Произведението не е подходящо за лица под 18 години
Ограбен живот - продължението
вулгарен роман - 28-ма последна част
Сряда, 10 септември 2014 година. Затвора в Пловдив.
Девет години! Толкова минаха от онази злополучна нощ, в която моя скъп и незабравим приятел беше убит. Толкова минаха, откакто бях заловен и арестуван. Девет години от момента от който беше отнета свободата ми, а аз бях обявен за безмилостен престъпник и убиец. Каква ирония! Бях се превърнал в това срещу което исках да се боря, а медиите и телевизията допълниха картинката нацяло. Описваха ме по такъв начин, че когато за пръв път чух заключението на един психиатър, който разпалено говореше по време на делото срещу мен, аз не можах да се позная. Описа ме като отмъстителен, лишен от чувство на състрадание към жертвите, неспособен да изпитва обич към човек, жесток и разбира се интелигентен и последователен при извършване на престъпленията. Всичко било токова добре планувано, че нямало и частица съмнение за каквато и да било случайност. Представяте ли си? Аз да не мога да изпитам обич към човек! Тоя тъпанар трябваше да си скъса дипломата на момента. Та за какво извърших всичко?! За кеф ли? ‘Бах ти и малоумника! Толкова много хора обичах и продължавам да обичам. Нора, Вичонти, Шопа, майка ми, приятелите си…Да изброявам ли още?! Просто мразех тези, които ми причиниха това огромно нещастие. Как да съм състрадателен към тях? Не беше възможно просто. А и както знаете не аз планувах нещата, а Вичонти. Аз просто помагах с действие. Въпреки, че въпросния психиатър беше разговарял три пъти с мен преди делото, не разбра ли как стоят нещата? Аз си му бях разказал всичко както си беше. Разказах го и на следователите и на самия съдия в залата. Не скрих нищо. Не съм имал и намерения. Дори и за убийството на Саръка си признах, макар, че имах възможност да кажа, че е Светльо. Така или иначе нямаше как да разберат кой е. Но не го направих! Не исках да се разказва за него като за човек, който е принудил друг да извършва престъпления чрез заплахи. А можех! Дори Вичонти веднъж ми каза да го направя. Тогава, когато ме караше да се предам на полицията. Аз обаче предпочетох да не петня името му. Никога и за нищо на света!
Но нека все пак да ви доразкажа историята.
Заловиха ме още в хижата. Когато местността около нея беше осветена с фенери, а по високоговорителя съобщиха, че сме заобградени от полиция и да излезем с вдигнати ръце, аз все още лежах, прегърнал изстиващия труп на Вичонти и гледах в една точка към тавана. Не ми пукаше от нищо. Бях изпаднал в някакво такова състояние, че и пистолет в главата да му опрат, нямаше да реагирам. Не знам как се нарича това. Шок ли, що ли, но аз просто лежах по гръб на пода и не помръдвах. Не знам колко време беше минало от момента в който приятелят ми издъхна. Минута, пет, час, два…Нямам никаква идея. Просото си лежах на пода и това е.
Така ме намериха и полицаите. Влязоха в стаята с насочени пистилети и пушки тип ,,помпа,, обградиха ме отвсякъде, други пък се чуваха, че притичват по коридорите и когато се убедиха, че съм единствения жив човек извикаха медицински екип, който явно е чакал отвън. Все още не знаеха, аз жертва ли съм или какъв? Помогнаха ми да се изправя, а доктора ме прегледа. След като каза, че нямам никакви наранявания се отдалечи и започна да разглежда труповете на останалите. До мен се доближи един полицай и попита:
- Какво стана тук момче?
- Нищо – казах спокойно аз, като гледах все още в една точка, но този път към пода – Стреляхме се и това е.
В същия момент, той направи знак на колегите си да ме закопчеят и да ме отведат в колата.
Откараха ме в следствието в Пазарджик и ме навряха в една стая без прозорци. Махнаха ми белезниците и ме оставиха там. Обзавеждането се състоеше от маса и два стола, които бяха поставени един срещу друг. Седнал на единия от тях, аз се бях вторачил напред без да виждам нищо. В главата ми беше пълна каша. Мислите ми се блъскаха хаотично в съзнанието ми и не ми даваха покой…,,Вичонти мъртъв…Нора…майка ми…арестуван съм…затвор…,, бореха се те една с друга. Вече като, че ли започнах да идвам на себе си и полека-лека да осъзнавам какво се е случило. Изплаших се. Много се изплаших. Какво щеше да стане с мен? Какво щеше да стане с майка ми? Искрено се притеснявах за нея, защото предвид възрастта й, се опасявах, че няма да го преживее. А Нора? Когато разбере за всичко това, как щеше да реагира? Щеше да плаче, да страда…Приятелите ми?...Изпаднах в ужас. Току що ясно бях разбрал какво ми се е случило и още по-ясно ми беше, че няма измъкване. Няма!
