв човек?! А и не на последно място беше дипломиран психолог, което значеше, че предвид ситуацията, можеше да направи достоверен психологически портрет на даден обект и да предположи какви действия би предприел въпросния. Именно заради тези му качества, аз му вярвах безпрекословно. На всяка негова дума. Е, да, имаше моменти в които не исках да вярвам на това което ми казва, но това не значи, че не беше истина. Като сега. Колкото и да не исках Вики да е била убита заради нас, след това, което каза детектива, вече бях сигурен, че е така. Искрено съжалявах за това момиче. Толкова млада, толкова красива…Смятала е, че осъществява мечтата си, а в същото време е попаднала в този ужасен капан. Наскоро бях чел някъде, един идиот да казва, че няма силово принуждаване  към проституция, а, че жените, които се занимавали с това, били мързеливи и с нисък морал. Ако го беше казал пред мен, щях да му изтръгна езика с голи ръце. Съгласен съм, че половината, а и повечето от тези момичета работят по свое желание, но не всички! Единайсетте, които бяха затворени във вилата на Боро не бяха момичета с нисък морал. Вики - която си е мислела, че ще стане фотомодел, а в същото време със заплахи са я карали да се продава на всеки който я поиска, също не беше с нисък морал…и още хиляди момичета, които са подлъгвани с добре платена работа в чужбина и цветущо бъдеще, а след това принуждавани да се пускат за пари. Те не са мързеливи и с нисък морал. Напротив! Понеже са хора  с морал, те не предполагат какво ще им се случи, защото вярват, че всички хора са като тях. Че всички имат морал, че са честни. И затова се подхлъзват и попадат в мрежата на хората без морал! На хората ли казах?...Грешка на езика!

   Шумното сърбане на Вичонти  от чашата с горещо кафе ме изтръгна от мислите ми. Той примлясна с уста и каза:

   - Емка…нещата станаха много сериозни, пич! Много сериозни!

   - В смисъл?...- погледнах изненадан към него - Те и досега си бяха такива. Отвлякохме хора, убихме човек…

   - Сериозни за нас имам предвид – дръпна от цигарата и силно въздъхна – Много скоро ще се разбере кои сме и тогава дано Господ да е с нас.

   Гледах го като блъснат от товарния влак.

   - Е как така…нали каза, че не знаят кои сме?

   - След убийството на Вики всичко ще се промени – каза детектива без да поглежда към мен.

   - Как така? – попитах, силно притеснен.

   Детектива стана от мястото си и излезе на терасата. Аз го следвах с очи. Повъртя се малко там и отново влезе в стаята. Гледахме се един друг. Погледа му беше едновременно замислен и тревожен.

   - Нали съм ти разказвал за Чуреково?

   - Е? – чудех се какво общо има това с цялата ситуация.

   - Отиди си до вас, вземи си дебели дрехи и здрави обувки. До час да си готов. Ще дойда да те взема! – почти заповеднически каза Вичонти.

   - Ама за к’во е всичко това бе?

   - Прави каквото ти казвам! После ще ти обяснявам!

   Чуреково. Едно прекрасно родопско село, което повече от всякога те кара да се чувстваш най-свободния човек на света. Красота. Сгушено в подножието на високи планински  хълмове, сякаш скрито от хората от страх да не бъде ограбено от алчни погледи. Спокойно, тихо и прохладно, селото те прегръща в своята нежна прегръдка, така като майката прегръща рожбата си за първи път. Величествено е! Вековните гори те приветстват за добре дошъл, а вятърът нежно гали лицето и роши косите ти. Старите къщи, наредени край пътя,  някой от които имат вековна история, учтиво ти се покланят още с влизането. Като, че ли попадаш в друго измерение. Дробовете ти се пълнят с чистота, а уханието на борина и прясно косена трева ти пълнят душата. Поглеждаш към хълмовете и виждаш как малките бели облачета закачливо флиртуват с Балкана и току се докосват до него. Вълшебство хора. Вълшебство!

   Поне аз се чувствах така, докато влизахме в селото по лъкатушещия планински път. Често Вичонти ми беше говорил за Чуреково. Там имаше къща, която била на леля му, но откакто починал синът ù, тя не се била качвала  там. Къщата била празна. Единствено той се беше качвал няколко пъти и то най-вече откакто се бяха оженили с Мимето. Канеха ни с Нора, да отидем някой път. Разказваше колко е красиво и колко добре ще си прекараме. Така и всичко си остана само на думи. Все имаше нещо което да ни попречи да се съберем заедно и да заминем за няколко дни. Дали съжалявам?... Зверски!

