Ограбен живот - продължението

                                                 вулгарен ромен - седма част

Шестнадесет дни! Шестнадесет дни след смъртта на Мимето… и чак тогава ни разрешиха да я погребем. По-точно на близките ù. Гробището в Хасково беше почерняло от опечалени в топлия августовски ден. В църквата, която се намираше на територията му продължаваха да прииждат хора. По желание на майка ù погребението беше планувано да се извърши в родния ù град. Не мога, а и нямам сили да опиша как се чувствах тогава. Не мога! Знам само, че дълго време стоях загледан в белия ковчег, отрупан с цветя и венци. Черни траурни ленти съобщаваха кой се е поклонил и плакал над него. Нора през цялото време се беше сгушила в мен и само хлипаше, без сълзи. То и откъде вече?! Много,  много хора минаха този ден пред очите ми. Върволицата се влачеше бавно и тягостно. Всеки поставяше четния брой цветя върху ковчега и галеше усмихнатата снимка с траурната лента в единия ъгъл. Имах чувството, че минаха часове, докато се извървят всички хора. Близки, познати, колеги и дори непознати от цялата страна бяха дошли да изкажат последната си почит към тази прекрасна жена, изключителен професионалист и страхотен приятел.

   Дойде време отново да отнесем ковчега в катафалката и бавно да поемем към прясно изкопания гроб. Най–дългият път в живота ми… и най–тежкия.

   Пресни буци пръст затропаха по белия капак. Отвсякъде летяха цветя и потъваха в дълбокия трап. Плачът беше оглушителен. Майка ù на няколко пъти припадаше и се налагаше да я свестяват с вода. Аз треперех, треперех като лист, а Нора до мен едва се крепеше. Отиде си Мимето, закопаха я в черната земя и забиха кръста отгоре. Имаше и още венци и цветя. Много! И още много сълзи. Но го нямаше него! Бях сигурен, че когато се видим с Вичонти на погребението, мъката ни отново ще ни събере. Но не! Него го нямаше. Той, който я обичаше повече от себе си. Той, който беше обичан както никога до сега. Той… не дойде! Бях бесен! Как е възможно?! Защо? Нора също ме питаше къде е (не ù бях споменал за това, което ми каза преди няколко дни), майка ù също. Не знаех какво да отговоря. Дори започнах да се притеснявам, да не би на път за Хасково да е катастрофирал? Всичко беше възможно. Ядът ми постепенно започна да се превръща в притеснение. Реших, че колкото и да не иска да ме чува, ще му звънна. Без успех. Телефонът му даваше свободно и нищо повече. И изведнъж като че ли ме удари гръм. Ами ако е посегнал на живота си? Ако се е гръмнал?  Състоянието, в което го видях последния път беше ужасно. Притесних се не на шега. Нищо не казах на Нора, но си обещах, че още като стъпя в Пловдив, ще отида да го потърся… пък ако ще и бой да ям. Само исках да се успокоя, че поне е жив.

