Осемнадесетгодишни старци

 

Коридорите вече бяха празни. Светеха, окъпани в евтиния препарат, чиято миризма оставаше завинаги в спомените на всеки, който някога е бил ученик. Само приглушени звуци, идващи от вътрешността на класните стаи, нарушаваха

очарователния, но винаги привиден училищен покой, на който точно сега нямах възможността да се насладя.

   Будилникът пак ме подведе. Имам чувството, че го прави нарочно. Когато най-много ми се налага да се събудя навреме, точно тогава нещо му става и резултатът е налице - пак закъснявах.

   Стаята, в която трябваше да проведа първия час, се намираше в дъното на дългия училищен коридор. Заслушах се отдалече, но не чух никакъв шум. Стори ми се странно. Обикновено, когато закъснявах, учениците ми се чуваха от входната врата, два етажа по-надолу, но този път беше тихо. Нахълтах в стаята, завладян от страшно предчувствие. Цялата тайфа осемнадесетгодишни момичета и момчета безмълвно бяха заели местата си, а директорът Иванов стоеше вкаменен в близост до черната дъска. Тази картина още веднъж потвърди опасенията ми. Нещо се бе случило. Потърсих с очи слабото, дългокосо момче, което обикновено седеше на последния ред до прозореца. Не го видях.

     - Къде е Зари? - извиках с тайното желание да не чуя отговора, защото мисля, че вече го знаех.

     - Няма го - отсече Иванов. - Зари вече го няма.

*          *          *

     - Другия час смятам да оформя годишните ви оценки - опитвах се да изглеждам строг, за да им дам да разберат колко важно е да се отнесат сериозно към предстоящата задача, - така че, очаквам от вас да затвърдите доброто впечатление, което оставихте у мен през изминалия срок.

     - Господине, на мен ми трябва висока оценка - Цецка, както винаги, не дочака да завърша мисълта си.

     - Зная, че ти трябва висока оценка. Слушай ме внимателно сега и ще ти дам един ценен съвет. Потруди се и си я заслужи, скъпа моя Цецке.

   Другите се изсмяха. Бяха учудващо единни, когато изникнеше удобна възможност да се посмеят за сметка на някой. Този път в ролята на жертвата се оказа най-артистичната персона в класа - Цецка. Аз също се разсмях. Не можех да остана сериозен, когато я гледах как се преструва на дълбоко засегната. Шумът в стаята се усили още повече, когато тя подхвърли няколко от нейните остроумия, та трябваше да се намеся, за да въдворя нужния ред.

   Работата с тези пораснали деца ме караше да се чувствам добре. Въпреки многото ми и чести издънки, все повече разбирах, че всички от 11-а клас са влезли дълбоко в сърцето ми. По-голямата част от свободното ми време посвещавах на тях. Често ходехме на излети, разходки в парка и на кино. С момчетата играехме футбол, тенис и какво ли още не. Няколко пъти ги каних в скромната ми квартира на вечеря, а там те се отпускаха невероятно много. Пред мен единствено изваждаха на показ неща, намиращи се в дълбините на ранимите им сърца. Така разбирах тайните им - семейни и любовни, така опознавах чудесните черти на характерите им, а също  и слабостите им, така ставахме приятели. Те имаха нужда от някой по-възрастен да ги разбира, а аз се чувствах с поне петнадесет години по-млад. И двете страни получавахме много.

     - Дами и господа от 11-а, слушайте внимателно! Това, което очаквам от вас, е да се представите така блестящо, както досега - настъпи тишина. - Вие можете. По другите предмети не знам, но по моя - да. Абсолютно всички сте способни да се справите чудесно. Знаете ли защо? Защото сте най-талантливият клас, на който съм преподавал някога.

   Мисля, че затова ме харесваха. Защото виждах в тях това, което никой друг - родители, учители и приятели - не виждаха. Виждах възможностите - скрити и явни, които притежаваха.

     - Иска ми се да ви вярвам, че от нас все пак става нещо - Зари се обади, без да гледа в мен, - но вкъщи моят старец, тоест баща ми, казва точно обратното. Ще се опитам да го цитирам, а да, каза, че съм "една голяма грешка и само хабя храната". И това, господин учителю, е едно от най цензурните му изказвания по мой адрес.