След дългото висене в стаята, чух най-накрая вратата да се отваря. През нея влезе един униформен полицай, а след него един цивилен мъж. Погледна ме изпитателно, кимна на полицая и онзи излезе. Цивилният се настани на стола срещу мен и ми се представи:
- Следовател Павлов, а вие сте… – погледна в един бележник – Емил Стоянов?
- Да – тихо с треперещ глас казах аз.
- Е…Емиле – гледаше ме с присвитите си очи, като, че ли искаше да влезе в съзнанието ми – Ще ми разкажеш ли какво се случи в хижата тази нощ?
- Ами…аз…то… - започнах да сричам объркано.
- Спокойно, не се притеснявай от мен – гласът му беше спокоен, внимателен и предразполагащ - Поеми дълбоко дъх и ми кажи това, което си спомняш. Нали?
- Да…аз – въздъхнах тежко и звучно – Добре, ще разкажа.
И започнах. Не е нужно да предавам целия разпит, защото му казах това, което вие вече знаете. Разказах му всичко, още от момента в който се запознах с Вичонти. В процеса на разпита, той ми задаваше разни уточняващи въпроси, след което продължавахме нататък. Така се стигна до взривяването на Мария! Описах всичко подробно. Казах му, че е била бременна, разказах му за състоянието на Вичонти и моето. Как е смятал да сложи край на живота си и как в последствие е решил да отмъсти на изродите. Разказах му за Вики и оня боклук – Маникена. Въпреки притеснението си, аз се опитвах да бъда максимално подробен с единствената цел, да се разбере, че не сме някакви жестоки убийци, а хора, които са били провокирани да постъпят така. Опитах се да предам емоциите, които чувствах, когато отвлякохме жената и детето на Саръка. И изобщо всичко така, както си беше. Така както съм го чувствал.
И знаете ли приятели?! Когато разпита приключи, аз видях съчувствие в очите на следователя. Видях разбиране, чисто, по човешки. Видях едно не гласно съгласие с това което сме извършили. Почувствах, че срещу мен стои приятел. Най-вероятно и той е съпруг и баща и може би му е минало през акъла, че и ако на него му отнемат семейството по този начин, той би постъпил като нас. Поне така мисля.
Поинтересувах се от къде са знаели, че в хижата става нещо. Каза ми, че някъде настрани от нея имало овчарници. Когато стрелбата е започнала, овчарят, който е бил при стадото за през нощта е съобщил в селото за това и така са се задействали нещата. Не, че вече имаше значение, но…
На другия ден новините гръмнаха като атомна бомба. Беше заловен издирван убиец! Историята с обгорелия труп, открит в махала ,,Бозяковци,, е разплетен! Същият престъпник е участвал и в отвличането на майката и детето и какво ли още не. Аз разбира се това го научих от полицайте, които ме пазеха или по точно бяха пред килията ми.
Единствената мисъл тогава беше за майка ми и за Нора. Заплаках. Заплаках защото си представих ужаса който ще изживеят. Милата ми майчица…Дори не знаех дали ще издържи на всичко това или ще се пресели при баща ми?! Нямаше и как да я успокоя. Поне гласът да ми чуе. Нямаше как!
И така приятели мой. Повдигнаха ми обвинение и прокуратурата даде ход на делото. То щеше да се гледа е пловдивския съд. И макар да бях направил пълни самопризнание, което само по себе си значеше и пълно съдействие на самото разследване аз бях осъден на двадесет и пет години лишаване от свобода при първоначален строг режим. Щях да лежа за три убийства и отвличане. Двадесет и пет години! Тогава бях на трийсет, а щях вдишам свободата отново на петдесет и пет. Даже не може да си представите какво значи това. На мен си ми звучеше направо като доживотна присъда. Съдията каза едно: ,, Закривам делото,, и чукна с дървеното чукче върху наковалничката до себе си. Всичко свърши! Край!
