Eia (Росица Танчева)
436 13858
18.05.2010 г., 7:00 ч.

Осъзнаване-11 и 12 от първа част на романа 

  Проза » Повести и романи
917 0 9
11 мин за четене
XI
     Тази сутрин в двора на едринския сарай цареше необикновено оживление. Султанът потегляше на лов.Той яздеше прекрасен бял кон, следван от приближените си люде, възседнали силни жребци, както и от доганджиите, всеки от които беше с обучения си сокол на рамо. Край това шествие подтичваха ловните хрътки. Аз бях застанал до портата, за да ги разгледам по-добре. Но те бързо префучаха край мен и ме засипаха с прах. Пазачите затвориха прохода и аз влязох в одаята на прислугата, очаквайки аджемиоглан-агата да нареди какво да правя.Този път той нищо не ми заповяда. Излязох и реших да обиколя двора - интересуваше ме дали има начин през някоя нощ да избягам от пролука, която не е пазена.
     Открих едно по-ниско място на зида, но то бе точно зад султанския харем. Знаех, че сградата, в която са жените на султана е най-добре охраняваната. Пазеха я верни на господаря скопци. Забелязах, че по дувара имаше някои издадени напред камъни. Интересно, как бе допуснато точно зад харема, заграждението да бъде по-ниско и толкова удобно за бягство? Да не би някой от строителите или от мимарите да е имал нещо предвид? Както и да е, но аз вече бях взел решение да изчакам своята безлунна нощ и когато всички заспят, да се измъкна точно през това място. Огледах сградата зад себе си - имаше пролука, през която можеше да се вижда.Там се мярна забулена жена и бързо влезе навътре.Отдалечих се развълнуван - мислех си за Яна Йовова . Дали тя не бе погледнала отгоре? Баба ми беше разказвала за български девойки, които успявали да избягат от турците още по пътя за робския пазар, като не една от тях намирала смъртта си - хвърляли се от високи скали или в буйни реки, само и само да не бъдат потурчени.Чувствах,че ако Яна е още жива, тя не е и никога не ще може да бъде щастлива. Българската девойка не приличаше на Рокселана, известната Хурем султан, за която много ми бяха разказвали - тя била робиня от руски произход, но омаяла Сюлейман Великолепни и станала негова съпруга. Дотогава никой султан не се бил женил, след като можел да има колкото си поиска държанки. Говореше се, че като се започне от времето на Сюлейман, дори и при следващите султани, съпругите били тези, които в действителност управлявали империята. Майката на Мурад III - Нурубану,след смъртта на мъжа си - Селим II, се наложила като първата властваща вдовица. Знаех,че любима на Мурад III дълго време е била само Сафие, но под влиянието на майка си, султанът разширил своя харем. Говореха,че той имал стотици жени, а все водел нови и непрекъснато му се раждали деца, много от които били момчета. Някои се притесняваха, какво ще стане след смъртта на господаря и се молеха на Аллах да не присъстват на удушването на многобройните братя на този, който ще седне на трона. Шушукаха,че за да оцелее една жена в харема, трябва да е много хитра, а за да уреди султанът да бъде наследен точно от нейния син, тя трябва да е роден дипломат, да плете и ловко да се измъква от интригите. Доколкото успях да опозная Яна Йовова, аз мислех, че тя е най-честният и добър човек. Но кой знае, може би жените се променяха, когато родяха деца и трябваше да се борят за живота им?
     Привечер, като хала, пристигна ловното шествие, натоварено с какви ли не трофеи. Аз не се мярках много навън без нареждане от наставника, за да не си навлека точно сега някоя беля на главата. Молех се за тъмна и спокойна нощ. Дано султанът да е много изморен и да спи непробудно .
     Мръкна се. Навън шумът постепенно утихна. Огледах момчетата покрай себе си. Всички бяха заспали. Измъкнах се. Пазачът в двора също дремеше. Спокойно отидох до избраното от мен място зад харема. Започнах да се катеря по зида. Не беше лесно - ноктите ми се чупеха, пръстите кървяха, краката също ме заболяха, но аз продължавах. Стигнах най-горе и заслизах от другата страна на заграждението. Ето, вече бях на свобода. Тихо запристъпвах, отдалечавайки се. Прецених,че съм на достатъчно разстояние, огледах се и като не забелязах нещо обезспокоително, започнах да вървя по-бързо. Не исках да бягам, за да не събудя подозрението на нощните пазачи или пък на случайно минаващи. Прокраднах се край някакви високи дувари, после до самия пазар и през разрушен доземи зид лесно излязох извън града. Дочувах далечен лай на кучета. Отправих се в посока към едно близко до Едирне село, през което бяхме минали наскоро със султанската свита. В него бях видял български къщи, подобни на родната ми - във Филибето. Влязох в селото и заоглеждах сградите. Скоро открих една, която досущ приличаше на бащината ми. Не се чуваше лай на куче. Приклекнах близо до портата, прикрит зад дебело дърво и зачаках да съмне. Бил съм задрямал, защото изхлопване на врата ме стресна. Отворих очи. Някакъв дядо бавно пристъпяше, подпирайки се на тояжка. По дрехите му личеше, че е българин. Изправих се и тръгнах към него.Той се спря и ме заоглежда.
     - Отдека си, момче? - попита старецът.
     - Отдалеко съм - чак от Филибе - отговорих бързо аз.
     - Как попадна в наше село? - заинтересува се новият ми познайник.
     - Роб бях на султана и избягах - смело се открих .
     Дядото малко се стъписа, но после решително рече:
     - Ела в двора, дете, та да си поговорим!
     Влязохме, а той залости портата зад нас. Дворчето бе малко и оградено отвсякъде с високи дувари, без пролуки. Седнахме на една дървена скамейка и там аз му разказах цялото си житие.
     - На добро място си, момче, не се плаши - успокои ме възрастният човек,  след като търпеливо изслуша разказа ми. После ме въведе в къщата. Каза,че домашните още спяли. Извади от един сандък дрехи и поиска да ги облека. Аз свалих моите, по които си личеше, че съм слуга на султана и надянах селските. Съблечените той побърза да хвърли в огнището.
     - Няма да ти трябват, дете - рече старецът и се усмихна. - Вече няма да си Доброслав, а сиракът Найдьо - аргатинът на дядо Радо от село Чъка! - нареди ми добрият човек. - На домашните ще кажа,че съм те главил за ратай, а ти си от Узунджово и си бил тръгнал по света да дириш работа.
     Съгласих се, зарадван и успокоен.
     След малко къщата се изпълни с глъч. При нас влетя едно пет-шест годишно момченце.
     - Дядо, дядо! - извика то. - Кой е този батко?
     - Ще ти кажа, но иди доведи и другите!
     Момчето изскочи. Скоро в одаята влязоха три по-големи деца, двама млади мъже и възрастна жена.
     - Запознайте се! - рече дядо Радо. - Това е Найдьо, а това са внуците, синовете и жена ми. Снахите още шетат по стаите.
     Радвах се, че съм сред свои. Реших да се старая и да работя мъжката.Тези добри хора го заслужаваха.
 
