3.06.2008 г., 9:21 ч.
Оковите на душата - III
3 мин за четене
Оковите на душата - III
Абдулрахман Акра
- Да вървим. - Предложи той доверчиво.
- Накъде? - Попита тя, сякаш се събуди от някакъв красив сън.
- Не знам, все ще намерим къде да вървим.
И двамата се засмяха, след което тя застана до него. Вървяха от кея към брега, а луната рисуваше със сребристата си светлина блестяща пътека по лицето на морето - сякаш мило и грижовно откриваше път за техните новородени мечти.
- Когато му е хубаво на човек, тогава се чувства сякаш вселената е създадена само за него. - Каза той унесено, гледайки лунната пътека.
- Само за него ли? - Пита тя с нежен притеснен глас.
И двамата спряха - сякаш едновременно се сетиха за нещо.
„Дали прибързах" - мислеше тя
„Защо вървя по път, който знам, че няма да бъде вечно отворен?" - замисли се и той.
Такава е човешката натура - предпочита да се наслаждава на временното щастие и да се отдава на красивия миг без да прави никаква сметка какво може да се случи след това. Дали това се дължи на факта, че животът е толкова кратък? Нещото, което ни накара да се възползваме от всеки миг радост? Или на това, че радостните моменти са толкова редки и следват много труд и страдание преди да ги уловим... като редките бисери, които изискват големи приключения и труд, докато се извадят от дълбочините...
- Отново сте замислен... надявам се, да не съм казала нещо, което да Ви дразни. - Попита тя с притеснителен тон.
- Не. Моля Ви се. - Отвърна той с доверчив тон - Просто се замислих за едно нещо.
- Ако искате, споделете...
- Не е кой знае какво, просто понякога надничат мислите за нещата от живота... и то... в неподходящ момент. - Каза това и се заоглежда наоколо, сякаш проверяваше нещо и осъзна колко са се отдалечили от брега в морската градина. Как не усети, че са сред големите дървета в полутъмната градина... Гледаше отново наоколо и видя сенките им толкова близки и все по-близки от самите те, и тогава погледна директно в очите й, и дрезгаво каза;
- Мога ли да Ви хвана ръката докато вървим?
Той не помисли предварително за реакцията й - сякаш бързаше към края на тази проникваща от зад облаците на съдбата история.
Мълчаливо тя го хвана под ръка и продължиха да вървят без да говорят. Усети някаква наслада, чувствайки нейния допир. Сякаш за първи път се допираше до жена. А тя се чувстваше като хипнотизирана от чара на този мъж с бели косми в бакенбардите, изразяващи бяло сърце и велик разум.
- Стигнахме спирката „Княз Борис". - Каза тя, сякаш събудила себе си и него едновременно
- И... май трябва да се разделим? - Пита той с нескрита тъга.
- Ами... трябва да си взема рейса вече, не бива да закъснявам.
Двамата не бяха сигурни, че нещата могат лесно да приключват тук със същата лекота, с която започнаха.
- Благодаря Ви за прекрасната разходка... изобщо Ви благодаря.
- Николай се казвам, приятно ми е...
- Елеонора. И на мен ми е приятно.
Двамата леко се засмяха ръкувайки се, сещащи се че имената са били последното нещо, за което са мислили и за това, че точно за тях се сетиха когато няма да им трябват в края на единствената случайна среща.
- Добре Елеонора... И аз ти благодаря за всичко, надявам се да нямаш нищо против да се обърна към теб на ти.
- Разбира се, че нямам, Николай. Автобуса дойде - трябва да се кача вече.
- Момент. - Остро каза той и със спонтанно движение извади химикалката и малко листче от джоба - написа телефонния си номер.
- Ако имаш желание, много бих се радвал да се чуем.
- Стига да не те отегчава това. - Усмихнато отвърна тя.
- Не. Никак. - Каза той с доверчив тон.
- Добре. Лека вечер ти желая.
- Подобно и на теб.
Стоеше на място докато тя се качи през задната врата на автобуса, в очакване тя да се настани на седалка, с надежда да му подари един поглед... Би искал погледа да е райски усмихнат - както го позна в рамките на тези странни луди часове на деня. А тя сякаш усети желанието му чрез духовната поща и потърси през леката светлина на спирката лицето му сред чакащите. Щом го зърна, махна весело с ръка през прозореца на движещия се автобус.
-Следва-
Абдулрахман Акра
- Да вървим. - Предложи той доверчиво.
- Накъде? - Попита тя, сякаш се събуди от някакъв красив сън.
