„ОНЗИ”  ТУНЕЛ...

Беше към  полунощ и въпреки че обикновено си лягам по- късно, вече бях в леглото. Нормално заспивам след минути, но тази нощ  нещо се бе объркало. Въртях се в леглото без  да мога да заспя и се чудех  какво да правя. Нямах желание да стана и да погледам нещо по телевизията, или да почета някоя книга. Не можех да взема и някакво приспивателно средство по простата причина, че не разполагах с такова, тъй като никога не съм употребявал сънотворни  и транквиланти.

Започнах да “броя овце”, както съм чел и гледал по филми, но още на десетата ми омръзна,  разсмях се, още повече се разбудих и трябваше да оставя овцете на мира.

Тогава реших да прибягна към нещо друго, въпреки че си бях обещал никога повече   да не го правя. Но все някак  трябваше да се сложи край на това досадно безсъние.

Легнах по гръб, застанах неподвижно, отпуснах напълно цялото си тяло, затворих очи и започнах да “гледам” в една точка. Знаех много добре, че не може да има каквато и да било точка в напълно тъмната стая, още повече, че и очите ми бяха затворени. Независимо от това, упорито си налагах да мисля, че такава има и че точно в нея съм концентрирал погледа си.

Както и друг път, след известно време се яви една светла точка, която бързо се уголеми и аз започнах  да виждам неясни цветни очертания. Скоро те преминаха в човешки образ, който постепенно се изчистваше и накрая стана  ясен като портрет. Задържа се само няколко секунди и изчезна, но след това по същия начин се яви друг. Образите се сменяха като слайдове, сложени в прожекционен апарат. Виждах много добре лицата им, косите им , дори белези или бенки, ако имаха такива, но много рядко ми се отдаваше да задържа някой от тях за по-дълго време.

Макар и да беше интересно, това не ми правеше кой знае какво впечатление. Вече ми беше познато, дори понякога виждам и живи картини и то без да го искам. От друга страна бях напълно спокоен, защото знаех, че съм в съзнание, знаех къде съм, не бях нито болен или уморен, дори вечерта не бях пил нищо.

” Защо само лица и то съвсем неподвижни? Хубаво е, но не е чак толкова интересно. А и  почти всички от тези образи са на напълно непознати хора, които едва ли някога ще срещна.”,  помислих си, но продължавах да се забавлявам с тази портретна изложба.

Накрая, когато започна да ми доскучава и вече бях решил да изключа този “прожекционен апарат”, което лесно можех да направя само като се размърдам в леглото, видях една красива жена, която нежно ми се усмихна. Реших, че така ми се е сторило и то навярно защото много ми се искаше да забележа някакво, макар и малко движение. Но гледайки лицето й, не само чувствах, а и бях абсолютно сигурен, че тази жена ми е до болка позната и скъпа, дори можех  да я опиша цялата, независимо че  се виждах само лицето й. Болезнено напрягах паметта си, за да си спомня коя е, но без резултат. Гледах големите й хубави очи и виждах в тях силно изразени противоречиви чувства. Една затрогваща със своята неподправеност нежност и в същото време, извиращи от дълбините им тъга и силна тревога.

Тя отвори уста и устните й се раздвижиха, явно искаше да ми каже нещо. Правех всичко, за да задържа този любим образ, но напразно - той изчезна и то не бързо, както ставаше с другите досега, а просто бавно се стопи.

“Какво ли искаше да ми каже тази красива и толкова позната жена? Ами тревогата, по-скоро паническият страх, който видях в очите й? “, отново си помислих аз.

Повтарях си, че след като всичко, което “видях”, всъщност не е реално, не бива да се впечатлявам толкова, още по-малко пък да го изживявам. Разбирах, че това е  единственото правилно и логично разсъждение, но колкото и да се насилвах, не можех, а може би и не съм искал, да се освободя от мисълта за жената, която току-що видях. Бях не само объркан, но и силно разстроен, нещо което, даже и в реалния свят ми се случва твърде рядко. Дори почувствах как пулсът ми се ускори.

