12.06.2011 г., 19:14 ч.

Онзи сън. 

  Проза » Други
701 0 2
2 мин за четене

   Сънища. Какво са те? Просто едно нощно състояние, в което изпадаме, лесно  изключвайки съзнанието си? Не. Сънищата са много повече. Те са именно онези вътрешни желания, успешно или не прикритите копнежи по някого или нещо.   Сънищата са огромният, объркан и обрисуван от мечтите ни илюзионен свят, в който всички ние обичаме да прекарваме времето си, било то и за кратко.

   Лошото при тях е, че не са трайни. Да,това е жалко. Има моменти, когато просто ни се иска да спрем реалното и бързо течащо време на настоящето, само за да останем миг по-дълго в обагрения в какви ли не цветове свят на мечти; светът на сънищата.

   И така. Пренесена в това така примамливо с истинността си измерение, аз отново те срещнах. Беше толкова себе си, че чак се уплаших. Лицето, чертите, извивките ти – всичко си бе точно така, както го помня. Премреженият ти поглед и фалшивата надменност над другите отново успя да влезе под кожата ми като наркотик. Да, точно така ми действаш – упояващо и пристрастяващо. Поддадена на удоволствието, аз си дадох сметка, че всяка съпротива би била излишна.
   Наблюдавах те. Ти мен – също. Очите ни казваха вместо нас думите, които толкова отдавна копнеех да изрека и едновременно с това да чуя. Вълнението, удоволствието и напрежението в мен се бореха за надмощие, чувствата ми бяха толкова смесени, че трудно можех да определя състоянието си.

   Ти проговори пръв. Започна да изреждаш като по сценарий всички онези желани реплики, които въображението ми бе съчинило. Само как звучаха, изречени от теб!!! Помня само, че не исках този момент никога да не свършва. Единственото, което правех, бе да те съзерцавам – можех да продължавам така цяла вечност. И повече дори.

   Аз и ти. Сами. Втренчени един в друг и с преплетени ръце... Нее, това трябваше да е сън! И беше...

   Сякаш някой нарочно ме накара да отворя очи в най–любимия ми момент. Давайки си сметка за случилото се, разграничавайки двата коренно различни свята – този на бляновете и другия – на сякаш спрялото сегашно време, аз бавно започнах да разбирам, че най–хубавото не предстои. То вече беше свършило, оставяйки ми ясното послание, че никога няма да се върне по начина, по който го бях пресъздала.

    Отпусната в леглото, на няколко пъти аз се опитах да стисна очи и отново да вляза през портите на мечтания свят, но напразно. Те бяха залостени и трудно щях да премина през тях; може би никога повече. Съзнателно или не, вече бях проронила няколко сълзи, които бавно се стичаха по моята кожа. Нежният им допир с мен наподобяваше, но само толкова, твоите докосвания, които вече ми липсваха...

    Казват, че сънят е част от секундата. Мога да кажа само, че този така краткотраен миг бе най–дългият миг на щастие, които съм изживявала. Благодаря ти за спомена, за който ти дори не предполагаш...

© Мария Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??