10.07.2014 г., 0:27 ч.

Ограбен живот - продължението - 26-та част 

  Проза » Повести и романи
639 0 4
18 мин за четене

                                              Ограбен живот - продължението

                                                 вулгарен роман - 26 - та част

 

 

 

   Станах от леглото, въздъхнах тежко и с бавни стъпки се отправих към кухнята. Когато влезнах, детектива точно разпределяше салатата по чиниите. Седнах на единия от столовете, който беше най-близко до прозореца и придърпах чашата с водка пред себе си. Отпих една сериозна глътка и се намръщих. Беше съвсем топла. Посегнах с ръка към чинията  и взех един резен домат. Погълнах го като мисир.

   - Ееее, ти нямаш търпение бе – усмихна се Вичонти – Чакай поне една вилица да ти дам.

   Отвори едно чекмедже и изкара две вилици. Постави ги на масата, после наля чаша с вода и ми я подаде.

   - На, да пиеш малко балканска водица.

   Поех я и отпих жадно. Беше толкова студена, че ми изтръпнаха зъбите. Преполових чашата, премляснах с уста и казах:

   - И ся к’ъв ще го дървим?

   Без да бърза с отговора си, детектива се настани на стола срещу мен, взе чашата си в ръце и бавно отпи, като през цялото време ме гледаше право в очите.

   - Ще ти кажа нещо и искам да ме изслушаш без да ме прекъсваш! Нали!?

   - Да, добре – казах аз.

   Вичонти забоде с вилицата домат и краставица и ги поднесе към устата си. Започна бавно да дъвче и все така ме гледаше. Накрая преглътна и каза:

   - Понеже нещата тръгнаха в кофти посока за нас, имам едно предложение. Най – вероятно скоро всичко ще приключи. С две думи ще  ни заловят и при всички случаи ще ни тикнат в дранголника. Работата е там, че и на двамата ще дадат високи присъди, а според мен няма смисъл да е така. Затова и ти предлагам…- тук той направи кратка пауза -…предлагам ти да се предадеш!

   - Какво?! – почти извиках аз и скочих от стола – Да се предам ли? Ти наред ли си бе?! Ти чуваш ли се бе?!

   - Абе изслушай ме бе човек – направи жест с ръка с който искаше да ми каже да седна отново. Изобщо не го отразих.

   - К’во да те слушам бе…Ще те слушам аз! Ти направо…

   - Емиле! – извика Вичонти, удари с юмрук по масата и посочи към стола – Сядай на мястото си и слушай! Веднага!

   От строгия му тон и острия поглед с който ме гледаше се стреснах. С нежелание се върнах на масата и седнах. Загледах се през прозореца. Светльо извади една цигара, запали я и подхвърли кутията пред мен.

   - Запали една и се успокой малко.

   Запалих и зачаках да каже нещо. Не мина много време и той продължи:

   - Та предложението ми беше, да се предадеш и да разкажеш на полицията следната история. Кажи им как след смъртта на Мария съм превъртял и съм искал да си отмъстя на онзи цървули. Кажи им, че съм те обвинявал за това, че е мъртва. Кажи им, че съм те заплашил да те убия ако не ми помогнеш и не съм ти оставил избор. Кажи им, че аз съм убил Саръка и, че под натиск си участвал в отвличането на жена му и синът му. Когато дойде време, аз ще потвърдя версията ти…ако изобщо се стигне до там, да ме разпитват.

   Седях срещу него и го гледах като ударен от гръм. Не можех да повярвам, че чух всичко това. Бях като вцепенен.

   - Какво ще кажеш? – попита ме той.

   Опрях лакът на масата, а с пръстите започнах да масажирам слепоочието си, после и очите. Като приключих го погледнах с един кравешки поглед и казах:

   - Ще кажа, че не си добре! Друго не ми идва на ум.

   - Така ще получиш малка присъда.

   - Не…Ти наистина имаш температура – казах аз и поклатих глава.

   - Дай си малко време да помислиш и тогава…

   - Не Вичонти! Никакво време няма да си дам – прекъснах го аз – Имах достатъчно време да мисля преди. Така, че всичко вече е измислено. И преди си се опитвал да ме разколебаеш, но не ти се получи. Няма да стане и сега!