“Сам съм си виновен! Защо ми трябваше да предизвиквам всичко това?”, упрекнах се съвсем логично и реших, че е най-добре да се обърна на дясната си страна, да сложа както обикновено ръка под главата си и наистина да се опитам да заспя.

Но преди да мръдна,  се случи нещо странно. Това не е точната дума, тъй като онова, което виждах, беше много повече от странно. Но друга дума не намирам. Не знам как да “кръстя” и очертанията , в които го виждах– екран ли, рамка ли. По- скоро приличаше на рамка, или нещо подобно.

Картината се раздвижи, рамката изчезна и аз вече не бях наблюдател, а участник - бях влязъл в нея. Това ми се случваше за първи път и мисълта за обръщането настрана и ръката под главата, престана да ме занимава. Много исках да видя какво ще стане и продължавах да лежа съвсем неподвижно – знаех, че всяко мръдване веднага щеше да ме “върне” в леглото.

Вървях по една много красива, огряна от слънцето непозната хълмиста местност, която няма да описвам подробно, тъй като не това е важното. Вървях по зелената трева, радвах се на красивите полски цветя, чувах чуруликане на птички и жужене на пчели, дори ми се стори, че чувам шум от прелитащ някъде самолет.

“Много красива гледка, но за съжаление нереална. При това няма нито един човек.”  помислих си малко натъжен, тъй като знаех отлично, че не съм сред никакви хълмове, а в леглото си. Но всичко беше толкова забавно, че се страхувах да не помръдна и така да прекъсна това, което “виждам”.

“Интересно дали това съществува някъде? Дали пък някой ден няма наистина да видя тези хълмове в реалния свят. Е, едва ли това ще стане някога, но поне да можех да ги снимам”, съжалих аз, но бързо се сетих, че даже в момента да имам на разположение  и най- съвършения фотоапарат, никаква снимка не би се получила. Няма апарат, който да може да снима подобни неща. Оставаше само възможността да запомня поне част от този прекрасен пейзаж.

Хълмовете бяха като близнаци. Само един от тях се отличаваше от другите по това, че скатът му  откъм моята страна беше вертикален, също като отсечен. Не се впечатлих кой знае колко от това и продължих да разглеждам околността. Когато се приближих още и отново погледнах към този хълм, забелязах, че във вертикалната му стена има някакво голямо, черно и обло петно, може би някаква дупка. Не й обърнах внимание, но нещо като че ли ме караше да отида точно там.

“Дупка като дупка, макар и голяма. Какво да й гледам. Крайно време е да заспивам, вместо да се разтакавам в полунощ по уж огрени от слънце хълмове. Ако някога се случи да ги видя в реалния свят, няма начин да не ги позная” - вече бях решил да се раздвижа и да приключа с хълмовете и с тази странна разходка.

“Защо пък да не надзърна в този отвор? Може да има някакви рисунки или останали следи от древни времена? Може пък тези измислени хълмове наистина да съществуват някъде?”

Отидох до дупката и се опитах да погледна вътре, но там беше  непрогледен мрак. Това, което най-много ме изненада беше, че той също беше като отсечен. Започнах да разговарям със себе си:

“Странно, навън е толкова светло и поне в началото трябва да се вижда нещо.”

“Да, но нищо не се вижда. А какво ще стане , ако влезна вътре?”

“Нищо не може да стане, освен да видя, че съм в леглото си.”

“Щом не е страшно, тогава напред!”

“Да бе, остава да се набутам в тази тъмница. Нали мога да попадна в някакъв лабиринт, от който да не мога да се измъкна”. – бях започнал да мисля като за реална обстановка.