- Не знам, все ще намерим къде да вървим.
И двамата се засмяха, след което тя застана до него. Вървяха от кея към брега, а луната рисуваше със сребристата си светлина блестяща пътека по лицето на морето - сякаш мило и грижовно откриваше път за техните новородени мечти.
- Когато му е хубаво на човек, тогава се чувства сякаш вселената е създадена само за него. - Каза той унесено, гледайки лунната пътека.
- Само за него ли? - Пита тя с нежен притеснен глас.
И двамата спряха - сякаш едновременно се сетиха за нещо.
„Дали прибързах" - мислеше тя
„Защо вървя по път, който знам, че няма да бъде вечно отворен?" - замисли се и той.
Такава е човешката натура - предпочита да се наслаждава на временното щастие и да се отдава на красивия миг без да прави никаква сметка какво може да се случи след това. Дали това се дължи на факта, че животът е толкова кратък? Нещото, което ни накара да се възползваме от всеки миг радост? Или на това, че радостните моменти са толкова редки и следват много труд и страдание преди да ги уловим... като редките бисери, които изискват големи приключения и труд, докато се извадят от дълбочините...
- Отново сте замислен... надявам се, да не съм казала нещо, което да Ви дразни. - Попита тя с притеснителен тон.
- Не. Моля Ви се. - Отвърна той с доверчив тон - Просто се замислих за едно нещо.
- Ако искате, споделете...
- Не е кой знае какво, просто понякога надничат мислите за нещата от живота... и то... в неподходящ момент. - Каза това и се заоглежда наоколо, сякаш проверяваше нещо и осъзна колко са се отдалечили от брега в морската градина. Как не усети, че са сред големите дървета в полутъмната градина... Гледаше отново наоколо и видя сенките им толкова близки и все по-близки от самите те, и тогава погледна директно в очите й, и дрезгаво каза;
- Мога ли да Ви хвана ръката докато вървим?
Той не помисли предварително за реакцията й - сякаш бързаше към края на тази проникваща от зад облаците на съдбата история.
Мълчаливо тя го хвана под ръка и продължиха да вървят без да говорят. Усети някаква наслада, чувствайки нейния допир. Сякаш за първи път се допираше до жена. А тя се чувстваше като хипнотизирана от чара на този мъж с бели косми в бакенбардите, изразяващи бяло сърце и велик разум.
- Стигнахме спирката „Княз Борис". - Каза тя, сякаш събудила себе си и него едновременно
- И... май трябва да се разделим? - Пита той с нескрита тъга.
- Ами... трябва да си взема рейса вече, не бива да закъснявам.
Двамата не бяха сигурни, че нещата могат лесно да приключват тук със същата лекота, с която започнаха.
- Благодаря Ви за прекрасната разходка... изобщо Ви благодаря.
- Николай се казвам, приятно ми е...
- Елеонора. И на мен ми е приятно.
Двамата леко се засмяха ръкувайки се, сещащи се че имената са били последното нещо, за което са мислили и за това, че точно за тях се сетиха когато няма да им трябват в края на единствената случайна среща.
- Добре Елеонора... И аз ти благодаря за всичко, надявам се да нямаш нищо против да се обърна към теб на ти.
- Разбира се, че нямам, Николай. Автобуса дойде - трябва да се кача вече.
- Момент. - Остро каза той и със спонтанно движение извади химикалката и малко листче от джоба - написа телефонния си номер.
- Ако имаш желание, много бих се радвал да се чуем.
- Стига да не те отегчава това. - Усмихнато отвърна тя.
- Не. Никак. - Каза той с доверчив тон.
- Добре. Лека вечер ти желая.
- Подобно и на теб.
Стоеше на място докато тя се качи през задната врата на автобуса, в очакване тя да се настани на седалка, с надежда да му подари един поглед... Би искал погледа да е райски усмихнат - както го позна в рамките на тези странни луди часове на деня. А тя сякаш усети желанието му чрез духовната поща и потърси през леката светлина на спирката лицето му сред чакащите. Щом го зърна, махна весело с ръка през прозореца на движещия се автобус.
-Следва-
© Абдулрахман Акра Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
красиво е и продължението...много нежна емоция и очарование се крие тук...понякога ни се случва да изживеем и такива...чудесни моменти...
дано има още...с обич, Акра.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
чудесни ..Да! ама за съжаление : Много рядко да изживеем тъкива
Поздрав и усмивки
Следи и другите части
Дано да ти харесват и те.