Когато ме оковаха отново в белезниците и ме изведоха от залата, срещу мен като лавина ме затрупаха журналисти от всякакви телевизии и въпреки усилията на полицията да ги държи настрана те си навряха микрофоните в лицето ми. Вдигнах глава и тогава ги видях. Майка ми и Нора! Показваха се над всички. После разбрах, че са се качили с крака върху една от пейките в коридора. И тогава извиках силно:
- Майко, Норе добре съм! Чувате ли? Добре съм! Не се притеснявайте!
Охраната ме натисна силно напред и ме накара почти да се затичам. Само дето белезниците на краката ми пречеха и аз залитнах. Ако отстрани не ме държаха двама полицаи, направо щях да падна на земята.
Изкараха ме по най-бързия начин от сградата и ме напъхаха в полицейската кола. Включиха сирените и подкараха по тесните улички, които опасваха съда. По улиците се беше разстлала шумата, паднала от доскоро зелените дървета. Есента беше дошла.
Щях да излежа присъдата си в Пловдивския затвор. Така беше постановено. Малко след като ме осъдиха, в един слънчев есенен ден, аз прекрачих прага на затвора, а тежките му врати глухо се затвореха след мен. Чувствах силен страх. Бях чел и слушал много за извращенията които стават тук. За изнасилвания, за пребивания и дори за убийства. Бях чувал, че когато дойде нов затворник, някой от тарторите си го избира за ,,булка,, и какво ли не още. Чак ме засърбя дирника! Но както се оказа в последствие не било точно така. Имало значение за какво лежиш. Ако си изнасилвач, особено педофил – майката ти е ебана, но ако лежиш за убийство и то не на някоя баба или дете, то тогава те гледат с други очи. Едва ли не с някакво уважение.
По-късно разбрах, че още преди да ме докарат тук, всички затворници са знаели кой съм и какво съм извършил. Знаели са и причината поради която съм го направил. Когато медиите са разбрали мотива на престъпленията ми, са го съобщили и по вестници и по телевизия, така, че е логично и ,,колегите,, да са разбрали това. Но както и да е. За моя радост през малкото време в което имах допир до други затворници, никой не ме закачи. Казвам ,,през малкото време,, защото бях на строг режим и единствения ми допир с тях, беше по време на храненията. Иначе всички други права ми бяха ограничени.
Бях в единична килия ( което беше добре за мен ), не ми се разрешаваше да се разхождам с останалите, не ми се разрешаваше да работя за да си намаля от присъдата, не ми се разрешаваха отпуски, а свижданията бяха сведени до минимум. Но все пак ги имаше!
Винаги бяха много емоционални и с много сълзи. Майка ми беше много отслабнала от притеснение и мъка по мен, Нора също беше много изтормозена. Толкова тъжно ми беше за тях. Питах се, как им минават нощите? Майка остана съвсем сама и когато разбрах, че Нора е останала при нея за известно време малко се успокоих. Моята Нора. Милото ми момиче сега ми помагаше с каквото можеше. Грижеше се за старата ми майчица, която вместо да гледа внуци, ще завърши живота си в ходене по затворите. Като си помислих, че в последният й ден на тази земя, няма да мога да съм до нея, да я държа за ръката, да й кажа колко много я обичам…Господи страшно е…Страшно! Не го пожелавам на никой.
Мина година от както облякох затворническите дрехи. Бях послушен, не създавах проблеми на никой, изпълнявах това което ми се каже от надзирателите и се стараех да правя наистина добро впечатление. Знаех, че това е единствения път, който щеше да доведе до по-бързото отпадане на строгия режим. Така и стана. След последвало предложение на директора на затвора до нужната инстанция за неговата отмяна той падна. Вече бях затворник на общ режим и първото което направих е да подам молба за работа в дърводелската работилница, която се намираше в двора на затвора.