Разговорът - монолог свърши, но вече не бях толкова сигурен, че само с едно размърдване в леглото всичко ще изчезне моментално. За да се размърдам,  трябваше команда, но кой знае защо помислих, че може и да не съм в състояние да я дам. Ами тогава? Разумът ми настояваше веднага да свърша с тази история. Аз обаче обичам риска, затова и години бях изучавал теория на риска. Според мен точно рисковите ситуации са най-добрата и безкомпромисна проверка за характера,  решителността, съобразителността, издръжливостта, волята да победиш, но и да оживееш. Затова и не ги избягвах на всяка цена, понякога едва ли не и сам ги предизвиквах. Знанията и опитът, които имах, ми позволяваха да анализирам конкретно създала се ситуация и в зависимост от информацията, с която разполагах, да преценявам в доста тесни граници големината на риска.  Когато обаче, при отчитане на всички преки и косвени фактори, производните им и тяхното променящо се комплексно въздействие върху конкретната ситуация се установи, че рискът надхвърля допустимите критични граници, трябва да се изостави разглежданият вариант и да  се потърси друго решение, което да е в рамките на един добре калкулиран риск. Ако такова изобщо няма, или в приемлив срок от време не може да се намери, тогава не  губиш повече време да се занимаваш с разрешаването й. Ако пък вече си попаднал в подобна ситуация, правиш всичко възможно да се “измъкнеш” с възможно “най-малки загуби”.

За мен не е никакво геройство да се хвърлиш в една бездна, след като знаеш, че неминуемо ще се размажеш на дъното й, освен ако за това не съществуват някакви екстремни и то необорими причини. В случая обаче нямаше каквато и да било сериозна причина да се “хвърлям” в нещо съвсем неизвестно, за което не разполагах и с най-елементарна информация.

Освен това, не ставаше въпрос за реална, земно-човешка ситуация и не бях сигурен дали знанията ми, макар и на ниво, въобще могат да  ми бъдат от някаква полза.

“ Явно, това не е за страхопъзлювци, какъвто вероятно съм аз”, започнах да се предизвиквам сам, навярно от самонадеяното ми желание да докажа, че няма ситуация, която да ме накара да  се паникьосам до такава степен, че да загубя разсъдъка си. И друг път са ме обземали подобни странни желания, но всички те са били в нормални, съвсем реални условия. Но сега!

Отвикнал да се ръководя само или предимно от желанията и чувствата си, продължавах по навик да мисля как да избегна риска, ако не напълно, то поне да го минимизирам до безопасна за мен степен. Разумът ми се опитваше да ме убеди, че трябва да се откажа от влизането в нещо, за което нямах и понятие какво представлява- тогава за какви анализи на ситуацията, определяне степента на риска и т.н. може да става дума. Просто човешкият ми начин на мислене не искаше да се съобразява дали става въпрос за реални или не неща и толкова.

Взех един камък и го хвърлих в отвора. Той изчезна в тъмнината, без да чуя шум от падане.

“ Стига с тази налудничава идея! Това може и да е пропаст, в която от чиста глупост и тъпа самонадеяност мога да се сгромолясам.”

Въпреки това, не ми се искаше да се предавам толкова лесно и упорито продължих да се опитвам да намеря стабилни контрааргументи. Вариантът, че  вътре може да има някакво чудовище или опасен звяр, беше отхвърлен, поради неговата пренебрежимо малка вероятност.

“Да, ето какво трябва да направя”, извиках едва ли не радостно. “Ще вървя бавно и много внимателно с разперени ръце и то само направо, без и минимално отклонение. Ако допра стена, или опипвайки с крак земята под себе си установя, че има някакъв съмнителен ръб, веднага спирам, обръщам се точно назад и по същия начин излизам навън. Така опасността от попадане в евентуален лабиринт или пропаст ще бъде избегната.”- отново не можех, а най-вероятно не съм искал да приема, че не става въпрос за реална обстановка.

“Това вече е добро решение.”, похвалих се сам и преди отново да светне някоя червена сигнална лампичка, запалена от разума ми и да се разколебая, побързах да  вляза вътре.

