ОРЕЛЪТ И ЗМИЯТА
Орелът кръжеше високо и виждаше всичко като на длан под себе си. Той засичаше всяко движение на тварите долу и стремглаво се спускаше към забавилата да се скрие плячка.
Змията често го гледаше от дупката си и съскаше злобно, когато видеше орелът да се рее свободно из небесната шир. Тя изпадаше в ярост, че той е толкова свободен, а тя е осъдена да се влачи цял живот по корем. Това я правеше вместо добра и смирена, още по-злобна и противна.
Животните отначало я мислеха за мъдра, но се оказа, че нейната “мъдрост” е много по-отровна от отровата ù. Мъдрост, с която оправдаваше и обслужваше само своите интереси.
От яд тя почна да хапе наред. Всички още повече я намразиха. Намразиха я повече, отколкото мразят враговете си. И от орела се страхуваха, но го уважаваха, защото той не кълвеше никого, ей така от злоба или за удоволствие.
Един ден змията се престраши. Подаде леко глава от дупката си и засъска срещу орела.
– Хей, летящият! Не се мисли за много велик! Защо не кацнеш тук ...