    През целия път на връщане мълчахме. Бяхме седнали един до друг в автобуса и Нора беше облегнала глава на рамото ми. Гледахме летния пейзаж през прозореца и не можехме да му се зарадваме. Толкова черно беше в душите ни, толкова тежко. Когато пристигнахме на автогарата, си взехме такси и се отправихме към нас. Казах на Норето, че имам малко работа и трябва да ходя до офиса на фирмата. Помолих я да остане при майка ми докато се прибера и се отправих към агенцията на Вичонти. Беше късния следобед, но слънцето нямаше никакво намерение да си ходи. Изкачих стълбите до първия етаж на кооперацията и сложих палеца на звънеца. Затворих очи и го натиснах, без да си отлепям пръста от там.  Звънях продължително, но отговор нямаше. Това ми върна спомените, когато преди три години по същия начин звънях на вратата на Нора в Харманли. И тогава, и сега паниката беше същата. Продължавах да звъня и тропах по вратата, точно като тогава. Нищо! ,,Задния двор – терасата,, - помислих си аз и се отправих натам. Заобиколих кооперацията и погледнах към терасата на първия етаж. Нямаше никой. Отдалечих се малко назад от фасадата и забелязах, че вратата към стаята е отворена. Щях да се изкача до там, но с какво? Огледах се и за моя радост в единия ъгъл на двора видях един изоставен палет. Кооперацията беше съвсем нова и беше нормално все още да се срещат такива неща около нея. Придърпах го до терасата и го облегнах на стената. Получи се нещо като импровизирана стълба. Започнах да се изкачвам по него, като с ръцете се облягах на самата стена. Когато достигнах крайното стъпало, от парапета на терасата ме деляха не повече от тридесет сантиметра. Подскочих и се хванах за него, краката ми увиснаха във въздуха. Започнах да се набирам нагоре. С триста зора успях да се набера, така че да се облегна на парапета със свити ръце и половин глава показана над него. Взех си въздух и направих още едно усилие. Вече можех да го прехвърля с тяло. В момента обаче, в който си притиснах корема на тънкия парапет, пръднах звучно. ,,А, и таз добра сега… то бива и да се покекам…,, Прехвърлих се бързо на терасата и отворих комарника. Надникнах в стаята и въздъхнах. Въздъхнах така, като че ли ми падна планина от плещите. Вичонти седеше на дивана и гледаше втренчено в посока към мен с кръвясал поглед.

   - Светльо, аз съм – успях да смотолевя аз.

   - Чух – каза той след дълга пауза и хлъцна. Ако не беше толкова трагично, щеше да е комично. Детективът седеше срещу масата, а на нея имаше почти празна бутилка водка. Миришеше на цигари, а  пепелникът отново беше препълнен. По масата освен това имаше и разпилени снимки. Снимки, на които присъстваше Мария.

   - К’во правиш тук? – завалено ме попита той – Аз казах ли ти, че не искам да те виждам, бе?! – повиши тон. Беше пиян.

   - Да, каза ама аз…

   - Абе няма аз, бе… няма аз тука. Изчезвай! – вече викаше – Изчезвай веднага, че…- и се опита да стане от дивана. Не му се получи и след като залитна назад отново седна.

   - Чакай, бе Вичонти – побързах да кажа аз – Притесних се, бе човек. Не дойде на погребението и си помислих, че ти се е случило нещо.

   - Аааа, помислил бил… - пак хлъцна – И какво сега… ей ма на. Нищо ми няма. Нищо – вече не викаше.

   Предпазливо се приближих до стола срещу него и седнах. Погледнах го. Господи, колко жал ми беше за приятеля ми. Буца заседна на гърлото ми като си помислих какво загуби той само за един миг. И на нас ни беше много тежко, но по никакъв начин не можеше да се мери с неговата болка. Беше страшно просто. Той седеше отпуснат на дивана и ме гледаше. Даже се опита да се усмихне, но не с нормална усмивка, а с такава с която искаше да ми каже, че нищо не разбирам. Че дори и представа си няма какво преживява. С усмивката на мъртвата душа.

   - Светльо… и на нас ни е много тежко – казах аз просто за да кажа нещо.

   - Така лиии?... ‘Ай стига, бе – грозната усмивка застина на лицето му – Ама като се прибереш сега и ще гушнеш Норенцето, нали… а аз? Аз кой да прегърна, бе тъпак?! – отново се надигна към мен – Кой питам?... Кой? – погледна към снимките на масата – Това ли да прегръщам?

   Взе една в ръце и я скъса на две. После още една и още една. Късаше ги и ги хвърляше на горе.

   - Това ли да прегръщам?… А? – продължаваше да къса снимките. Аз посегнах към масата и с един замах придърпах към мен тези, които все още не бяха унищожени.

   - Светльо, стига! – почти извиках аз – Стига ти казвам! Престани!