Вървях бавно напред с разперени встрани и малко напред ръце в този загадъчен отвор, опипвайки внимателно “пода”,  без да виждам нищо, но и без да докосна нещо с ръцете си или съмнителен праг с краката си. Продължих доста време така, докато в един момент ми се стори, че напред започва да просветлява.

“Аха, най-после светлина в тунела, както се казва.”, вече успокоен, реших да се пошегувам.

И в този момент изтръпнах.

“Ами ако това е “онзи” тунел, за който разказват изпадалите в клинична смърт?”

Винаги съм се отнасял с недоверие към тези разкази, но точно сега не бях толкова сигурен, че всичко е пълна измислица, дължаща се на особеното състояние, в което са били изпаднали тези хора и най-вече на техните, почти лишени от кислород мозъци.

Възникна съвсем нова ситуация, при която всичките ми знания по теория на риска и т.н. бяха не само ненужни, но и опасни. Те бяха пригодени за реалния свят, а тук нямаше и помен от него.

Автомонологът се поднови.

“Я най- добре да прекъсна тази “екскурзия.”

“ Стига с тези простотии! Този тунел е прокопан под хълма за съкращаване на пътя и нищо повече. Явно изходът е съвсем близко. Само ще надникна какво има от другата страна на хълма и веднага се връщам, нещо, което вече няма да е проблем. Освен това, доколкото си спомням, в измислиците за не знам какви си тунели не се говори за абсолютна тъмница както е тук.”, продължих да упорствам и да се “самонавивам”.

Учудих се на тази моя почти несломима упоритост, превърнала се в случая в инат, но въпреки това, без да спирам, продължих напред.

Наистина изходът беше близко, но... Но това което се разкри пред мен когато го достигнах, нямаше нищо общо с очакванията ми.

Някаква запленяваща красота ме завладя до такава степен, че не можех да откъсна погледа си от това, което виждах. Кристално чисти цветове и багри, голяма част от които въобще непознати. Никакви облаци, звезди, луна , въобще никакво чувство за небе, нищо тъмно, никакви хора или животни, никакво движение и пълно безмълвие. Само някакво запленяващо, макар и замръзнало великолепие. Имах чувството, че не може да се устои на тази невероятна  гледка. Просто усещах някаква непреодолима сила, която ме привличаше все по-напред и по-напред.

“Стой, това  наистина е  “онзи” тунел! Нито крачка по-нататък! Веднага назад!” заповяда разумът ми.

С върховно усилие на волята си успях да спра на крачки от началото на нещо като алея, откъдето започваше нещо още по- фантастично, толкова хармонично и съвършено, че е изключено да се опише с думи. Виждах неща, които никога преди това не само не бях виждал, но и в най- смелите си фантазии не съм допущал, че може да съществуват някъде. Това наистина беше някаква неземна картина без аналог. Освен вълшебните багри, всичко наоколо излъчваше някакво особено  спокойствие и чувство на пълно блаженство и в същото време изключително силна притегателна сила. Като че ли целият бях от желязо, а пред мен действа мощен магнит.  Почувствах как притеснението ми от неизвестното започва да се топи, остана само непрекъснато увеличаващото се желание да тръгна по “алеята”.

“Трябва да се върнеш! Трябва, трябва, трябва! Веднага назад!”- сякаш крещеше разумът ми.

„Главата” ми се нажежи от напрежение. Мобилизирах всичките си налични сили. Правех всичко възможно да се съпротивлявам на тази ужасно силна притегателна сила. Беше ми ясно, че ако остана още малко, желанието да вървя напред ще продължи да се увеличава, ще достигне критичната си точка, аз ще тръгна по “алеята” и тогава... край с връщането. Не биваше в никакъв случай  да допусна това да се случи. В никакъв случай!

“Веднага назад! Моментално! Не ми е мястото тук, или не още”, закрещях аз, или поне така ми се струваше.

