ОСОБЕНОСТИ НА БЪЛГАРСКИЯ НАЦИОНАЛЕН ЛОВ

Цени момента мигновен и мимолетен.

Не се вторачвай в минали и бъдни дни.

                                               Омар Хаям

         Ловът е спорт, който включва търсене, преследване и убиване на диви животни и птици основно с огнестрелни оръжия, но също и с лък и стрели. Във Великобритания и западна Европа, терминът лов е термин използван за събиране на диви животни с помощта на хрътки, които ловят по аромат, а спортът включващ лов на птици се нарича стрелба. В Съединените щати и на други места, терминът лов се използва едновременно за лов и стрелба.

Из „Енциклопедия на ловеца”

         Глава първа

         І

         Киро Борсата се измъкна от леглото тихо, като арабски терорист в акция. Погледна спящата си жена, която в повечето време ненавиждаше, а в по–редки моменти му се струваше, че обича и отиде в кухнята с приповдигнато настроение, което не бе характерно за него в седем сутринта.  Днес обаче отиваше на лов и се чувстваше като американски президент в първия му работен ден.  Включи котлона на печката и сложи джезвето с кафе. Докато го чакаше да стане, си изми зъбите  и се обръсна. Ловът бе свещенодействие и към него трябваше да се подхожда сериозно, като към девственица. Ако в ежедневната си работа бе артистично безотговорен, в това мероприятие влагаше всичко от себе си. Отиде до килера и извади ловджийската си пушка, която си беше купил преди година след старателно укриване на доходи от жената. Избърса я внимателно от прахта с бял парцал и нежно я целуна, така както бе целунал жена си на първата им среща.  Тази мисъл му прозвуча така концептуално, че без малко да изпусне кафето. Обичаше да употребява сложни думи. Значението на повечето, от които въобще не му беше ясно, но пък му създаваха авторитет пред клиентите. Те бяха по–тъпи и от него.

         Запали цигара и отпи от кафето. Отдавна не беше се чувствал толкова добре. Само като си помислеше, че му предстоят три дена без чудовището в съседната стая, направо получаваше ерекция. Три дена без надзор. С приятели и дълги софри. Какво повече му трябва на човек? Може би половинка типов хляб и една яхта. Това го подсети, че трябва да вземе дамаджаната с ракия от мазето и агнешките котлети от фризера. Ловът си е лов, но човек трябва да е подготвен за всякакви евентуалности на съдбата. Концептуално така стояха нещата в живота. Винаги трябва да си готов за най–лошото, за да се израдваш и на малкото добро, което съдбата ти сервираше с финеса на опитен сервитьор. Беше пионерче навремето и ги разбираше тези работи. Девизът на пионерите бе винаги готов. Тогава това му се струваше страшна тъпня, но с напредването на годините, разбираше колко прав е бил другаря Димитров, макар и да е имал друго на предвид.  Отплесна се в размисли, поради което реши да си вземе душ, за да поохлади малко мозъка си. Не беше голям привърженик на мисловната дейност, но ловът винаги го настройваше философски. Беше разбираемо. Да отнемеш живот, па макар и на животно, подтикваше към философски разсъждения за живота и смъртта и за други работи около тях.

         Душът му подейства като секс с 18-годишно девойче. Освежен и подмладен, Киро Борсата бе готов за лов.  Взе отново любимата си пушка и провери как стои в ръцете му, прицелвайки се в спящата жена. За миг показалецът му предателски потръпна, изразявайки ясно подсъзнателното му желание да я гръмне като мечка стръвница, но разумът му взе нещата в свой ръце и твърдо не позволи да се стигне до кръвопролитие. В този момент на откровение жена му отвори очи и скочи уплашено от леглото. Имаше инстинкт на хищник, мамицата й. – помисли си Киро.

- Какво правиш бе, идиот? – разкрещя се тя – Да ме гръмнеш ли искаш.

- Няма такова нещо, мила. – отрече спокойно той. – Как мога да гръмна моето безценно гълъбче?  Просто прострелвам пушката.

- Прострелвай тази пущина другаде, а не насочена към мен, тъпак с тъпак. – продължи да крещи тя.

         Ръката на Киро потрепери нервно. Така му се прииска да гръмне този крокодил, който му се зъбеше насреща, но след кратък размисъл реши, че не си заслужава да я лежи после. Щеше пак да й направи кеф. Затова, примирен, я погали, при което тя изръмжа като ранена лъвица и отново се мушна в леглото. Киро побърза да се измъкне от стаята с бързината на ловец, преследван от диво прасе. Пътьом грабна приготвения багаж и се спусна към спокойствието на паркирания пред блока джип.

