Глава пета
І
В късното есенно утро гората бе притихнала и смълчана като вглъбен в себе си поет. Бледото слънце докосваше плахо върховете на дърветата, страхувайки се сякаш да не подпали жълточервената им окраска. Вятърът си бе взел почивен ден и листата потреперваха само докоснати от някоя птица или в последен опит да се задържат на дървото, преди с елегантен, но обречен танц да полетят към земята. Тишината бе толкова осезаема, че можеше да се докосне. Нежно като жена, за да не се разпадне на хиляди парчета.
Цялото това есенно спокойствие бе торпилирано като вражески кораб. Птиците неспокойно излетяха от дърветата и на малки ята се насочиха към тъмните дебри на гората. Катеричките се втурнаха към по-високите клони, а няколко подплашени заека се залутаха като футболисти от третодивизионен отбор.
Тишината бе посечена безпощадно от думкането на барабан, умело придружен от цигулка, акордеон и кларнет, а над всичко това гордо като небостъргач се извисяваше нечий глас, който съобщаваше на още неразбралите, че „морен сокол пие”. След гласа на малката поляна, сгушена като бебе сред високите дървета, се появиха хората. Отпред, като авангард, вървеше оркестърът на бай Цане, следван на няколко крачки от ловците – Гангстера, Аврамов, Боян, Борката, Киро Борсата, Грег и Сашо Терсенето. Вървяха с устрема и решителността на гвардията на Наполеон, запътила се към Москва.
- Сега, ако ми изкараш и „Стената” на Пинк Флойд, ще те призная и веднага ти лепя стотарка на челото. – викна Аврамов, щом песента свърши и поясни – Много ме нахъсва за лов тази песен. Нямам идея защо.
- Немаш проблем, шефе! Ние пеем всичко. – рече бай Цане и оркестърът отново засвири.
- Евала! Голяма работа сте! – одобри Аврамов, след като послуша изпълнението. – Печелиш си стотака без проблеми.
Бръкна в джоба, извади сто лева и ги лепна на челото на бай Цане. Музикантите доволни засвириха още по-силно.
- Няма ли да изплашим прасетата с тази музика? – запита Боян.
- Споко, бе бате! – успокои го Аврамов – Не ги разбираш тези работи. Така само ще ги дезориентираме и те сами ще ни кацнат на мушките. Всичко е под контрол.
- Така трябва да се ходи на лов. – каза Борсата – По... релевантно е.
- Айде този пак почна със сложните думи. – констатира Грег.
- Чел, чел, не дочел. – отбеляза Аврамов.
- Това страница коя е на Тълковния речник? - поинтересува се Борката.
- Ирелевантно трябва да е преди релевантно в речника. – каза Боян. – Тази думичка дали е мина, щото е важна?
- Вие сте еба ти олигофрените! Човек да не каже нещо.
- А прасето дали е релевантно или ирелевантно? – продължи да дълбае Боян.
- Според мен прасето е относително. – каза Грег – Днес го има, утре е в някой корем.
- Но дали е релевантно? – настоя Боян.
- За корема си е релевантно, та чак се е утепало. – отсече Грег. - Борса, ти к'во ще кажеш по този въпрос?
- Не, вие, пичове, сте пълни откачалки! Въобще не искам да се занимавам с вас.
- Я си отвори ти румънските народни приказки! – подкачи го Аврамов – Там всичко си пише.
- Ако продължавате така, ще гръмна някой от вас вместо глиган.
- А това дали е релевантно или ирелевантно? – обади се Грег. – По отношение на лова де.
Всички избухнаха в смях.
- Мамка му! Животът е релевантен отвсякъде! – извика Аврамов и гръмна с пушката. – Кире, пич, да не ти пука! Ще победим!
- Кое бе, другарю Аврамов?
- Което трябва. Ако трябва и животът ще го преборим. Колко му е?
- Какво беше казал другарят Вапцаров. С живота се гледаме строго. Строго-строго, но от време на време трябва и да си намигаме. Иначе закъде сме бе, мама му стара? Само смъртта е сериозна. Другото е бош лаф работа.
- И тоя взе да философства. И то рано сутрин. – отбеляза Гангстера.
- Живей ми се бе, Гангстер. Живей ми се, та ми се плаче. Бай Цане, я дай оная моята „Морен сокол пие” и жицата до край.
Аврамов отново гръмна.
- Обичам мириса на барут рано сутрин. – поясни.
- Ти в „Апокалипсис сега” ли се вкара бе, пич? – поинтересува се Грег.
- Сега, вчера, утре, в тази държава сме си все в апокалипсис. Таман решиш, че лошото е минало. Издрапал си някак си от дупката и те удари поредната криза. Ако не е световна, ще е локална, ако не е локална, ще е световна. Скачаме от криза на криза. Станахме специалисти по оцеляване, а тия тъпаци ще ми снимат „Сървайвър”. Нас целият живот ни е сървайвър бе, пичове. Ние живеем в държавата „Сървайвър”, а тия шоу ще ми правят. Ама така е, щото не знаят какво е да ти опре ножът до кокала. И к'во? Забавляват се с някакви оцеляващи. И тия са башка шашави. Като нямат проблеми, си ги създават. Па отгоре на това им се кефят, а кажи ми, това хора ли са?
- Другарят Аврамов президент, президент. – взе да вика Грег.
Другите подеха възгласа и заглушиха оркестъра. Музикантите спряха музиката и стреснато ги загледаха.