Замръзнах – нямах сили дори да се обърна назад. Опитах се да дам спасителната команда, да се размърдам в леглото си и с това да приключа с опасното положение, в което бях попаднал, но с ужас разбрах, че в момента това не е възможно. От друга страна вече ми беше пределно ясно, че едва ли ще мога да издържа на притегателната сила и че тръгването ми по алеята е въпрос на време и то вече твърде кратко. И наистина, след малко усетих как тази сила вече преодолява съпротивата ми и всеки момент ще тръгна напред.

И тогава... видях жената от портрета. Тя вървеше по “алеята” срещу мен, облечена в някакъв ефирен тоалет и се движеше толкова леко, сякаш не стъпваше по ... всъщност не знаех по какво - това не беше познатата ми земя. Понечих да се затичам към нея, но тя с категоричен жест ме спря.

Беше първата ми жена, която почина от рак преди пет години в Германия. Но защо не я бях познал още от “портрета”? Каква беше тази невероятна и жестока сила, която не беше ми позволила това ? Защо не я остави да говори? Какво искаше да ми каже тогава?  Защо се яви пак и то точно сега? Въпроси без никакъв отговор.

Стоях на мястото си като вкаменен без да мога да кажа дори и една дума. Тя се усмихваше и ме гледаше с изпълнени от нежност очи.

“Ти си много силен и ще успееш. Ти трябва, длъжен си  да успееш да се върнеш! Не забравяй какво ми обеща.” чух, или пак ми се стори, да казва тя, а след това добави: “Жената до теб е прекрасен човек и най-добрата майка за нашия син. Грижи се и за двамата и ги пази.”

Видях, а може и така да ми се е сторило,  как от очите й се отрониха сълзи, но  те вече не бяха напрегнато както преди. Отново ми се усмихна. После нежно ми махна с ръка за сбогом, обърна се, тръгна по “алеята” и... просто се стопи преди още да съм казал и една дума. А исках да й задам толкова много въпроси...

Беше невъзможно да не разбера какво искаше да ми каже.

“Да, ще се върна! Не мога да оставя невръстният ни син без баща в нашия не особено добър реален свят.”, казах си аз и вече знаех, че ще успея.

Силата на “магнита” започна да намалява, аз се чувствах все по-спокоен и сигурен.  Вълшебната и неописуема гледка вече не ме вълнуваше както преди. Дори интересът ми към нея бързо намаляваше, докато накрая съвсем изчезна, заедно с притегателната й сила.

Обърнах се без усилие, излязох  тичешком през тунела и всичко си застана на мястото. Не исках повече да гледам ни хълмове, ни каквото и да било. Вече бях сигурен, че няма да бъде проблем да приключа най-после с това “пътуване”, нещо което и направих веднага.

Размърдах се в леглото. Тялото ми беше изтръпнало, но след няколко по- енергични движения, всичко се нормализира. Безспорният факт, че лежах в собственото си легло, успя напълно да ме върне в реалността.

“ Най-после всичко приключи. Ето и истинското ми тяло.”, казах си аз и с удоволствие раздвижвах и опипвах крака, глава, гърди - всичко.

“Какво беше всичко това? Как попаднах в тази “тера инкогнита?”, започнах трескаво да си мисля, след като наистина се убедих, че действително се намирам в познатия ми реален свят.

“Всъщност, най-доброто, което мога да направя, е да се опитам да изтрия всичко и никога повече да не се връщам към него.”, пожелах си аз, но не бях сигурен, че това ще е толкова лесно.

Започнах да се насилвам  да не мисля повече за случилото се и най-вече какво би станало, ако бях направил оставащите до “алеята” крачки. За съжаление, тези усилия не доведоха до никакъв резултат. Напротив, започнах още по-интензивно да мисля за него, дори се опитвах да го анализирам, въпреки да ми беше ясно, че вероятността да достигна до някакъв отговор е нула.

