tanq_mezeva (Таня Мезева)
1589 21271
18.05.2023 г., 18:43 ч.

Орисници 

  Проза » Разкази
1366 13 51
8 мин за четене

    На мен три циганки са ми орисали живота. Мине не мине, току се появи някоя и започва да нарежда пророчески думи. Срещите с тях са винаги случайни и спонтанни, ако въобще съществуват случайности. Каква е тази тяхна дарба, не знам, но що са ми нарекли трите, все се е случило.

   Бързам да поясня, че за мен думата циганин, не е обидна. Тя е само името, с което назовавам човек от този етнос. Не деля хората по принадлежност, а само по това дали са добри или лоши и как се отнасят с останалите.

   Та, още когато съм се родила през нощта срещу 13 май през далечната 62 година на миналия век в родилното отделение на Варна, раждала и циганка. С майка ми били легло до легло, /тогава е нямало ВИП/. Веднага след като акушерката ме внесла в стаята, циганката вторачила черните си очи в мен и рекла:

- Дай ми го за малко това дете! Искам да го погледам.

   Подала ме майка, но сърцето ѝ се свило от страх.

- Спокойно булка, нищо няма да му сторя! Знам, че ти е трето детенце и ще трепериш над него. Бог да ги прости двете ти починали момиченца. На добро място са. Ти и други ще имаш, ама... гледай сега това. Изпратено ти е, за да те спаси от болката. Много е специално!

   Мама я примигвала невярващо срещу нея, но младата циганка продължила:

- Виждаш ли го този въртоляк коса на челото й? И лизнатото до него, сякаш крава го е близала. Това значи, че Бог я целунал. Хич няма да и е лесен животът, но много ще учи и голям чиляк ще стане. Учен. Известен. В душите на хората ще чете, ще им помага да видят себе си, а те със същото ще ѝ връщат. Много любов ще дари, още повече ще получи!

   После ме бутнала в ръцете на мама, наплюнчила пръста си и завъртяла охлювчето коса на челото ми.

– Ей тъй все да ѝ правиш, че да завърташ късмета ѝ в правилната посока.

   След този разговор, майка никога не забравила думите на циганката. Постоянно ги повтаряше, сякаш за да ги закодира в подсъзнанието ми. Вярваше в това милата. Често, докато бях малка, плюнчеше пръст, завърташе охлюва на челото ми и казваше:

- Не забравяй да го правиш и ти! Знае ли човек, къде се ражда късметът.

   Годините минаваха, аз растях, ама все в книгите заровена. Много исках да уча след средното. Учителка да стана. Но явно, не това ми било писано. Три години кандидатствах в Шуменския университет, но не се получи, дори и след отличните оценки на изпитите по биология. През това време обаче трябва да се работи. И къде, къде... учител на село. Имаше през 80-те години на 20-ти век такава възможност, да се наемат хора само с гимназиално образование като т.нар. „нередовни учители“. От къде ми е хрумнала тази идея, нямам спомен. Но ми се сбъдна мечтата, да бъда учител. Три години учителствах в отдалечените варненски села, едни от най-запомнящите се в живота ми. Само да подметна за възрастта. На цели осемнайсет години съм била, та чааак до двайсет и една. Дете деца е учило, ама пък да знаете, колко сериозна бях. Исках да предам на възпитаниците си всичко, което знаех от моите учители .

   Но да продължа с циганските орисии. Докато учителствах, както се случва при всеки млад човек, взех та се влюбих в един симпатяга от селото. Луда любов ме тресеше, ама несподелена. След години разбрах, колко недосегаема съм била в очите на ергените там. И няма как да е, като мислите ми само за него бяха.

   Един ден, докато чаках автобуса си на варненска спирка и до мен се доближи възрастна циганка. Такава слаба, забрадена с цветна кърпа, обута с шарени шалвари, но очите ѝ топли, а гласът ѝ благ.

- Дай, чедо да ти погледам на ръка! Имам какво да ти кажа.

- Не, благодаря ти, няма нужда!– отговорих аз.

- Не искам пари! Но виждам болката в сърцето и сълзите в очите ти. Не го мисли това момче! Не е за теб нарочено. Ти, в далечен град ще идеш. Сериозен мъж ще срещнеш, с шапка на главата ще е и все в зелено облечен. На специална дата ще го срещнеш и на същата ще се ожениш.

   И тъкмо да и кажа да се спре вече, тя продължи.

- Забрави го този ерген тук, казвам ти! Бог ти е отредил друга съдба. Учен човек да станеш и на много хора да помагаш..

   Добре, че дойде бързо в автобуса, та направо скочих в него. Но изречените думи се запечатаха в съзнанието ми. Хич не ми се щеше да напускам Варна, да се разделям със семейството и приятелите си, а най-малко с любовта си, колкото и несподелена да бе тя. Но пък си казах: „Каквото е писано, това ще е!“.