- Пичове! Другари! Братя и сестри! България не ме заслужава. Прекалено голям съм за нея. – каза Аврамов и се поклони.
Всички заръкопляскаха.
- Искаме още! Искаме още! – взеха да скандират.
- Стига ви толкова! Часът по политпросвета приключи. Довечера ще се изпитваме, така че, водете си записки. – отсече Аврамов. Обърна се към бай Цане и каза – Майсторе, я дай оная песен на Брегович „Калашников”, че назря революционна обстановка!
Оркестърът засвири, а Аврамов гръмна в знак на одобрение.
- Добре де, то си стана обедно време, а глиган се не появява. – каза жално Борката, след като песента свърши. – Ще си умрем от глад. Така да знаете. Трябваше да вземем нещо за из път. Ей така да мезнем, че краката не ме слушат вече. Обикаляме като гламави два часа. Ако продължим така, ще заприличаме на партизани.
- Споко, Борка! Имаме водка. Белуга. Сложил съм няколко бутилки в раницата. Има ли водка, всички проблеми са незначителни и дребни като пришка на задника. – отбеляза Аврамов – Плюс това оса и два буркана корнишни. Всички знаем, че това е ел класико на мезето за водка.
Очите на Борката светнаха.
- Казвай ги тези неща о време, другарю Аврамов. Ще си отида мърцина така с водка под носа.
- Ччччч. – запелтечи Терсенето.
- Абе, този е много зле. – констатира Аврамов – Трябваше сутринта да не го свалям от момата, ама нали за науката. К'во бе, Че Гевара? Какво се чекнеш.
- Чччовек. – успя най-накрая да се изкаже Терсенето и посочи с пръст.
Всички погледнаха в посоката, която сочеше Терсенето. Срещу тях вървеше около шестдесетгодишен мъж. Беше слаб като концлагерист, с дълги, извити нагоре бели мустаци, които определено му тежаха. Носеше потури, а на главата му бе килнато войнишко кепе.
- Здраво, момци! Како сте? – поздрави мъжът, щом ги доближи.
- Здрасти, деде! – поздрави го дружината.
Аврамов се обърна към Гангстера и каза:
- Гангстер, к'ъв е тоз местен диалект? На сръбски ми прилича.
- Не е местен. – отвърна Гангстера, а в очите му изплува бавно като тежко водолаз притеснение. – Това си е чист сръбски.
- А стига, бе! Какво прави този сърбин по нашите земи? Да се не е изгубил?
- Мисля, че ние сме се изгубили. – каза Гангстера с тон, който накара другите да станат сериозни като лекари пред операция.
- Как се казваш, дядо? – запита го Гангстера.
- Милош. Па ви бугари ли сте?
- Бугари, бугари. – обяви гордо Аврамов.
- Па ща радите о Сръбско с ова музика.
- Па и ние това се питаме. – рече Аврамов – Ща радиме о Сръбско, като трябваше да сме в Бугарско. Мистерия някаква. Тръгнали сме за глигани, но нещо сме се объркали. По вашия край има ли глигани?
- Па има, али са запретени за лов.
- Какво каза този бе, Грег? – сръчка го Аврамов – Нищо не му разбрах, я преведи! Нали го чаткаш този език?
- Каза, че тук глиганите са забранени за лов.
- Егати късмета! Да не мога да ударя сръбски глиган.
- Пичове, за какви глигани говорите? – обади се Боян – Ние сме минали държавната граница. Направо сме прегазили закона като глиган - шишарка.
- Голяма работа! – отсече Аврамов – Какво като сме го сгазили? Ще го изправим. Някой да е разбрал? Само бай Милош, ама той е пич и ще трае. Нали така, бай Милош.
- Па добро, момци, я нечу ви сметам. Ща ми не дочите о кучу. Да попием по едно, па после че тепате глигани.
- Ей това е мъжка приказка, бай Милош. – рече Аврамов – С теб сме. Ке попием по едно, па после ке тепаме глигани, че вече каталясахме от лов. Трябва да се почине малко.
- Тако е, тако е. – одобри Милош. – Айде, момци, да ви водим.
- Този да не ни заведе в полицията? – прошепна Борсата – Нямам им аз доверие на сърбите.
- Споко. Този е пич, бе. Ще се подкрепим както си трябва и тръгваме за глигани свежи като краставици, че сега сме сдухани като трабант на баир. – каза Аврамов – Ако ми изскочи глиган, няма да мога да вдигна пушката. Ще си го гледам като домашен любимец.
- Не знам. Нямам им вяра на сърбите. – повтори Борсата.
- Какво зацепи като грамофонна плоча? Стой си тук тогава и дебни за глигани! Ние отиваме да пийнем и да хапнем. Нали ти ревеше преди малко, че си гладен, а каква скара правят сърбетата!
- А, идвам и аз. – бързо се съгласи Борсата – Нищо не може ме спре, щом става въпрос за сръбска скара, дори и сръбската полиция. И те са хора, бе! И те могат да врътнат някоя скара, ако трябва. Нали така.
- Ще ти врътнат нещо друго те, ама дай да не задълбаваме в подробности, че кое време стана. Лов ни чака все пак. – сложи край на дебатите Аврамов.
Групата тръгна с бойко темпо след Милош, когато ставаше въпрос за маса, нищо не можеше да убие техния ентусиазъм.
© Светослав Григоров Всички права запазени