   Зари беше много будно момче, но през последните месеци нещо се случваше с него. Подозирах, че вземаше наркотици. Често погледът му изглеждаше празен, понякога избухваше без причина, друг път изпадаше в някакъв зловещ унес, траещ с дни. Не му обърнах внимание и не заех позиция, защото избягвах  да ги настройвам срещу родителите им.

     - Това, което искам от вас, е всеки да напише по едно хубаво стихотворение или кратък разказ.

     - О-о-о - избухна възглас на неодобрение от класа.

     - Пишете за каквото искате - естествено, не им обърнах внимание и с професионална сериозност продължих, - за любов или омраза, за войните или против тях. Въобще, пълна свобода.

     -Но...

     -Никакво "но", другия час ще чуя творбите ви. Всеки може да препише анализа на произведението на който и да е автор, ала не всеки може да говори. Вие има какво да кажете и ще го направите през следващите няколко дни.

   Звънецът сложи край на дискусията ни. Любимите ми ученици започнаха да събират тетрадките си и бавно, и шумно да напускат стаята.

     - Зари и Иво, елате за малко - извиках силно, за да могат да ме чуят сред настъпилата глъч.

   Двете момчета застанаха пред мен.

     - Искам след часовете да се срещнем за малко.

     - Добре - отговориха едновременно.

   Уговорихме се за времето и мястото на срещата ни и се разделихме.

*          *          *

Влязох в класната стая на 11-а в уреченото време. Двамата младежи вече ме чакаха, седнали на първия чин. Взех един стол и се настаних точно срещу тях, така че да мога да ги гледам в очите.

     - Вижте, момчета, няма да ви задържам много. Зная, че пишете поезия, и то добра. Четох ваши работи и съм много впечатлен - наблюдавах израженията на двамата с тайната надежда да разбера какви мисли се въртят в главите на тези талантливи полудеца, полумъже. - Затова реших вашият изпит да е стихотворение по предварително зададена от мен тема. Какво ще кажете?

     - И каква е темата? - плахо се обади Иво. 

     - Искам да пишете за вашето съвремие. Така както вие го виждате.

     - Съвремието ни е безумно тъпо... Всичко в него е напълно безсмислено. Толкова е отвратително, че ако го вкараме и в стихотворение, ще се получи едно напълно безсмислено и безумно тъпо стихотворение, ха-ха-ха - Зари се изсмя и ме загледа право в очите със същия празен поглед, който всеки път ме караше да се питам какъв точно е видът наркотик, който вземаше.

     - Ти така ли мислиш? - обърнах се към Иво. Знаех, че той е много разумен и по тази причина  неведнъж е влизал в ролята на коректив на другите. В него виждах някаква уникална субстанция, съдържаща детска чистота и зрялост, присъща на много преживял възрастен мъдрец. 

     - Знаете ли, господине, аз виждам, че младите хора днес са много объркани. Лутат се от една безпътица в друга, без да виждат смисъл в нищо. В отчаянието си изпробват порочния свят на възрастните, без да го разбират, и без да са готови за него. Скачат с двата крака в безразборни връзки, пиене, наркотици, и какво ли още не, всеки път с очакването, че са намерили спасителния пояс, който ще осмисли дните им. Когато се разочароват от едно, пробват нещо друго и така се затварят в някакъв порочен кръг, от който сякаш изход няма - Иво спря за миг, за да си поеме въздух и продължи, но с различен, ленено мек тон в гласа си: - Изход от този ужасен лабиринт обаче има...

     - Стига си дърдорил глупости бе, светецо! - Зари избухна като новогодишен фойерверк. - Господине, знаете ли, че му викаме светеца? Само разни религиозни басни ни разправя. Стига! Писна ми да слушам! Писна ми всеки да ми дава тон в живота. Стига толкова! Всеки се опитва да ми диктува какво да правя и какво ми е забранено да върша. Стига! Писна ми да живея!

   Стана тихо. Кимнах на Иво да замълчи и се вгледах в Зари. Притесних се за него. Никога преди не го бях виждал така отчаян. С едната си ръка хванах неговата, а с другата повдигнах брадичката му. Исках да ме погледне в очите.

     - Какво става с теб бе, приятел? - не исках да оставя този объркан млад човек в това състояние, но се чувствах абсолютно безсилен.

     - Омръзна ми - видимо по-спокоен, Зари отблъсна ръцете ми, - не мога повече така... не мога повече така...