         ІІ.

         Крясъкът нацели тъпанчето на лявото му ухо. Борката скочи и затърси пистолета в чекмеджето на нощното шкафче. Тъкмо напипа успокоителната студенина на оръжието, когато разбра, че реве малката Мая. От три месеца това дете се събуждаше като по часовник в пет сутринта и ревеше до шест. Нищо не помагаше. Водиха я на лекари, на врачки, на гадатели и нищо. Всички ги успокояваха с жена му, че с времето щяла да се успокои.  Времето си е време, но той определено не искаше да се превърне в нервак, който постоянно посяга към пистолета при най–малкия детски звук. Да не говорим, че ходеше на работа с отнесен поглед и зачервени очи, все едно е пил цяла нощ. Вече няколко пъти му правеха забележка да го дава по–кротко с пиенето и да си пази здравето. В началото тръгваше да обяснява, че причината е друга, но като видя, че никой не му вярва, спря да дава всякакви изявления по въпроса.

         Стана от леглото с бързината на новобранец в казармата и спринтира към креватчето на детето. Целта на занятието беше да не се събуди жена му, защото щеше веднага да го засипе с тирадата си от оплаквания, примесена тук-таме за по–голям драматизъм с пискливи възклицания, които пронизваха мозъка му като вадене на зъбен нерв без упойка. Така и не проумя как може да говори толкова много в пет сутринта, когато дори и сърцето му спеше. Беше си някакво чудо на природата, което никога нямаше да разбере. Вярно. Беше шефка на рекламна агенция и това ú е работата – да говори, но защо трябваше и него да го тормози с приказките. Положението стана неудържимо, откакто излезе по майчинство. Нямаше с кой да говори по цял ден и, когато той се върнеше от работа, го засипваше с порой от приказки. Чувстваше се като на партийно събрание, на което лидерът държи реч, а простосмъртните членове кимаха одобрително с глава. Беше станал толкова добър в тази област (кимането на глава), че се замисли дали да не се впусне политиката. Там такива послушковци като него бързо се издигаха.  Трябваше сериозно да помисли върху това, каза си, докато успокояваше гласовитата Мая. Тя пък с този глас можеше да направи сериозна кариера като певица. Подозираше обаче, че ще се окаже приказлива като майка си, което го караше да потръпва като наплашено врабче, чакайки деня, когато и тя ще се включи в света на приказливите. Да. Определено трябваше да стане политик. Тогава цялата тази говорилня, която ще го чака вкъщи, може би нямаше да му прави впечатление. Напротив. Щеше да се чувства в свои води. Това така го ободри, че чак запя приспивна песничка. Нещо, което избягваше да прави, поради силната прилика на гласа му с дрънченето на трамвай. Малката явно схвана, че е вложил повече чувство във вокалното си изпълнение от обикновено, защото спря да плаче и се заслуша в песента като вещ ценител.  Това дете или щеше да стане певица, или музикален критик. Предпочиташе да е първото.

         Свърши песента и видя как малкото отваря уста, за да заплаче, затова, без да се бави, подкара втора песен. Нещата излизаха извън контрол. В един момент се почувства като певец ветеран, който изнася концерт с опрян в слепоочието пистолет. Това го накара да вложи още повече чувство в изпълнението. Себераздаването му даде резултат и с облекчение видя как Мая притвори очи и задиша равномерно. Положи я нежно в креватчето й и на пръсти се изнесе към кухнята. Едва сега усети как напрежението от сценичната му изява го напуска и с треперещи ръце се бори около пет минути с кафе машината. Накрая човекът победи техниката и струята кафе потече към чашата му. Запали цигара, отпи от кафето и тежко въздъхна. В такива моменти се чудеше кой, по дяволите, го караше да прави дете. Можеше да изчака още някоя друга година преди да се хвърли с главата надолу в неизвестното, но пък Юлия – жена му, така му пилеше на главата, че иска дете, че в един момент, в миг на слабохарактерност се предаде мислейки, че избира по–малкото зло. Откъде, по дяволите да знае, че и дъщеря му щеше да бъде толкова гласовита, колкото майка си, че и малко повече. А трябваше, но човек се учи докато е жив. Проблемът е, че ученето ставаше на негов гръб и този гръб все повече го болеше. Трябваше му доста здрава гърбина, за да продължи успешно обучението си. А бе, както казва онова умно копеле, Бъртрънд Ръсел,  „досадното на този свят е, че идиотите са уверени в себе си, а умните хора са изпълнени със съмнения”. Напоследък толкова съмнения го тормозеха, че имаше опасност прекалено да поумнее, а това, както знаем всички, също не крепи душевното здраве. Психиатриите са пълни с големи умници.