   По време на пътя се опитах да разговарям със Светльо, но той ясно ми даде да разбера, че не е сега момента за разговори. Затова млъкнах и се опитах да се наслаждавам на гледката. И наистина успях.

   Когато влязохме в Чуреково, продължихме да се движим по главния път. Карахме така може би около два километра. Вече си мислех, че селото ще свърши, когато детектива отби в дясно по един черен и стръмен път. След няколко минутно раздрусване той спря синия ,,Фиат,, пред една стара, двуетажна къща. Слязохме от колата.

   Къщата беше на повече от сто години, цялата изградена от камък, а покрива и беше покрит с тикли. Имаше огромна тераса на втория етаж, а прозорците  бяха затворени от дървени капаци. Двора беше опасан от рехава дървена ограда, която на места се беше наклонила до степен да падне на земята.

   Вичонти отвори багажника. На идване бяхме накупили храна за няколко дни. Взехме по една чанта във всяка ръка и тръгнахме към къщата.  Вичонти  внимателно отвори паянтовата портичка и ние потънахме в китния двор. Въпреки, че беше обрасъл в треволяци, имаше своята невероятна харизма.

   Детектива се спря пред входната врата, остави чантите на земята и протегна ръка над касата на вратата. Издърпа едно малко камъче и бръкна в дупката. След секунда вече завърташе ключа в старата брава. Тя изщрака и той натисна дръжката надолу. Вратата се отвори. Той постави камъчето на место, взе чантите и каза:

   - А добре си дошъл – и потъна навътре.

   Последвах го. Къщата миришеше на старо и застояло, но някак си приятно. Стените отвътре бяха измазани, но не с вар, а с кал и слама след което бяха варосани. Пукнатините по тях се спускаха като паяжини във всички посоки. Дюшемето беше застлано с красива, но на места вече разръфана родопска черга, тъкана кой знае кога и от кой. В дясно от мен имаше стая чиято врата беше затворена и аз не можах да надникна в нея, а пред мен дървени стълби, които водеха на втория етаж. Точно към тях се беше насочил Вичонти.

   - Давай нагоре – подкани ме той и стълбите заскърцаха под краката му.

   Когато се качихме горе и влезнахме в кухнята, аз с изненада установих, че обзавеждането е доста по-съвременно отколкото си представях. Имаше кухненски шкафове в много добро състояние, мивка алпака, хубава батерия и налепени фаянсови плочки на стената. Отстрани на тях се белееше стар хладилник, на който кабела беше заметнат върху му. В средата на стаята беше поставена голяма правоъгълна маса с шест стола, които изглеждаха доста добре. На другата стена беше поставена част от стара холска секция със стъклени витрини в които бяха поставени стари стъклени чаши, обърнати с гърлото надолу. На долния рафт имаше наредени десетина книги, заглавията на които варираха от ,,Шестте ястребинчета,, през ,, Антология на българската любовна лирика,, та чак до ,,Ръкописът на Чансълър,, на Робърт Лъдлъм. Интересен подборна заглавия.

   Поставихме чантите на масата, а детектива включи кабела на хладилника в контакта. Той се разтресе леко и с монотонното се бръмчене влезе в режим на работа.

   - Нека малко поработи и после ще наредим нещата – каза Вичонти – Ела в другата стая.

   Тази стая беше поне два пъти по-голяма от предишната. Обзавеждането беше семпло, но създаваше страхотен уют и топлина. В единия край бяха поставени две ъглови легла с ракла, а върху тях беше заметнат така известния родопски козяк. Пред тях беше поставена ниска холова масичка с две табуретки отстрани, а на стените останалите две части от старата холска секция. Стигнах до заключението, че тези мебели са били донесени тук, след като, някога лелята на Вичонти е подновила своите в Пловдив. В повечето случаи така правеха хората, които имаха вили или къщи на село. В стаята имаше още и печка на дърва тип ,,Чудо,, поставена на пода върху дебела ламарина. Стената зад нея беше почерняла от саждите, наслагвани с годините назад. И за моя приятна изненада имаше и телевизор.

   - Тая антика бачка ли? – попитах аз като посочих към него.

   - Е как?!... – каза Вичонти и се усмихна – Даже хваща четири програми.

   - ‘Айде бе?