   Тревогата ми се усилваше. Какво ли се бе случило на това момче, че да стигне  дотук. Не е ли твърде рано? Та той е едва на осемнадесет. Всъщност дадох си сметка, че всеки ден се случват толкова много неща, които са в състояние да объркат всеки, дори и възрастния. Аз самият не мога да си обясня защо постепенно, но неминуемо като утрешния изгрев, охладнявах към хората около себе си. Все още не мога да разбера защо жена ми ме напусна, след като толкова много се обичахме в началото. Просто ми остави бележка за сбогом и сложи край на всичко между нас. Заради човек на изкуството (като че ли от това щеше да ми стане по-леко) - млад, красив и нестандартен. Все още не мога да свикна, а и кой ли би могъл, с хаоса по улиците, в автобусите, във взаимоотношенията и... навсякъде.

   Погледнах Иво. Той единствен не се вписваше в тази картина около нас.   

     - Да се върнем към изпита - опитах се да избягам от вълната мрачни мисли, която ме бе връхлетяла неочаквано, - какво ще кажете за моето предложение? Ще пишете ли за вашето съвремие?

     - За какъв изпит ми говорите бе, господине. Не виждате ли? Аз съм свършил - Зари се изправи. Леко прегърбен и излъчващ вида решителност, присъща на обречените, тръгна към вратата. - Извинете ме. Аз си тръгвам. Сбогом!

   След това излезе. Отново нямах никаква представа как да реагирам, сякаш мозъкът ми беше блокирал. Инстинктивно вдигнах ръката си по посока на вече излязлото момче, но тя остана да виси във въздуха като ненужен пътепоказател. Тръснах с глава, за да изгоня опасенията си, и се обърнах към Иво:

     - Ти ще пишеш ли за вашето съвремие? Сега, да ти кажа честно, си мисля, че никак няма да е лесно.

     - Аз вече имам нещо подходящо.

     - Така ли? Може ли да го чуя? - това момче отново ми действаше успокояващо.

     - Разбира се, господине. Казва се  Осемнадесетгодишни старци.

   Иво затвори за миг навлажнените си очи и започна:

Замислени в безсмислието

на нещата,

по улицата се разхождат

осемнадесетгодишни старци.

Забързани за някъде,

говорят за това, което

на всичките им липсва.

Говорят за живота.

Поглеждат някак си зареяно

в безброй посоки,

търсейки единствената -

КРЪСТЪТ НА ГОЛГОТА.

   Стана тихо. Нямаше какво да кажа. Само чувствах, че Иво има нещо, от което отчаяно се нуждаех. Има живот.

*          *          *

Треперех като лист. Директорът Иванов ме подкани с поглед да застана до него. Какво ли се беше случило със Зари. Нещо ме държеше за гушата, а  ушите ми чуваха, като от повторение на развалена грамофонна плоча, това зловещо "Зари го няма вече". Погледнах през сълзи класа. Изглеждаха остарели. Чувство на вина започна да ме обгръща като светкавично настъпваща нощ. Можех ли да направя нещо, за да го спра тогава? Трябваше ли да скоча, да го хвана и да не го пускам да излезе от стаята на 11-а? Толкова много въпроси се стремяха да разкъсат и без това ранената ми душа. Вдигнах очи отново към класа с тайната надежда да намеря утеха в очите на тези пораснали деца. Видях само отчаяни и разплакани осемнадесетгодишни старци. Всички, освен Иво.

     - Излез отпред, ако обичаш - едва-едва отроних от пресъхналата си уста, - кажи ни стихотворението си. Това, което изрецитира на мен.

   Иво излезе напред, излъчващ сигурност, макар ясно да личеше, че страда не по-малко от другите.

Замислени в безсмислието

на нещата...

   Стаята се завъртя. Задушавах се. Лица и картини от времето, прекарано със Зари, изникваха пред очите ми. В стомаха си усещах буца от тъга и безпътица. Искаше ми се просто да махна с ръка и да забравя всичко, но знаех, че бе невъзможно.

Не виждах нищо. Пипнешком затърсих вратата на класната стая. Усещах само, че трябва да открия изхода преди да съм полудял. Тогава чух Иво да казва:

Поглеждат някак си зареяно

в безброй посоки,

търсейки единствената -

КРЪСТЪТ НА ГОЛГОТА.

http://javkostov.wordpress.com/