Докато чаках нейното разглеждане се случиха и други неща. Преместиха ме в друга килия с още трима затворника. Познавах ги и не се притеснявах от тях. Разрешиха ми разходка както и да посещавам библиотеката. Имах право да се обаждам по телефона в определено време и така нататък. Постепенно започнах да свиквам с този начин на живот и да се поотпускам. Със съкилийниците ми станахме нещо като приятели. На тях им беше много интересно да разберат цялата история около мен. Поназнайвали по нещичко, но искали аз да им я разкажа. И аз им я разказвах. Всяка вечер все по нещо. По този начин аз пък научих техните патила. Единият също лежеше за убийство. Хванал жена си на калъп с любовникът й и побеснял. Започнал да ги налага и двамата. Така се улисал, че жена му починала, а ебача останал с трайни увреждания. И от един честен международен шофьор, станал затворник под номер. Другите двама си бяха отявлени бандити. Млади момчета, здрави българи, които изпълнявали разни поръчки. На кой крак да счупят, на кой ухо да отрежат. Но и те сгазили лука. При единия жертвата му умряла в ръцете покосена от инфаркт още след първите удари в лицето, а другия бил осъден за нанасяне на тежка телесна повреда с цел осакатяване. По присъда обаче аз бях ,, най-големия,, бандит между нас. Отвличане и тройно убийство. ‘Бах ти и майтапа, ‘бах ти и чудото!
Точно си мислех, че нещата не са толкова лоши, колкото си ги представях в началото, когато се оказа, че имало още какво да се случва.
Една сутрин, след закуска ме отведоха при началника на пандиза. Нещо в мен трепна. Бях си подал молба за отпуска ( за която бях на ясно, че нямаше как да бъде одобрена ) и сега една малка надеждица ме полази по гърба. Но не би! Съобщи ми, че ще бъда прехвърлен в пазарджишкия затвор! Изпаднах в ужас. Опитах се да му обясня, че там ще ме разкъсат, но той каза, че няма какво да се направи. Заповедта идвала от горе. Вече бях тотално отчаян. Бях сигурен, че там ще ме убият. Някой беше платил, където трябва, за да бъда прехвърлен и след това убит! И знаех кой ще е убиецът ми. Дебелия!
Още през първата ми вечер в пазарджишката пандела ме пребиха почти до смърт. И то в килията със знанието на надзирателите. Толкова много ме бяха били, че за да се възстановя, лежах в затворническия стационар повече от месец. Имах счупени ребра, ръка и нос, сътресение на мозъка, контузни разни и натъртвания по цялото тяло. Бях помлян. А когато дойде времето отново да ме отведат в корпуса ми причерня пред очите. Исках да ме отведат при началника, да ме сложат в единична килия, но както се казва…глас в пустиня. Всичко и всички бяха против мен!
Спряхме се пред килията и единият от двамата надзиратели, които ме придружаваха я отключи. Отвори вратата, а другият грубо ме бутна вътре. Аз се засилих към отсрещната стена и опрях гръб в нея, като очаквах от леглата да наскачат онези гадове, дето ме биха. Но нищо такова не се случи. Килията беше празна. Отне ми време докато го осъзная, но въпреки това стоях с лице към вратата и прилепен за стената. Очаквах всеки момент да влезнат и да се започне отново. Не вярвах да мога да издържа още един такъв бой. Този път щях да умра. Но когато се казва, че винаги има и по-лошо не трябва да се спори. За мой ужас по-лошото ми се случи!
Вратата отново щракна и през нея с бавни стъпки влезе Дебелия. Замръзнах. Зад него се виждаха ухилените тикви на двамата биячи. Той се спря в началото на килията и се усмихна с най-жестоката усмивка която човек може да си представи.
- Мислех да те убия още щом дойдеш – започна той с дрезгавия си глас – Исках да те разкъсам на парчета. Кофти ми стана само, че оня боклук, ченгенцето е дал фира. Отърва се куката мръсна. Ама няма нищо…Ти ще си го отнесеш и за него.
Започна бавно да се приближава към мен. Другите останаха до вратата.
- Но, викам си – продължи Дебели – защо да те трепя още сега, като първо мога да те наеба. Да ти разпоря малкия задник от ебня! Тъкмо съм си сложил топчета на кура – и започна да се смее като давещо се прасе – Така, че педал скапан, събличай се!
Аз стоях, изпаднал в паника и дори не се сетих да извикам за помощ. Не можех да асимилирам правилно какво ми говори. Стоях изправен, силно притиснал гръб към стената и треперех от страх.
- Чу ли к’во ти казах бе копеле?! Събличай се веднага!
Не можех да помръдна. Дебелия погледна назад към другите двама и им каза:
- Съблечете боклука!
Двамата се спуснаха срещу мен и ме задърпаха за дрехите. Аз дори не можех да се защитя. До такава степен се бях вцепенил от страх, че само стоях и гледах опулено към дебелата свиня. След по-малко от минута бях гол, както майка ме е родила.