Никога не съм вярвал и продължавам да не вярвам  в “отвъдното”. За мен има един реален живот, и той е такъв, какъвто го познаваме и който според мен трябва най-малкото да се опитаме да изживеем по човешки, вместо непрекъснато, навярно поради  нашето несъвършенство, сами да усложняваме и правим по-труден, нерядко и жесток.

Няма доказано умрял човек, който да се е върнал от “оня свят” и да ни е разказал какво представлява той. Християнската религия твърди, че Христос бил възкръснал, но и той не се е върнал сред хората, ако не завинаги, то поне за кратко, а си останал някъде “горе”, където навярно е отнесъл и материалното си тяло.

В никакъв случай не искам да засегна с каквото и да било истински вярващите хора. Това си е тяхно право и убеждение. Дори нерядко им завиждам, защото когато се сблъскат с трудни проблеми и неща, за които нямат каквото и да е обяснение, или не виждат изход от критично положение, в което са попаднали, лесно могат да прибягнат към всемогъщия бог, към молитвите си, или към цитати от библията, корана и т.н., нещо, което аз като невярващ не мога, а и за разлика от многото нароили се напоследък псевдовярващи, нямам право да използвам.  Тогава как да си обясня всичко, което преди малко “бях видял и преживял”?

С някакво временно психическо разстройство или автохипноза? Лесен, но неверен отговор. Че това е било само един сън?  Много ми си искаше да е така, дори се насилвах да приема този отговор, но ми беше пределно ясно, че за сън въобще не може и да става въпрос. Изоставих и този вариант. Някакво критично, макар и временно състояние на мозъка ми? Също не става. Тогава какво? Въпросите следваха един след друг.

Мислите ми се лутаха хаотично, блъскаха се в непробиваемата и напълно непрозрачна стена на неизвестното и пак отново  и отново безуспешно търсеха нещо, макар и съвсем незначително, за което да се хванат. За съжаление, такова липсваше.

Ами ако тази неописуема красота и съвършенство са били някаква подвеждаща заблуда, която, след като стъпя на “алеята”, се стопи като восък, оставяйки само грозни останки, а аз бъда запратен кой знае къде и с каква цел в този безкраен свят от планети, звезди, галактики и не знам още какво? Физическото ми тяло щеше да продължи да си лежи в леглото, но “АЗ” нямаше да съм в него. Всъщност какво е това “АЗ”? Самото ми тяло нито е правило разходки сред хълмовете, нито се е навирало в тъмни тунели, още по-малко е заставало пред примамваща “алея”. През цялото време то си е лежало спокойно и неподвижно и никакви сили не са му въздействали, освен доброто земно притегляне. Тогава как съм вървял, как съм си разпервал ръцете, с какво съм мислил, след като мозъкът ми е бил на друго място? Защо през цялото време на това невероятно пътуване имах чувството, че съм си аз и тялото ми е с мен, а всъщност не е било така? Отново купища въпроси и отново нито един отговор.

Тогава си спомних как моят приятел и известен наш поет Петър Караангов обича да казва, че душата на човека била просто квартирант на човешкото тяло и когато тази квартира по някаква причина станела неприемлива за нея, тя просто я напущала и си заминавала. Петрето е поет и то много добър, така че  за него не е никакъв проблем да съчини подобна красива измислица.

Ами ако е вярно? Тогава къде отива душата и какво всъщност е тя, ако въобще има такава? И моята душа ли щеше да напусне тялото ми и да изчезне в безкрайната неизвестност?

Затова ли видях паническия страх в очите на жена си? Значи ли това, че “ТЯ” е знаела за грозящата ме опасност и дойде, за да ме предупреди и да ми помогне да издържа и да не тръгна по проклетата алея? Защо не успя да ми каже това още от портрета? Кой и защо й попречи да го направи? Откъде знае за втората майка на сина ни, за която се ожених след повече от три години след смъртта й, с одобрението и даже настояването на сина ни? И къде всъщност е “ТЯ”? Откъде дойде и тялото й, след като аз най-добре знам, че беше кремирана в Регенсбург и че лично донесох и погребах урната с праха й в София.  И ако е толкова хубаво там където е “ТЯ”, защо не ми каза, а ми помогна да се върна?