   Не минаха няколко месеца и думите на циганката се сбъднаха. Разбрах, че съм приета в Института за здравни кадри във Велико Търново, където на шега прехвърлих оценката си по биология от Шуменския институт. И то специалност „социален работник“, никому неизвестна до тогава, една бройка за варненски окръг и това, видите ли, съм аз. Не можех да повярвам, че мечтата ми да уча се сбъдва. Въобще не се колебах и в средата на септември 1983 година, след драматична раздяла с любовта и приятелите си, се озовах на Търновската гара.

   Започваше нов етап на живота ми, толкова различен и непонятен, а в същото време провокативно любопитен. Отидох да уча за социален работник /без да знам какво е това/ и оттогава вече 36 години съм все в социалната сфера, отдала целия си професионален опит в помощ на хората. Междувременно се запознах с бъдещия си съпруг – човек с шапка и зелена униформа, офицер във Военното училище, с чийто взвод бяхме сключили шефство. Аз пак важна! Бях председател на курса и най-голяма сред колежките си, та им организирах срещите с курсантите. На една от т.нар. „забави“ решила, че ми е под достойнството да се занимавам с хлапаци, на шега подхвърлих на приятелката си: „Аз освен с командира им, с друг няма да танцувам!“. И съдбата... взе че ме чу! Покани ме той на един два танца, а след забавата разпореди, останалите сандвичи и десерти, както и касите с питиета да се занесат от курсантите в квартирата ми. Нямало да ги връщат във Военното училище я. Та донесоха ги те, а аз ги почерпих с бонбони на вратата. Беше 13 май – двадесет и първият ми рожден ден.

   Точно след една година романтична любов, вдигнахме сватба. И така вече тридесет и шест пъти на тази дата празнуваме три в едно – запознанство, сватба и рожден ден.

   Времето си минаваше. Родиха ни се две прекрасни деца. Аз не спирах да уча и надграждам знанията си, но все в областта на социалната работа. Завърших магистратури по социални дейности и психология, и все не ми стигаше, така и до ден днешен. Явно съм съм се родила ненаучена и в този живот е имало много да надграждам.

   Последната ми среща с циганка, която много искаше да ми „гледа“, се случи през есента на 2001г. в София. На съпругът ми се наложи спешна операция във Военно медицинска академия. Спомням си как крачех притеснена в градинката пред болницата и пушех цигара от цигара, когато до мен се доближи тя. Жена на средна възраст, облечена в шарени дрехи и накичена със тежки златни бижута. Погледна ме и без да попита искам или не, започна да нарежда - каква красива и умна господарка съм, колко съм важна и горда, и как хората около мен ще ме уважават, но и ще ми се подчиняват. Тогава я погледнах учудено.

- Не съм такъв човек. – казах. – Нито съм важна господарка, нито пък искам да подчинявам някого!

- Не искаш, ама се налага. Работата ти ще е такава. Много хора теб ще гледат. Ти тях ще слушаш, ама накрая твоята дума ще тежи. И не се кахъри, ще ти се оправи момчето. Дълъг живот ви чака с него и сина ти.

- Ама... аз имам две деца – въкликнах припряно.

- Едно е, чедо, за съжаление е едно – и побърза да си тръгне.

   Гледах след нея стресната и същевременно много ядосана. „Тя ли ще ми казва колко деца имам!“- мърморех си на ум, но същевременно се молех операцията на съпруга ми да е успешна и побързах да забравя за другото..

   Мина време и разбрах, че думите на циганката се сбъдват едно по едно. Слава Богу операцията на съпруга ми бе сполучлива и той се възстанови бързо. После, бях управител и директор на различни социални услуги, все на ръководни длъжности, та се налагаше колегите ми да се съобразяват с думите и решенията ми. Най-тежко се оказа третото пророчество. За съжаление думите на циганката бяха верни. След нечовешка трагедия останах с един син, вече голям, добър и успял мъж. Другият е ангел, който редовно идва в сънищата ми, за да изпрати от ангелските си послания във вид на стихове и картини. Благодарна съм, че ми се дава да усещам душата му и да предавам доброто и любовта на хората чрез творбите си..

   Каква е тази орисия, не знам, но три жени, три циганки дарени със свръхсензитивни умения, бяха видели пътя ми. Застанали на него, те са ме подготвяли да го премина достойно, внушавайки ми че в този живот случайности няма. Всичко е един голям пъзел. Наредим ли отделните парченца, накрая ще се разкрие цялостната картина за смисъла му. Дали ще ни хареса или не, зависи от това как и с какво чувство сме подреждали елементите му. Видели ли сме причинно - следствената връзка на всяка дума и действие от детството до сега, а защо не и от минал живот за в бъдещ такъв. Но най-важното е всичко е, дали сме изпълнили мисията, с които сме дошли на този свят.

   А моите три циганки, може би са били трите "вълшебни пръчици", с които Бог ме е побутвал, за да не се отклонявам от орисания път!

© Таня Мезева Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

Път към себе си »

1 място

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??