   - Така е, но тогава не мислих, че така ще се объркат нещата – каза детектива и загаси фаса в пепелника – Тогава Вики изобщо не влизаше в сметките, още по-малко смъртта й. Сега е различно и затова ти го предлагам това. Затова искам да си помислиш. Става ли?

   Навдигнах чашата с водка и я изгълтах на екс. Боднах няколко вилици от салатата и се облегна назад.

   - Става – казах аз, колкото да му угодя, но всъщност бях наясно, че няма да се съглася.

   Продължихме да пием в мълчание. Всеки остана сам с мислите си, само се чуваше шума от тракането на вилиците по чиниите и отпиването от чашите.

Разбирах, че за пореден път приятелят ми правеше опит да ме измъкне от тази каша, но каквото и да си говорим, вече беше късно. За мен връщане назад нямаше. Сега дори и да се съглася на това предложение, нещата нямаше как да се оправят. В никакъв случай! Да, може би щях да получа лека присъда. Може би щях да лежа две – три години…не знам, но така или иначе живота ми нямаше да е същия като преди. Нито щях да си върна Нора, нито щях да съм същия безгрижен и весел човек. Единственото, което щеше да се случи, щеше да е това, да живея с мисълта, че съм предал най-близкия си приятел и да се обвинявам докато съм жив. Защото колкото и да се успокоявам, че съм го направил по предложение на Вичонти, вътре в себе си ще зная, че съм го предал! А има и друго. Този номер,  дори да мине пред полицията и съда, пред мутрите нямаше как да мине. Те щяха да са наясно, че това е театър и щяха да ме гонят до дупка. Така или иначе един ден и мен щяха да ме намерят в някоя канавка или увиснал на чаршаф в килията. Но дори и да не станеше така, мисълта, че съм предател щеше да ме погуби като човек. Не става!

   - Така ще е по-добре Емо. Повярвай ми – наруши тишината детектива.

   - Не. Не мисля – казах аз и си налях ново питие – Няма да е по-добре.

   Казах му какво си мислих току що и той поклати глава в знак, че ме разбира.

   - И ти си прав за себе си. Просто не ми се иска да остарееш по затворите, но…Решението така или иначе си е твое.

   - Да…мое е! Наздраве – поднесох чашата си към неговата.

   - Наздраве – каза Вичонти и в стаята отекна лекия звън на стъкло. Отпихме.

   - Колко време ще останем тук? – попитах аз.

   - Колкото е нужно – отговори детектива – Ден, два, седмица. Според зависи.

   - От какво зависи? Кога ще ни погнат ли? – иронично зададох въпроса си.

   - Няма да чакаме да ни погнат – не обърна внимание на иронията Вичонти – Ние ще ги погнем.

   Учудих се на това.

   - Ами като е така, защо изобщо дойдохме тук? Можехме да останем в къщата в Пловдив.

   Той ме погледна някак изпитателно, задържа погледа си няколко секунди, после тропна леко по масата и се изправи.

   - Ела с мен – каза и се насочи към вратата. Аз тръгнах след него.

   Слезнахме по скърцащите стълби до първия етаж и Вичонти тръгна към затворената врата, която видях още с влизането си в къщата. Натисна старата брава и вратата се отвори. Вътре беше тъмно като в рог. Той потърси с ръка ключа за лампата и след малко една мъждукаща светлинка озари стаята. Огледах се. Стаята приличаше на склад и явно точно затова се използваше. Имаше натрупани кашони, касетки с празни буркани, един голям казан за варене на компоти, стари въдици и какво ли не още.

   Детектива се насочи към един от ъглите на стаята и започна да разчиства натуриите пред себе си. Не след дълго, пред погледа ми се откри един стар олющен скрин. Вичонти вдигна вехтия му капак нагоре и започна да рови във вътрешността му. След като приключи и се изправи аз забелязах, че в едната си ръка държи нещо, което беше увито в одеяло.

   - Какво е това бе? – полюбопитствах веднага аз.

   - Сега ще видиш – той затвори капака на скрина и постави вързопа върху него. Приближих се.

   Когато разгъна одеялото само с две движения на ръката си, пред погледа ми се показаха две ловни пушки. Ококорих се.

   - Едната е на братовчед ми – говореше за синът на леля си, който беше починал – а другата е моя… А? Какво ще кажеш?

