Кой ще каже, че всичко съм аз?
Аз.

Не вярвам на старите приказки. Да бъдеш уверен, спокоен и вечно позитивен. Искам си моите тъжни моменти, да мрънкам за бездънните локви, за мокрите ми ботуши, за изгубената любов. Не искам да имам всичко, искам само малко – да дишам без всичките шумни забележки. Отказвам да слушам, че нищо не разбирам от сложния ти живот. Кой ще ми каже да спра да се радвам на моето слънце. На дъжда по лицето ми. И на белия сняг. Кой би могъл да ме откаже от лудия смях. Не искам да заспивам,  когато всичко се върти. Не ми се спи. Не, не, не, не ми се спи. Кой ще каже да спра да обичам цветовете, защото са тесни за вашите сиви представи?! Кой ще ме спре да пресичам от другата страна на стария път, на отъпкани вече стари грешки? Аз пак ще си падам по човека на другия край на света. Защото всичко е за мен. А вие, скъпи, затворете очите си и помечтайте за старите детски звезди.

Не вярвам на счупени огледала, на иглите по пода и на безмълвните снимки. Няма да спирам да искам. Да търся.

Кой ще каже, че не мога да правя чай във студена вода?!
Кой ще ме спре да пия мляко, вместо ракия?!

И да се страхувам? От празните приказки на кухи гумени човечета?!

Кой ще каже да спра да мечтая?! Ще мечтая, докато още всички желания са ми позволени. Ще искам да гледам през розовите очила, защото не вярвам на дългите дискусии за моето щастие.

Да. Това съм аз. В бодлив, но розов храст.