Опит за убийство

                                               Опит за убийство

     Краткият ноемврийски ден угасна и нощта се спусна върху столицата с устрема на хищник върху своята плячка. Мракът й се стори недостатъчна примамка и тя хвърли наметалото си от гъста мъгла върху бързащите да се приберат по домовете си хора. Подобно на призраци, те се плъзгаха по заледените тротоари и улици. Единственото желание, обсебило тези толкова различни създания беше да избягат от нощта. Само един висок, слаб мъж пристъпваше бавно и с нежелание.С ръце в джобовете и вдигната яка на палтото, той не бързаше за никъде, потънал в собствените си мисли.

     „Мамка му и живот! Мамо, дали не си ме проклела, кат’ си ме нарекла Жасмин? Какъв живот си мислила, че ме чака? Цветя и рози? Ега ти цветята! Еле па това, последното, жена ми. Избрах я по името й – Роза. Виках си, може и бодли да има, ама е убава и мерише на пролет. Кога я попари сланата, че се намръщена ‘оди и с по една-две думи ми отговара? Па и ялова излезе – еднъж не зафана, бе! Ше ида да се напия в кръчмата на бай Боре, че от три месеца не съм стъпвал там. Сам ше пием. Кат куче! Мамка му и живот!”

     Когато влезе в малката „Пивница” , както я беше нарекъл собственикът й, непретенциозно свила се между високите блокове наоколо, Жасмин установи, че там нищо не се беше променило през изминалите три месеца. Печката „Циганска любов”, нагрята до червено от нахвърляните в нея въглища, опушваше заедно с дима от цигарите, някога белите стени. Самите те бяха украсени само от паяжините в ъглите, а на места се ронеха, без да правят впечатление на никого. Покривките по масите бяха избелели и покрити с дупки от цигари. Тримата единствени клиенти бяха седнали на различни маси и надигаха юзчетата с евтина ракия. Независимо от това, Жасмин се почувства много повече у дома си, отколкото когато се прибираше в чистия си и подреден апартамент. Отиде направо до тезгяха, зад който собственикът изчисляваше нещо.

-         Сипи една ай, бай Боре, че душата ми изгоре!

-         Е, Жасмине, къде се загуби бе? Жена ти ли те не пуска да идеш?

-         Кой я пита нея бе? Ама не се загубих, а се погубих.

-         Седай на масата. Ей сега че додем при тебе, само да налеем.

     Жасмин седна и се замисли отново. Ето, дори бай Боре, с двата зъба в устата и огромния корем, го беше взел на подбив. За какво му трябваше да се жени? За какво?

-         А, наздраве, момко! Не го мисли.

-         Наздраве!

     Мъжете отпиха и замълчаха. Жасмин запали цигара и се закашля тежко. Бай Боре наруши първи мълчанието.

-         Много си се омърлушил, Жасмине. Излей си мъката. Кога е у ракия удавена, по-леко се на гръб носи.

-         Нямам мъка, а жена. Кога я зимах, се се усмихваше, шеташе...

-         Я! Че сига не шета ли бе?

-         Ми, шета, ама се намръщена и с по една дума ми отговара. Телевизоро повеч ми говори от неа. Па и ялова е, мамицата й!

-         Че що я търпиш? Да си сбира парцалите и - друм!

-         Не можем. Баща й ми даде пари да си платим борчовете, че и я се на улицата бех останал.

-         Е, сам си си го наврел, момко-о! А пий, здрав да си. Май верно ше сте заедно докат смъртта ви раздели – как викат по филмовете.

     Жасмин отпи и лицето му се проясни. Как не се беше сетил по-рано? Разбира се, че това беше начинът да се отърве от нея. Беше гледал толкова филми в дългите нощи, в които не можеше да заспи. Имаше един, чието име не помнеше, но никога нямаше да забрави убийството, което извърши главният герой. Така и не си призна до последния час, когато се изповяда на отчето, което беше длъжно да пази тайната му. Огромна усмивка се изписа на лицето на Жасмин, когато си припомни самото убийство. Изглеждаше толкова лесно.

-         А така, момче! Усмихвай се. То животот си ебало майката, ама па си го пази!

-         Ше ставам, бай Боре – каза Жасмин и стисна ръка на подпийналия собственик.

-         Ай, със здраве и па да додеш.

     Замаян от ракията и лесното решение на проблема, който до преди пет минути не му даваше мира, Жасмин тръгна по средата на улицата. Подсвиркваше си някаква мелодия и животът му се струваше толкова хубав. Време беше да заживее истински. Изведнъж се оказа по лице върху асфалта. Последното, което видя преди да загуби съзнание, беше някаква светлина.

...

     Когато отвори очи, Жасмин се огледа с безпокойство. Лежеше в чуждо легло, а около него стърчаха някакви маркучи. Постепенно съзнанието му се избистри и разбра, че е в болница. Погледна към голямата стъклена стена в ляво от него. Тогава я видя. Неговата Роза стоеше там – пребледняла, скръстила ръце пред гърдите си и затворила очи, от които капеха сълзи. Стори му се толкова хубава, колкото при първата им среща. Единственото, което искаше да направи, беше да стане и да я прегърне, за да вдиша отново аромата на пролет.