31.10.2013 г., 22:20 ч.

Окъс(н)ели разкази -19. Старата къща. Единадесета част. 

  Проза » Разкази
675 0 2
2 мин за четене

 

 Ех… Има си хас!!!  Стъпките назад – към дома - са тежки… Бавни. Не разбрах какво е положението  там и хем ми е любопитно, хем не ми се ще да разбера по- рано разочарованието (Ако го има, де…). Някак не ми е по сърце, разбирате ли?

Лъскаво черна като въглен котка се промушва през счупените дъски на оградата пред първия, както се види, изоставен двор от лявата страна на улицата и се завърта в ляво и дясно да се гали в краката ми. Това пък какъв знак е?!  Очите ù - восъчен опал - в жълти и светлосиви тонове, които леко потъмняват, щом се вгледам в тях. Не вярвам в такива неща, но… Много ми се струпа напоследък, та не знам доколко  всичко, което се случва е наистина… Или пък – не?!

Вече замърка почти приспивно от погалването, а опашката ù почти се усуква около ръката ми, като да ме дърпа на някъде. Направи няколко стъпки, а после се връща… И към двора! Тръгвам след котката.  Леко дръпване… И една дъска, държаща се само на един пирон отваря процеп в оградата, точно колкото да се промъкна вътре. Снегът е затрупал останки от постройка - плевня ли, къща ли… Не помня, макар доста пъти да съм минавал покрай това място. Май и двете! Малко преди да стигнем до подаващите се от снега темели от дялан камък миниатюрната Багира изчезва така, както се и появи (Не знам защо мислено я кръстих така?!)…  Нали някой бе казал, че Бог е създал котката, за да може човекът да погали тигър, пантера… Черна в случая – тази от „Книга за джунглата”… Да!

Ето откъде ми е дошло…

Хм! Какво ли искаше да покаже? Изведнъж се почувствах като крадец, като нарушител на нечие спокойствие. Тук са живели хора, раждали са се деца… Тръгвам си! Нямам работа тук. Една котка да ме подведе?! Ама, и аз съм един…

Обръщам се назад и още с първата стъпка, дори без да се навеждам, забелязвам нещо издялано в един от камъните, които току що подминах. Изчиствам с ръка  покрилият го сняг и… Уроборос е! Змията- захапала опашката си. Символът на Вечността, на Новото начало, на Зараждащото се…

Това е! Стига ми толкова, за да разбера…  

Връщам се на улицата, а насреща ми тича през снега някой, облечен в моето зелено яке. И с една обувка като гледам…

Другата е някъде в снега, ама кой ти гледа сега?!

И без друго ще се носим по обратния път - към дома!

 

 

 

Следва…

Б.Калинов-Странник

14.04.2013 г.

Пловдив 

© Борис Калинов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • !!!
  • Благодаря ви за прочита и за думите, които сте написали по повод тази част от новелата ми. Думи, които рядко прочитам за себе си... И може би е по- добре така, защото иначе човек се главозамайва, нали?!
    Благодаря ви, Анна и Мариана!
    Б.
Предложения
: ??:??