   Докато говореше, гледаше оръжията с някаква непонятна за мен любов и дори се подсмихна. Аз все още стоях като истукан и не знаех какво да кажа. Той не обърна внимание на това и отново постави пушките върху одеялото. Зави ги внимателно, но не ги прибра. Погледна ме.

   - К’во стоиш като препариран, не си ли виждал пушки? – усмихна се и ме потупа по рамото – Ела навън.

   Излязохме от стаята и от къщата. Той ме поведе покрай дясната  й стена и ние я заобиколихме. Зад нея се откри задния двор. Беше два пъти по-голям от този през който минахме като пристигнахме. Също така обрасъл в треволяци. Забелязах, че до задната стена на къщата, почти прилепено до нея имаше нещо покрито с найлони. От формата която видях ми стана ясно, че е бус или джип. Не се излъгах. Когато Вичонти махна и последния дебел найлон и издърпа брезента под него, пред мен се откри една ,,Лада Нива,,. Противно на очакванията ми, тя беше в много добро състояние, поне на външен вид. Цвета и беше бордо а броните черни. Гумите въпреки засъхналата кал по тях изглеждаха да са добри. По ширина на тавана, беше опъната една шина с наредени четири фенера на нея. На фаровете имаше допълнително поставени решетки. Джип за лов.

   Светльо клекна пред предната броня на колата и започна да опипва с ръка вътрешната и част. След няколко секунди се изправи като държеше ключове в ръката си. Подхвърли ги на горе и ловко ги хвана при падането им. Отиде до шофьорската врата, отключи я и влезе вътре. След малко чух леко прищракване от към предния капак и той леко подскочи нагоре. Детектива слезе и го отвори на цяло, подпря го с щеката и се зае да включи клемите на акумулатора, които предвидливо беше махнал някога. Когато приключи, той затвори капака и отново влезе колата. Чу се леко щракане и веднага след това едно ужасяващо стържене на метал в метал. Такъв звук може да се чуе само при паленето на руски автомобил. Колата не запали, но само след още два опита двигателя изръмжа и предницата на джипа се разтресе. Детектива изфорсира мотора няколко пъти и го остави да работи на обороти. Слезе от колата и се доближи до мен.

   - Е? – подкани ме да кажа нещо.

   - К’во е?! – повдигнах рамене нагоре аз – Ти ми обърка фантазията бе човек. Пушки, джипове…остава и танк да изкараш отнякъде…

   - Ми много ти е рехава фантазийката бе човек. Щом толкова лесно се обърква – каза шеговито Вичонти.

   - Откъде се взеха тези неща? ‘Що не знам за тях?

   - Ееее сега…всичко да знаеш пък ти.

   - Кажи де…стига се бъзикай.

   - Чакай да се качим горе и ще ти кажа.

   Изчакахме колата да поработи още пет минути и след като Светльо я загаси се качихме отново в кухнята. Седнахме на столовете и аз нетърпеливо го подканих да ми каже какво беше това.

   - Не е нищо особено бе Емка – започна Вичонти – С братовчед често ходихме на лов. Имам разрешително, имам ловен билет, имам всичко. ,,Нивата,, беше негова и така. Какво толкова  се чудиш.

   - Не знаех, че си ловец.

   - Ами не е ставало дума. А и от както той почина преди четири години не съм излизал на лов. Пушките си стоят тука и това е. Леля ми искаше да продаде колата преди време и аз и предложих да я купя. Тя даже и не искаше пари да й давам. Каза, че щом ще ми върши работа да остане.

   - Че много стегната изглежда да е стояла под тези найлони четири години – констатирах аз.

   - Е тя не е стояла без да я погледна. Винаги като идвах тук я препалвах, карах я из околността. С Мимето сме се возили с нея. Ей тук нагоре по баирите знаеш ли к’ва густия е да караш. Оф Роуд. Хвърля кал в облаците чак.

   - И затова ли ме докара тук? Да ми ги покажеш тези неща?

   - Не! – каза детектива и ме погледна право в очите.

   - Ами?

   Вичонти стисна устни и упорито продължи да ме гледа. Аз стоях и чаках. Той въздъхна силно и сведе погледа си към масата.

   - От тук взимаме пушките и джипа и тръгваме да си събираме вересията Емо. Единственото което трябва да направим и то е най-важното, е да намерим тоя цървул Мифунчо преди полицията. Чат ли си?

   - Дали ще успеем? – попитах аз.

