Онзи и другият

  Чувала беше, че женските сълзи озадачавали мъжете. А когато се появят, докато се любеше? Тогава той спираше ли за момент изненадан, за да си каже: “Нещо не е наред”? Може би си мислеше, че те са резултат от възбудата? Или не ги забелязваше, докато тя скришом ги изтриваше в завивките? Или набутваше тревогата си в чекмеджето за друг път, когато той щеше да може да се спре и да я попита без думи. Едва тогава, отново без думи, тя щеше да му  разкаже за онзи мъж, който я чакаше с нетърпеливи ръце, в онзи тъмен апартамент с плътни завеси откъм улицата. Как задъхано се изкачваше по стълбите до третия етаж, а нещо я дърпаше назад; караше я да спре на площадката един етаж по-надолу, за да погледне съседите на балкона и онази отвратителна купчина дъвки, залепени на перваза откъм стълбището. Понякога и тя прибавяше една към тях. 
    Стряскаше я запалването на лампата, щом приближеше апартамента. Мисълта, че я наблюдава със специалната си камера, я ужасяваше. ("А аз оставям вратата понякога дори незаключена!" - си казваше тя). И се появяваше той – тъмен силует, зад който светеше коридорът. С черна риза и черен панталон. Чуваха се щурчета. Не си въобразяваше; беше едно от чудесата на съвременната музикална техника. 
    … Никога не посмя да го посети, без да му се обади предварително. Усещаше, че би се разсърдил ужасно. Един единствен път я потърси той. Тя беше на някакъв семинар. А той се бе върнал по-рано от Плевен. След семинара тя мина през дома му. Той се тревожеше, че нямало вода, а тя се разсмя, че й е хубаво да се виждат и без да се любят. 

     Усмивка иззад лулата.
     Нетърпелив жест да влезе по-бързо.
     Хиляди пъти повтарящи се мечти да я сграбчи още в коридора. 
     Вместо това я повежда към кабинета си, където много внимателно, много завоалирано преминаваме границата на интимността. С онова очакване на познатия жест, с който прокарваше ръка под блузата ѝ, за да погали гърдите ѝ и да хване настръхналите ѝ зърна. “Това не са копчета” – отстраняваше тя ръката му. И неизбежното продължение: “Хайде да отидем на по-широко”. Понякога тя започваше. Несъзнателно. С лекичко и повтарящо се погалване по бедрото му. Той застиваше. Мислеше ли нещо в този момент? Повеждаше я към хола, където вече съвсем без задръжки се отдаваха един на друг.
    После - внезапната свенливост, с която се обръщаше с гръб към нея, за да се съблече съвсем. Тя нарочно спираше и го гледаше. Усмихваше се в себе си. Ново бельо. И нейното беше ново.
     Веднъж понечи да тръгне боса, но той й се скара. Щяла била да направя стъпки по мраморния му под. Поставяше пред нозете й старо дървено сабо. Хващаше я за ръка. Пред огледалото над камината по посока към банята преминаваха две голи деца.
Може би си мислеше, че гладкото атлетично мъжко тяло е страхотно предимство? Ако знаеше само какво вълнение, почти безпокойство я обзе, когато го видях него за пръв път с разкопчана яка. Гърдите му бяха космати. Имаше косми дори в ушите. Спомняше си колко се удиви. И косата му бе гъста и черна, а на темето незабележимо оредяваше.
Но колко нежни и силни бяха ръцете му! Онзи, другия, защо никога не я галеше? Защо смяташе, че най-великата цел е съвкуплението?
      Не спираше да я целува. Малко детински ѝ се струваше това, че прокарва езика си по носа ѝ, по бузите, по ушите ѝ. И тя тайно си фантазираше как ще го накара да си играят на онази игра с течния шоколад. Така и не го направи.
     Онова нежно блаженство – да лежат голи на широката спалня, след като току що са се изкъпали. И силните му ръце, които я прегръщаха вече не със страст, а с неизказана нежност и сигурност. Онова чувство, появяващо се за миг, а траещо сякаш цял живот, че никога няма да я пусне от прегръдките си. Онова прекрасно сплитане на телата, изгорили само преди минути страстта, люлеещи се заедно в блаженството и успокоението…
    Имаше ли смелост да чуе това, ако почнеше да я разпитва онзи другия?