- Лелеее – закиска се Дебелия – Девствен гъз ще шибам!
Каза на другите да излезнат от килията, да затворят вратата и ако някой се появи да дадат знак. После погледна към мен, огледа голото ми тяло със задоволство и си съблече блузата. Откопча панталона си и си извади патката на вън.
- Сега искам да си най-нежната курва на света – изгрухтя той – Искам да ме галиш и целуваш като влюбена жена. Нежно и със страст. Чу ли, кучко скапана?!
Доближи се до мен и ме хвана за косата. Грубо ме дръпна към себе си и лицето ми се озова заровено в косматите му гърди.
- Започвай! Целуни зърната ми! – и започна да търка устата ми в едната си гърда. Доповръща ми се.
Хвана ръката ми и я сложи върху члена си. Беше еректирал.
- Гали го и него, курво. Гали го с чувство!
И тогава ми светна! Тогава, само за част от секундата, аз разбрах, че пред себе си имам труп. Само дето самия труп не го знаеше още. Спрях да се съпротивлявам и започнах да изпълнявам желанията му. Започнах да го целувам по гърдите и да галя пенисът му, като се стараех да се отпусне повече.
- Дааа…точно така, шибан педал! Точно така, курво долна!
Продължих да го целувам, като се насочих нагоре към вратът му. Той усети желанието ми и леко се преведе за да го стигна по-лесно. Обходих го леко с език, докато не усетих дебелата пулсираща вена пред устата си. И тогава си доставих най-голямото удоволствие на света. С такава дива ярост забих зъби в шията му, с такава животинска сила стисках мръвката в устата си и тръсках глава в желанието си да я откъсна, че изрода дори не успя да се защити, а само извика. Късно! Когато онези двамата влязоха в килията, Дебелия се давеше в собствената си кръв на пода и приритваше с крака, а аз току що бях изплюл плътта му и стоях гол, кървав и озверял, гледайки към вратата. При гледката на която попаднаха онези се втрещиха. Невярващо и в синхрон погледнаха ту мен, ту Дебелия и като тапи изскочиха отново навън с викове за помощ. Сега като си спомня даже ме досмешава. Ако им бяхте видели изражението на тъпите физиономии и вие щяхте да се смеете.
Когато една купчина надзиратели влязоха в килията, дебелата свиня, беше мъртъв. Кръвта му беше изтекла за минута. Аз, предполагам съм изглеждал страшно. Гол с окървавена уста и гърди и злобен поглед. Те ми говореха нещо, но аз нищо не чувах. Ушите ми бучаха като корабни сирени. Виждах ги като в сън. Приближаваха се бавно към мен, докато накрая не ме наближиха достатъчно за да се нахвърлят отгоре ми и да ме съборят на пода. Аз дори и намерение нямах да се съпротивлявам.
Ще се опитам накратко да ви разкажа какво се случи след това. Историята се раздуха много и в затвора пристигна проверка. Аз естествено бях затворен в единична килия и не ме оставяха да пръдна без да бъда наблюдаван. Разпитаха се свидетели, разпитаха и мен. Назначиха ми психиатрична експертиза, за да се види бил ли съм на себе си в момента на убийството или не. При проверката се оказа, че има стотици нарушения и последваха уволнения, като се започна от началника на затвора, та се стигна до редовите надзиратели.
Когато дойде време да ме съдят и за това убийство, човекът който ме спаси от увеличаване на присъдата ми поне с десет години се оказа психиатърът. Той заяви, че по време на престъплението, съм бил под силен афект и времена загуба на вменяемост, като не съм осъзнавал какво правя. Ползва и други термини от практиката си и накрая каза, че заключението му е следното. Предвид психическото състояние в което съм се намирал тогава, аз не мога да нося отговорност за действията си. Съдът прие становището му и ме оневини, като по негова препоръка ме изпрати за най-малко шест месеца в затворническата психиатрия. Там щеше да се следи състоянието ми и когато съм готов щях отново да се върна в корпуса.
Така и стана. След шест месеца в болничното заведение аз бях отново преместен в затвора, който сега беше с нов началник и доста нови надзиратели. Никой не посмя да ме закачи с пръст. Затворниците ги беше страх да не ги ухапя, а надзирателите да не си създадат служебни проблеми с мен.
Беше някъде средата на октомври две хиляди и осма година, когато отново ме прехвърлиха в пловдивския затвор, където съм и до днес. Бях изключително доволен, че убих Дебелия. Спомних си как една от последните думи на Вичонти беше неговото име. Мимето беше отмъстена. Може би не нацяло, но все пак.