Всъщност откъде се взеха тези хълмове, защо се наврях в тунела, защо..., защо...

Лавината от въпроси продължаваше да ме атакува. Аз се отбранявах неистово от тях, не само защото наистина нямах какъвто и да е сносен отговор, дори  и на един от тях, а и защото исках на всяка цена да изтрия от паметта си всичко свързано с това “пътуване”, да се освободя завинаги от него и отново да се вкопча за единствения живот, който познавам.

Тогава си спомних как години преди този случай, при твърде странни и поне за мен необясними обстоятелства, се срещнахме с починалата ми жена в пустинята Сахара и дори разговаряхме. Но тогава “АЗ” наистина бях със собственото си материално тяло, за разлика от нея, която по безспорни причини, не можеше да бъде със своето. И въпреки това срещата се състоя. Спомних си и за разходките ми в средновековен крепостен град, докато тялото ми беше на хиляди километри от него. Оказа се, това е реално съществуващ град, който след години веднага познах щом го наближих и не ми трябваше никакъв пътеводител.

Значи по някакъв начин и при дадени обстоятелства нещо от нас може да се отделя от физическото ни тяло и  за секунди да се озове на хиляди километри от него. Значи може да се контактува и с починали хора. Както го правеше  Ванга, без самата да може да обясни как става това. Многократните и задълбочени научни изследвания на нейния феномен не доведе до някакви безспорни заключения относно механизма за установяване на тези контакти, или пък ако е имало такива, те просто са засекретени.

Излиза, че все пак нещо остава от хората след смъртта им, посредством което се осъществяват подобни контакти. Навярно така е и със всички живи организми, а  може би и не само с тях. А може би наистина това се дължи на някакъв особен вид енергии и енергийни нива, за която човечеството ни все още няма реална представа, както впрочем и за още толкова много други неща.

Дори да надзърнем в заобикалящия ни земен и извънземен свят, не е толкова трудно да се констатира, че всичко – дори Слъчевата система, нашата Галактика и Вселена, както и безброй още знайни и незнайни такива като тях, са подчинени на определени и то много стройни организации и правила.

Но щом това е така, тогава...?  Кой, как, кога, защо, от какво, е успял да създаде всичко това, да го организира, да създаде безкомпромисните правила за безкрайното му съществуване и последващо развитие, да...?

Въпроси, на които нашето човечество, което явно все още се намира в своя начален стадий на развитие, едва ли в обозримо бъдеще ще може да намери точния отговор. А може би и самата програма за нашето  развитие да изключва подобна възможност. Какво би станало с нас, ако се отключат невероятните възможности на човешкия мозък, от които в момента използваме средно 6-7%. И всъщност готови ли сме да научим неща, които ще преобърнат всичките ни представи за света, живота и смъртта. Та ние нямаме с какво да ги заменим. Тогава? Тогава най-добре да не бързаме да се пъхаме там, за където въобще не сме подготвени.

Нека вярващите отново ме извинят, но примитивните обяснения в библии, евангелия, корани и други религиозни писания са последното нещо, което би допринесло, с каквото и да било, за намиране на отговори на тези, непосилно сложни за нашите моментни възможности въпроси.

Главата ми този път реално се нажежи от напрежение. Имах чувството, че едва ли не всеки момент ще избухне и ще се пръсне на хиляди парченца.

Съсипан от безспирно атакуващите ме въпроси, успях да се обърна на дясната си страна, да сложа ръка под главата си и най-после заспах с надеждата, че сутринта няма да си спомням нищо от случилото се.

Този път обаче не стана така. Значителна част от пътешествието на “Нещото”, което се беше отделило от тялото ми, като че ли беше занитено за паметта ми.