XII
     Все пак трябваше някак да живея и в действителността. Въпреки всичко бях оцелял, значи Господ-Бог продължаваше да ме изпитва.
     За начало реших да посетя местата, по които бях играл като дете. Спомнях си с умиление за тях.
     До десетгодишна възраст бях живял в сградата на ветеринарната лечебница, която се намираше в едно, тъй наречено по социалистическо време “Държавно земеделско стопанство” или “ДЗС” - в съкращение. Баща ми работеше там като ветеринарен лекар. Аз, заедно с децата на работниците,  играех в тополовите горички, тичах по поляните, правех землянки, покрити с мъх и колиби, в които се приютявахме с приятелите. Често обикалях покрай канала, берях гъби и перуники, наблюдавах как пауните на дядо Петър Чемишана важно разперват опашките си, сякаш правят модно ревю и искат да подчертаят своята красота. Дядо Петър имаше двама сина. Единият бе учител, а на другия викахме “лудия Гого”. Той обикаляше с пръчка между краката и я мислеше за кон. Не правеше нищо лошо. Дотолкова бяхме свикнали с него, че го чувствахме като незаменимо цветно камъче в мозайката на “Дезесето”.
     Какво видях сега? Тополите, които си спомнях, бяха отсечени. От оборите и силажните ями бяха останали само руини. Сградата на ветеринарната лечебница се ползваше от някаква частна фирма, която се занимавала с търговия с петролни продукти. Близо до мястото, където се намираше къщата на дядо Петър Чемишана, сега бе сградата на “наркокомуна”. Нямаше ги пауните, нямаше го и единственият “луд Гого”. Вместо него ме гледаха с невиждащ поглед двадесетина момчета, събрали се там, може би с плаха надежда да се излекуват от зависимостта си към наркотиците.
     Разми се красивият спомен от детството ми. На негово място бе плеснато още едно мазно петно, за да бъда по-добре обезличен и смазан. Дали да продължавам да се боря за живота си? Чувствам как от ден на ден ставам по-слаб и обезверен. Толкова ми се иска да се докосна до нещо хубаво покрай себе си и то да е истинско, а не илюзия, но засега не намирам друго, освен историята на Доброслав. Вечерта се прибрах в малкото си жилище и жадно продължих да чета.
                                                                Следва продължение.

 

© Росица Танчева Всички права запазени

Авторът е забранил гласуването.
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??