Тук си ме приеха отново като свой. Тримата ,,колеги,, с които деляхме една килия все още си бяха тук и скоро не смятаха да си тръгват. Ако разбирате шегата ми? При тях беше настанени още един образ, който веднага преместиха в друга килия като пристигнах. Жест от страна на началника. Останах много учуден от това, но му бях благодарен. Не след дълго започнах работа в дърводелницата и затворническия живот, бавно завъртя колелото. През деня на работа, вечер мохабет в килията и така ден след ден, нощ след нощ. Да всичко се правеше по часовник, но не беше по различно от казармата. Поне не много. Майка ми и приятелите ми идваха на свиждане, носеха ми цигари, храна и някой лев, както си беше и в казармата. Нора ми пишеше писма, които с времето се разредиха, докато накрая не получих и последното. В него много емоционално тя ми казваше, че е срещнала човек с който смята, че може да прекара живота си и да създаде семейство. Молеше ме да не се сърдя и че за да започне на чисто с него, трябва да прекъсне отношенията си с мен. Казваше ми колко много ме обича и как никога няма да ме забрави, но в крайна сметка не може да ме чака толкова години и все такива неща. Аз разбира се й отговорих, като и написах, че я разбирам напълно и ако тя не го беше пожелала, то аз щях да и забраня да подържа връзка с мен. Пожелах и щастие в живота и много, много любов. Е…поплаках си малко разбира се, ама никой не разбра.
Дните тук минават горе-долу бързо, но нощите са ми трудни, или поне бяха. Не можех да спя и все си мислех за всичко което се случи с мен. Питах се така ли трябваше да постъпя? Правилно ли беше или не? И все такива безсмислени въпроси. Затова промених тактиката и нещата се получиха.
Когато всички заспят, аз оставам буден. Само затварям очи и се пренасям в моята си реалност. И там е хубаво. Светло е.
Намирам се пред една масивна дървена врата, която е леко открехната. Доближавам я и я бутам с ръка. Тя се отваря леко и аз влизам в един дълъг и светъл коридор. Всичко е в бяло, а от някъде се носи много нежна музика. Някъде над мен. Толкова е нежна и кристално чиста, че едва ли не политаш. Тръгвам бавно по коридора, спокоен съм. От другата страна виждам човек. Той върви срещу мен за да ме посрещне. С наближаването виждам, че е жена. Походката е лека и грациозна. Нора! Тя приближава усмихната към мен, целува ме и ме хваща за ръка. Повежда ме напред, като ме кара леко да се затичам. Тегли ме напред и току се обръща към мен като се усмихва със своята дяволита и красива усмивка. Щастлив съм и я следвам. Наближаваме една бяла широка и много красива врата, с бели дървени орнаменти по нея. Музиката сега е по-силна, но все така нежна и чувствена. Нора отваря вратата и ме въвежда в една огромна стая. Всичко е в бяло. Прекрасно е. Има бял диван, бели фотьойли, бяла маса и развети от вятъра бели завеси. Но аз не усещам вятърът, само завесите се веят и предават усещането, че плаваш в небето. Там ме чакат и те. Облечени в бяло и приятелски ми се усмихват. Шопа разперва ръце от фотьойла, като, че ли ме пита, защо съм се забавил толкова. На дивана Мимето сгушена във Вичонти ми намига заговорнически, а той си вдига ръката високо нагоре, усмихнат, като че ли ме приветства. Подканват ме да седна и аз ги послушвам. Сядам на свободния фотьойл, а Нора сяда на облегалката до мен, като кръстосва краката си. Аз я прегръщам през кръста и тя нежно обгръща раменете ми с ръка. Целува ме. Музиката продължава да звучи над нас и ме кара да се чувствам лек като перце. Прекрасно е! Прекрасно е да бъда отново с хората които обичам. Невероятно е!
Тогава съм свободен! Тогава съм щастлив!
КРАЙ
P.S. Искам да благодаря на всички, които прочетохте и коментирахте моята история. На редакторите на сайта, които я публикуваха Таня и Мая. Желая на всички много щастие и успехи в начинанията. Благодаря Ви, приятели, още веднъж.
© Емил Стоянов Всички права запазени
Регистрирах се специално ,за да те поздравя! Браво !!!!
Мимето... съпруга на Вичонти