   - Трябва! Длъжни сме! Все си мисля, че ако сводника даде фира преди да са го заловили, оня зализан педал от агенцията няма да каже нищо.

   - Защо мислиш така? Може  да го притиснат.

   - Да, може, но оня не е тъп. Ще е наясно, че нямат нищо срещу него. Ако сводника изчезне, Саръка и Вики са мъртви…От какво да се притеснява. Агенцията му е законна, бизнеса също. Както ти казах по-рано, един читав адвокат ще го измъкне за нула време. Виж, друга е работата ако заловят сводника. Ще го обвинят в убийството на Вики и той за да се измъкне ще пропее за всичко. Нали ти го обясних това?!

   - Да бе, да…знам, но ако и той не каже нищо? Може да е твърдак.

   - Не е! Ясни са ми такива като него. В момента в който разбере, че няма гръб ще омекне. Той е криминално проявен и сигурен съм, че досието му е по-дебело от библията. Гаранция и преди е разследван за сводничество. Няма да издържи разпита. Повярвай ми. До болка ми е ясно как се провежда разпит и за какво става дума. Има си начини за всичко.

   - Значи искаш да кажеш, че ако го свитнем и тоя, може да не стигнат до нас? – попитах с надежда в гласа аз.

   - Поне ще им бъде по-трудно. Не знам, не мога да предвидя всичко. Може оня от агенцията да се изплаши и да си каже всичко или някой с който Вики е споделила какво и се е случило онази вечер, да каже на полицията. Тя каза, че има сестра. Може на нея да и е казала нещо. Нещата не са еднозначни. Аз ти казах това, което мисля, ама дали ще е така…Но при всички случай трябва да хванем сводника. Поне там да се подсигурим.

   - И как мислиш да стане това? Ами ако вече са го заловили?

   - Не са! – с такава сигурност в гласа си каза Вичонти, че доста ме учуди.

   - Защо си толкова сигурен?

   - Защото знам! Не са го хванали още.

   - Добре, щом казваш – вдигнах рамене нагоре аз – А как смяташ да го намерим?

   - Имам нещо предвид, само малко търпение се иска.

   - Ще ми кажеш ли?

   - Не сега. Не ме питай повече!

   От опит знаех, че ще е по добре да го послушам. Така или иначе, докато той не решеше да ми каже, нямаше да разбера нищо. Замълчах си.

   Постепенно навън започна да се мръква. Щурците започнаха да изнасят своя вечерен концерт, придружен от звуците, които издаваха нощните птици. Небето смени дневния си тоалет и се премени в звездната си пелерина, пръскайки нежна лунна светлина. Хребетите на Балкана, издигнати толкова величествено около нас, изглеждаха като приказни великани, които бдят над нашето спокойствие. Хладния планински въздух, който влизаше през прозореца ме накара отново да отворя дробовете си и жадно да го вдъхна. Прекрасно беше. Прекрасно.

   Забелязах, че къщите около нас са пусти.

   - Абе, ти комшии нямаш ли? – попитах детектива.

   - Имам, ‘що?

   - Гледам, че никой не свети.

   - Е, те сега ги няма. Идват тук през отпуските. Ама не са кореняци. Повечето къщи тук са купени преди години и се ползват за вили – обясни ми Вичонти.

   - Аааа…за това било значи…По-добре!

   - Ъхъ – изсумтя той докато нагъваше от нарязания преди малко колбас.

   Продължихме да хапваме и пийваме още известно време, но когато стана десет часа, се преместихме в хола, за да гледаме вечерната емисия новини. Освен, че отново казаха за открития труп на Вики, допълниха, че полицията работи по няколко версии и, че засега нямат заподозрян.

   - Това май е добре, нали? – казах аз като свърши темата с Вики.

   - Абе…може да се каже.

   - Ами виж, че нямат заподозрян бе.

   - Не е баш така ама…- каза той и се подсмихна – Още като са разбрали с какво се е занимавала и са видели отрязания език, им е светнала червената лампа кой може да я е убил. Те да не пасат трева?! Просто не искат да се оповестява, а точно обратното. Колкото повече подържат версията пред медиите, че нямат заподозрян все още, толкова по-лесно могат да хванат този, който подозират. Сещаш ли се?

   - Горе – долу…Искаш да кажеш, че подозират сводника, но не искат да се разчува?