         Загаси цигарата и погледна часовника. Стрелките се бяха изпънали доволно, като след хубав сън и сочеха с насмешка шест часа.  Това, че толкова рано беше взел да философства не говореше никак добре за него. Обикновено го правеше след  третата ракия, а сега беше трезвен като хлебарка. Явно балансираше по ръба на нервна криза. Добре, че го чакаха три дни лов с приятели. Вярно, че от една година, в поредния пристъп на тиха лудост или по – скоро шокиран от новината, че жена му е бременна беше станал вегетарианец, но продължаваше да ходи на лов с настървението на месояден дивак. Май трябваше да прочете какво казва по този въпрос другарят Фройд. Имаше нещо гнило тук, но още не бе открил къде точно е проблема.

         Стана и се запъти към хладилника. Със сръчността на стар зарзаватчия го разтовари за отрицателно време от зеленчуците. Прибави към тях и една бучка сирене, плюс пет пъстърви. На първо време щеше да му стигне, а после ще действа според обстановката. Все пак не отиваха на безлюден остров. Мая така го бе зашеметила с ранната си ария, че за малко да забрави най–важното. Плесна се обвинително по челото и тръгна към барчето. След кратка инспекция установи, че не го е закъсал съвсем откъм пиене и грабна две бутилки уиски. Вечер, когато захладнееше, щяха да заместят лагерния огън перфектно. Това си беше чист течен аспирин, каквото и да говореше жена му по този въпрос, която все се чудеше защо тръгва с пиене на лов. Няколко пъти се опита да й обясни, но имаше чувството, че говори с дете, което упорито отказваше да разбере поуката в края на приказката. Абе жени! Когато си решат, отказват да проумеят очевадното. После се чудят защо ги слушаме с едно ухо, пък и то от време на време блокира.

         Седна и отново запали цигара. Направи кратък разбор на това, което е свършил до момента и установи, че всичко е по местата си с изключение на пушката. Не. Това дете наистина блокираше мозъчната му дейност по – добре и от бутилка уиски. Стана и я взе. Погледна часовника. Установи, че все още е нечовешки рано и взе да я разглабя, за да убие времето. Почисти я отново и тъкмо приключваше, когато мобилния му иззвъня.  Вдигна го с бързината на полицай прибиращ подкуп, за да не събуди малкото.

- Бате, долу съм. – чу бодрия глас на Киро Борсата, който едва надвикваше музиката в колата.

- Слизам, пич.

Затвори и плахо погледна към креватчето на Мая. Установи с облекчение, че детето кротко си спеше. Затова пък жена му се появи сънена от спалната. Без грим едва я позна. Това, мъжете сме яко прецакани копелета. Вечер си лягаме до една жена, а сутрин се будим до друга. После, защо сме живели по–кратко от жените. Ами нека те се събуждат всяка сутрин стресирани от човека до себе си, пък да ги видим тогава до къде ще го докарат.

- Тръгваш ли? – запита го Юлия.

- Отлитам. – отвърна.

- Чао! И да внимаваш.

- Чао!- целуна я и тръгна към вратата, чудейки се защо всички жени говорят с мъжете си като с малки деца. Това беше още една загадка, която никога нямаше да разбере.

         Киро Борсата бе надул някаква песен на Цеко Сифоня и барабанеше почти в такт по волана. Стиснаха си ръце. Той изфорсира двигателя и тръгна рязко.

- На рали ли ще участваме? – бъзна го Борката.

- Не бе, бате. Моята така ме ядоса сутринта, че без малко щях да я гръмна. Още се успокоявам.

- А аз се чудех защо си подранил.

- Избягах позорно от бойното поле, но пък иначе рискувах да проява спонтанно насилие, което определено щеше да ме отдалечи от ловът на няколко години разстояние.

- И твоята не е лесна.

- Питаш ли ме. Затова пък имам усещането, че ще направим потресаващ и концептуално силен лов. Готов ли си?

- Винаги готов. – отвърна му Борката с девиза на пионерите от едно време и си плеснаха ръцете.