"Окървавеният" 2 ( "Сказание за Кралете на пясъка")

ПЪРВА ЧАСТ
ОКОТО НА БУРЯТА

ПЪРВО: ВЕСТОНОСЕЦЪТ

- Изпъни веригите! - изкрещя някой сред пурпурния хаос. - Изпъни проклетите вериги!
Заповедта беше изпълнена - дебелите сребристи вериги с яростно дрънчене се опънаха почти до скъсване. Яките мъже, които ги държаха, напрягаха мускули до краен предел под очуканите брони - пот се стичаше по загорялата кожа, пълзеше по челата под рогатите шлемове и лютеше в очите им.
Огромното създание в другия край на веригите изрева оглушително и се дръпна рязко назад. Неколцината воини, стискащи веригите, полетяха във въздуха. Един от тях се стовари върху някаква черна скала с остри ръбове - главата му се заби в скалата с такава сила, че лицевата част на шлема и черепът хлътнаха навътре. По черния камък потече тъмна кръв.
- Още вериги! - отново прогърмя гласът. - Донесете още вериги! И хванете краищата...
Гласът секна като прерязан с нож. Причината - смъртоносно покосен, втори титан залитна назад и блъсна другия, чийто вериги продължаваха да висят от крайниците му и дрънчаха дрезгаво. Двата левиатана се сринаха един върху друг насред изгорялата земя, премазвайки под общата си тежест онези, които не успяха да избягат.
Прахта и пепелта, вдигнати от рухването на титаните, бавно се слегнаха. Някакъв войник се надигна със залитане, кашляйки неудържимо. Беше изпуснал меча си в суматохата и се огледа наоколо, с надеждата, че ще го открие. Видя го на земята, покрит с прах, и пристъпи напред, за да си го вземе.
В този момент затиснатият изпод туловището на събрата си гигант успя някак да измъкне една от четирите си ръце, вдигна я високо в аления въздух и конвулсивно сви и отпусна юмрук сякаш в безсилна закана. После ръката се отпусна тежко на земята, погребвайки завинаги нещастния войник, който току що бе докопал меча си.
Грозд мълнии продра кървавия хоризонт. Последва тътен - сякаш гигантска колесница изтрополя над пурпурните облаци. Ала този тътен не предвещаваше дъжд.
Едно подир друго се сриваха великански дървета. Огромни пожари пълзяха по планинските склонове и поглъщаха всичко по пътя си. От време на време светът се разтърсваше - рухваше по някой бог.
Беше време на огън и мрак, на смърт и забрава. Боговете умираха един след друг, покосени от ръцете на смъртните. Огромни кървави късове се търкаляха в пепелта, а разтопена скала извираше от недрата на скалите и заливаше всичко.
Смъртни и безсмъртни се бяха вкопчили в битка без победител - грифони пищяха дрезгаво сред бойното поле и клюновете им раздираха брони и плът, а Ядачите на мърша кръжаха в небето и надаваха вледеняващия си зов.

- Това наистина ли се е случило, чичо?
- Да, Арврен, наистина се е случило - рече чичо му, откъсвайки поглед от дебелата книга, чийто пожълтели и прокъсани по краищата страници непрекъснато се повдигаха от вятъра.
- Наистина се е случило - повтори. - Това е била Войната на Безумието, когато хората дръзнали да се опълчат на боговете. Пет века преди да'гар да нахлуят на земите и почти да унищожат самите хора.
- А кой е унищожил да'гар? - отново попита Арврен.
Възрастният мъж въздъхна тежко.
- Вампирите, синко. Вампирите се надигнаха и спасиха хората. А в замяна ние им донесохме само гибел.
Погледът на чичото се зарея високо към хълмовете Амен Дар - същите хълмове, сред които бе изчезнал завинаги неговият роден брат - Ирврин, заедно със стария бард Нуат Орлег. Погледът му стана замечтан и го отнесе някъде далече от малкия двор на схлупената къщичка, която той и племенникът му Арврен обитаваха от няколко години. Отнесе го във времена, които бяха безвъзвратно отминали и никога нямаше да се върнат.