   - Ами да. Просото е като фасул. Онзи като чуе, че няма заподозрян се отпуска и става по-лесен. Може и други да подозират, не само Мифунчо, но знаят на къде да се насочат. В ситуации като тази, първия, който е на мушката е сводника. Вече в процес на разследването може да се окаже друго, но по принцип се започва от този за който е работила проститутката. Това е.

   - Значи все пак има вариант да го заковем преди полицията?

   - Да. На всяка цена трябва да го хванем първи.

   - Ами защо не действаме тогава, а казваш, че може да седим тук цяла седмица? – попитах аз.

   - Абе трай бе човек – с лека досада в гласа си отвърна детектива – Всичко ще стане тогава, когато трябва. Стига си припирал такъв.

   - Добре де, добре…Няма да се обаждам повече – казах и се прозях – К’во ще правим? Ще лягаме или?

   - Ами аз викам да си лягаме, а?

   - Хубаво – съгласих се веднага – На кое легло ще съм аз?

   - На това на което седиш – каза Вичонти и отвори раклата. Извади две родопски одеяла и ми подаде едното.

   - Ако ти стане студено, завий се с козяка.

   - О’кей – казах аз и се захванах да си оправям леглото.

   Само след десетина минути вече бяхме легнали по леглата и осветлението беше загасено. Затворих очи и с огромно удоволствие се заслушах в звуците идващи отвън. Беше прекрасно. Неусетно съм заспал толкова сладко, че когато се събудих от някакъв шум идващ от кухнята изпсувах на глас. Навън вече беше утро. Погледнах към леглото на Вичонти, но него го нямаше. С не особено желание станах и се заклатушках към кухнята. Още с влизането ме удари свежия мирис на кафе. Усмихнах се. Детектива беше поставил две порцеланови чаши на масата, а на котлона в джезвето навдигаше пяна вече готовото кафе.

   - Баш на време – каза Вичонти и махна джезвето от котлона – Как спа?

   - Като бебе – отговорих аз и седнах на стола.

   Светльо напълни чашите, подаде захарницата и седна. С такова огромно удоволствие сърбах от прекрасното кафе, че дори не си спомням някога да съм изпитвал чак такава наслада от вкусът му. Дърпах от цигарата си, изпусках дима навън и пак отпивах. Блаженство.

   Но за да не описвам неща, които не са от такава важност за историята, ще кажа само, че деня мина прекрасно. След кафето излезнахме да се разходим в планината. Вичонти ме заведе до една пещера, която често използвал като дете за скривалище. Разговаряхме за какво ли не. На обяд се прибрахме, изпихме по един аперитив, хапнахме и легнахме да дремнем. После пак малко разходка, отбихме се до джипа в задния двор, детектива го припали за около пет минути и отново се прибрахме в къщата. Вечерта пак водка салата и новини и така докато си легнем. Единствено ми направи впечатление този ден, това, че Вичонти често поглеждаше телефона си. Нещо неприсъщо за него. Така мина и следващия ден, с тази разлика, че Светльо ми се струваше някак напрегнат. Нищо не го попитах, но имах усещането, че крие нещо от мен. На третия ден обаче, всичко ми се изясни.

   Беше някъде по обед и ние тъкмо се канехме да слагаме масата, когато телефона на детектива изписука. Той рязко го взе в ръка и започна да натиска копчетата. Когато прочете съобщението въздъхна и леко се усмихна. Погледна ме и каза:

   - Взимай си багажа! Тръгваме!

   - Къде бе?…К’во стана пак? – объркано попитах аз.

   - Тук – каза той и ми подаде телефона.

   Взех го и се зачетох в съобщението. Там пишеше на латиница  ,, varvara  hija  detelina ,,

   - Какво ще каже това? – попитах озадачен

   - Сводника се укрива в хижа ,,Детелина,, до село Варвара!

 

                                                                                                                                        ( следва )

 

 

 

 

 

 

 

© Емил Стоянов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • И аз чакам следващата част, но не ни караи да чакаме много де И винаги на наи-интересното...Краи
  • Звучи толкова познато и близко до реалността, че само една фалирала банка липсва. Това всъщност е друга тема за друг вулгарен роман.
    И аз ще те "проверявам" за развръзката.
  • Следвам те.
  • Тъкмо стана интересно и....свърши.Знаеш как да държиш читателя в напрежение.Въоръжавам се с търпение,до следващата част.
Предложения
: ??:??