   - ‘Айде я! Къде ме търсиш на къси вълни?! Тук всичко е система ,,Халифакс,, бе! Е, излез да видиш къде стърчи антената – посочи с ръка към единия прозорец Вичонти и добави:

   - Я ми помогни да отворим капаците.

   Помогнах му и след минути в стаята влезе чистия планински въздух. Вдишах с пълна сила и задържах дъхът си до колкото мога. Чак почувствах леко замайване. Ако не бяха всички тези проблеми около нас, щеше да е перфектно, но…

   Детектива отвори раклата, извади две възглавници и ги хвърли на леглата.

   - Легни малко да си починеш – каза той и своевременно се излегна върху козяка. Аз също легнах.

   - Сега вече може ли да говорим по същество? – попитах тихо.

   - Интересува те защо се объркват нещата ли? – въпроса беше риторичен.

   - Ъхъ…- изломотих аз – И защо след убийството на Вики? Ние нямаме нищо общо с това.

   - Нямаме общо до толкова, че не сме я убили ние. Иначе…нали знаеш?! Косвено сме виновни затова.

   - Да де, ама как ще я свържат с нас питам? Най-много да хванат убийците й и толкова.

   - Не е точно така.

   - Ами кажи ми как е тогава де! – припряно казах аз.

   - Когато започне да се разследва едно убийство – започна да обяснява детектива – първото нещо което се прави е да се говори с близките на жертвата, с нейните приятели, колеги, работодатели и прочие. По този начин много лесно ще разберат, че Вики е била проститутка, защото това е известно на половината Пазарджик, повярвай ми. Веднага след това ще се насочат към издирване на сводникът й. Той най-вероятно ще се е покрил, но рано или късно ще го намерят. Ще посетят и модната агенция в която се е водила, че работи като модел и сме дотам!

   - Как така?

   - Ами много лесно. Онзи лайнар дето го бих тогава в офиса на агенцията ще си изпее всичко.

   - Откъде си сигурен? – невярващо попитах аз.

   - Сигурен съм, защото онзи не е типичния престъпник, а просто поставено лице, което пред закона е чисто и неопетнено. Има всички документи, лицензи и разрешителни за извършване на дейност свързана с модата. Конкурси, реклами, дефилета и разните му там педерастии. По този начин, съвсем законно, той има право да снима своите модели и да ги предлага на пазара на модата, като техен агент. Така, дори и полицията да го хване и прокуратурата да го обвини за сводничество, той лесно може да се измъкне, още повече с добър адвокат до себе си. Например, момиче се оплаква в полицията, че работи в тази агенция, но вместо да работи като модел, те я карат да проституира. Разказва как  момичетата се избират от клиента по каталог и така нататък. Започва се разследване и в един момент се оказва, че всичко е напълно законно. Да, имало е клиент. Да, имало е каталог, по който той си е избирал момичета, но това е така,защото милия човек, видиш ли, е искал да организира моден спектакъл на някое свое измислено частно парти и е потърсил помощта на агенцията. Те са му дали каталога за да избере кои момичета да участват, но видиш ли, момичето което се е оплакало, го е направило от злоба, защото не е било сред избраните. Агенцията и в частност клиента са оправдани, а на момичето Бог да му е на помощ след това. Затова и няма много сигнали по такъв повод.

   - То хубаво, ама не разбрах защо мислиш, че оня ще си каже всичко?

   - Помниш ли Вики кой каза, че стои зад тази агенция?

   - Саръка. И?

   - Така…Саръка. Да ама той е мъртъв. Когато ножа опре до кокала, всички замесени ще се опитат да се оправдаят с него. Точно както стана и преди с Боро. Нали си спомняш Дебелия как разказваше в съда, че всичко е вършил под заплаха за живота си.

   - Помня, да!

   - Е, и сега ще стане същото.

   - Аз още нищо не разбирам, пък не знам – казах аз с недоумение – Аз те питам, защо мислиш, че онзи ще пропее, а ти ми обясняваш как работи агенцията.