   Погледна ме, облегна се отново на дивана и ме посочи с пръст.

   - Ти… ти си виновен за всичко – не можех да повярвам на това, което чувам.

   - Какво?... Защо?

   - Аааа и питаш още – засмя се по най-отвратителния начин, който съм чувал – Ами сети се де.

   Продължавах да го гледам и да недоумявам какво иска да каже. Как аз мога да бъда виновен за това нещастие? Как? Ядосах се от тези обвинения и казах:

   - Ти си пиян! Не знаеш к’ви ги дрънкаш! ‘Що да съм виновен аз?

   - Ами защо ако не беше ти, копеленце гадно – хлъцване – Мимето никога нямаше да умре. Сещаш ли се сега?! А? Ако на времето не ме беше потърсил, тя никога нямаше да умре – плесна с ръцете си и ме погледна пак.

   - А ти никога нямаше да я познаваш – казах аз на висок тон. Още малко и щях да се разрева от обида.

   - Аз не искам да я познавам! Искам да е жива! Жива! – и силно тропна по масата с юмрук – Разбра ли?! Жива!

   Гледах моя приятел и сълзи напираха в очите ми. Скъпи мой Вичонти. Приятелю мой. Как да те утеша, друже, като не мога?! Да легна там на место Мимето… не мога! Да върна времето назад… пак не мога! Кажи ми как, приятелю, да ти помогна? Безсилен съм… безсилен…

   - Съжалявам… аз… - едва се чух да казвам.

   Настана тишина. И двамата бяхме забили поглед към масата и мълчахме. По едно време детектива посегна към една от снимките и я взе в ръце. Наблюдавах го. Гледаше я с такава нежност. С такава обич.

   - Тук бяхме във Велико Търново… на Царевец – тихо каза той – Страхотен ден беше – и ми я подаде. Аз я поех и се загледах в нея. Вичонти гледаше към обектива на фотоапарата с широка усмивка и високо вдигната ръка. Мария в същото време го беше прегърнала през талията и го целуваше по бузата. Зад тях величествено издигаше снага царската крепост. Прекрасен спомен от едни щастливи времена.

   Започнахме да разглеждаме снимките една по една. Светльо ми казваше къде са били и ми ги подаваше. Като че ли напрежението, което имаше в себе си го беше напуснало. Дори и вече не изглеждаше да е пиян чак толкова. Като че ли малко се отнесе в спомените и започна да заприличва на себе си. Много далечен себе си, но все пак.

   Снимките свършиха и отново тягостната тишина се настани при нас. Аз не знаех какво да кажа, а детектива явно още витаеше в миналото. Близкото минало. След няколко цигари в мълчание, той ме попита тихо:

   - Как беше?

   - Кое?

   - Знаеш кое – говореше за погребението.

   Какво можех да му кажа? Опитах се да му обясня по-накратко как е минало всичко, но той ме накара да му разкажа с подробности. Какъв е бил ковчегът? Имало ли е много хора? Кои са присъствали? Много ли са били цветята? Питаше за всичко. Така и не можах да разбера за какво му трябваше всичко това? Защо искаше да се подложи на тази мъка? За какво му бяха подробности?

   Когато свърших това тъжно обяснение, той взе почти празната бутилка и  наля в чашата пред него. Бутна я към мен.

   - За Бог да прости – и надигна бутилката към устните си.

   - Бог да прости – казах аз и изпих течността на екс.

   Когато остави бутилката на масата, ме погледна право в очите. Сега погледът му беше друг. Не онзи смразяващ поглед, с който ме гледаше преди, а поглед на човек, който е изгубил душата си.

   - Когато днес сте погребали Мария – гласът му беше глух, като, че ли идваше от дълбоко някъде – сте погребали двама…

  - Как така? – стреснато попитах аз.

  - Мимето беше бременна Емо… в третия месец.

                                                                                                                                            ( следва )