ОМРАЗА

Кръчма. Шестима. В ъгъла. На лаф и чашка. Да се видим, да се почерпим. За мое здраве. Че пак прескочих трапа.

 Двайсетина години работехме заедно, едно и също. Измисляхме, проектирахме сгради и градове. Едни се построиха, други потънаха в архивите.

След прелюдията от общи лафове, от как си, какво правиш и след първата чашка, един, брадат, ме пита.

- Защо не пиеш? Само мълчиш!

Мълча! Научих се да слушам. Не пия! Инфарктите са два!

След втората чашка разговорът става по-интензивен и по-интересен. Не знаех, че са толкова способни, че са направили толкова много, толкова интересни неща.

След третата чашка... стана още по-интересно.

Едни намалиха темпото, други поръчаха по четвърта. Брадатият пета.

Омръзна ми и се надигнах да си тръгвам.

Брадатият ме спира.

- Къде бързаш? Още не сме си казали всичко.

- Не мога да стоя повече. Аз...

- Не съм ти казал всичко.

- Добре, казвай.

И присядам.

Обърна чашата, приведе се към мен и тихо, като шептене издума.

- Да знаеш, че никого на тоя свят не мразя така, както теб.

Ама че изненада!

- Защо?

- Защото, само като си помисля за теб и ме хваща бяс.

- Ако с нещо съм те засегнал, приеми извинението ми.

- Няма извинение! Пия заради теб. Разбих семейството си заради теб. Нощем не спя заради теб. Затворя очи и виждам теб.

Мълча.

- Мълчиш! И нощем мълчиш. Мълчиш!

Замълча за малко.

- Искам, като теб, накъдето и да се обърна, все мен да виждам, все мои сгради.

Дигна чашата и продължи.

- А виждам само теб, само твои сгради. Затова те мразя!

И обърна чашата наведнъж.

- Мразя те!

Прибрах се, но и аз не спах.

Такава оценка, на онова, което съм направил, не бях чувал.