   - Добре, ето какво мисля аз. Полицията разпитва цървула от агенцията и той казва, че наистина Вики е работила при него като модел и е получавала хонорар за участията си в ревюта, снимки и така нататък, но не е знаел, че се занимава с проституция, в свободното си време. И наистина той не отговаря за момичетата, когато те не са ангажирани от него. Да, обаче, когато сводника на Вики бъде заловен и се разприказва, тогава нещата ще придобият друг смисъл. Оня педал – сводника със смешния прякор, как беше…не помня. Трябва да видя в бележника – детектива понече да бръкне в задния си джоб, но се отказа – Както и да е. Та той е много на ясно с нещата, именно защото лично се е занимавал с това и е казвал на собственика на агенцията кое момиче да изпрати и къде. Познават се много добре. И двамата са работили за Саръка. Сигурен съм даже, че тоя боклук – сводника е участвал в убийството на момичето. Преди това обаче тя е била разпитвана на дълго и широко. Това показват и нараняванията по тялото ù. С две думи…- Вичонти направи пауза и изкара тефтерчето от задния си джоб. Разгърна няколко страници и се зачете – Мифунчо, бе! Мифунчо беше! – прибра отново тефтера и продължи – Та с две думи, тоя Мифунчо е получил подробно описание на хората с които е говорила Вики. Тоест на нас. При един добър разпит от криминалистите, ще си каже всичко, като ще се опита да натопи Саръка. Единствено няма да си признае, предполагам, за това, че е участвал в убийството. Ще каже и за агенцията и за всичко. Ще изпее цялата система по която се е работило. На свой ред, оня зализан лайнар дето яде шамарите, ще се опита да се измъкне по същия начин. Ще каже, че Саръка го е заплашил и той от  страх се е съгласил да работи за него. Така ще се стигне до случката, която му се сучи с нас. Ще даде подробно описание и на двамата и не след дълго полицията ще разбере кои сме.

   Лежах на леглото и въпреки хладния балкански въздух, който влизаше през широко отворените прозорци, усетих, че се потя. Слепоочията започнаха да ми тупкат.След всичко което чух, вече се виждах в затвора, осъден до живот. Въздъхнах силно и попитах:

   - Искаш да кажеш, че не след дълго ще ни гонят и куките и мутрите??? Така ли?

   - Да, така! – каза Вичонти и се навдигна от леглото – Ще ида да наредя продуктите в хладилника.

   Даже не го погледнах. Чух само как отвори и затвори вратата. Ако в този момент имаше начин да променя ситуацията със сигурност щях да го направя. Затворих очи и се опитах да си представя, какво би било ако не се бях захванал с това. Ако бях послушал Вичонти и се бях отдръпнал от всичко. Представих си уютния апартамент, който след тръгването на Нора се бе превърнал в една студена квартира. Представих си вкусния аромат на готвено, когато се прибирам от работа, свежата салата, преливаща от купата и добре охладената ракия. Представих си Нора, наметнала домашна тениска, която и стига почти до бедрата и фините прашки, които се подават под нея. Поднася салатата на масата, а в момента в който се навежда да постави купата, през широкото деколте на тениската, виждам как се клатят красивите й гърди. Искам да ги докосна, да ги целуна, да ги погаля. Тя ми се усмихва закачливо и ми намига. Докосва ме по лицето и се навежда още по близо към мен. Целува ме със сочните си устни, нежно и продължително, без език, само с устни. Аз поемам лицето и с ръце и с все по-силна страст отвръщам на милувките ù. Изправям се и я притеглям към себе си. Нервно вдигам тениската нагоре и след секунда вече е история. Гърдите и са напълно свободни. Красиви и сочни със твърди възбудени зърна. Притискам я към себе си. Усещам ги с кожата си. Страхотно…Тя вече е запалена от страст. Прокарвам ръка през стегнатият и корем към бедрата и мушкам длан между тях. Тя надава тих стон и на свой ред започва да масажира пениса ми. Не издържам. Хващам стегнатия ù задник с две ръце и силно започвам да го масажирам. Тя, вече извадила пишката ми от боксерите с нервни движения започва да си я търка по мокрото путе, от което ме делят само едни призрачни прашки. Искам я до лудост. Навеждам се към гърдите ù и отново започвам да ги целувам. Първо едната, после другата. Това са най-невероятните гърди, които някога съм имал щастието да усетя.

   Вратата на стаята шумно изскърца. Отворих очи. Светльо беше застанал на нея и ме гледаше. Когато видя, че погледнах към него, попита:

   - Ще пиеш ли една водка, правя и салата? – в този момент исках да скоча, да му отскубна едната ръка и да го пребия с нея, но иначе спокойно казах:

   - Сипвай.

   За жалост единствените цици, които бяха близо до мен в момента, бяха косматите гърди на Вичонти. Не, мерси!

                                                                                                                                          ( следва )