XII

         Страх не страх, не поехме пеш по друмищата, че бързахме да помогнем на Дионисий Рали. Абаджията даде на Алекси един от конете си, а аз яхнах своя, що в Райовия обор държах. Повечето филибелии нямахме дамове, а дворните портички ги правехме ниски, та да не могат турчолята да вкарват в домовете ни добитъка си и да ги превръщат в обори. Алекси ми разправи, че кога преплувал Голямата река от нашенски селяни кон си купил. Пътьом гледал да не минава покрай мюсюлмани, ама в Търновград нямало вече как. Като видял османците, той слязъл от коня си и свел глава пред тях, но тъкмо заяздил и ей ти още турци се показали насреща му. Докато пак да спре и да им се поклони, те се нахвърлили отгоре му, били го с юмруци и ритници и жребецът му взели. Дотътрил се Алекси и на търновския кадия се оплакал, ама оня отсъдил, че османлиите са прави, щото навреме гяуринът почитта си не им бил изказал. Поокопитил се пратеникът на Рали и със зор, пешком, чак до Филибе се довлякъл, че нямал повече грошове друг кон да си купи. Днеска притесненията ми не бяха само зарад туй. Наскоро ме бе измамил един чиляк на моллата – поразникът ме записа с имената на челядта ми като рая на Вели, син на бега Джафер. Затуй сега се тормозех и дали няма да разберат поганците, че вече не съм във Филибе. Дали пък, ако се забавя по пътищата, людете на Вели няма да започнат да измъчват Верка за джизието и за другите данове, що дължах на господаря? Бях споделил тревогите си с брат ми Пейо и той ме успокои, че ще прави, ще струва, та турчолята да не узнаят, че надалеч съм запрашил.

         Тъй, със стегната душа по друмищата поех и се молих Богу двамината с Алекси на османци да се не изпречваме. Чу ме Господ и по живо, по здраво до Акче Казанлък ни проводи. А там, още не навлязли между къщята и налетяхме на агаряни. Неохотно запрях коня, смъкнах се от седлото и се поклоних на мюсюлманите. Същото стори и спътникът ми. Но колкото и на хрисими да се правехме, ония ни наобиколиха и ни подкараха към един овчарник. Насилниците ни се оказаха султанови люде, ама твърде алчни, щото сега бяха притиснали стопанина да им даде за годината сто от овцете си, а не двайсет и пет, както той рече, че димотишкият кадия му бил определил и тъй го записал в регистрите на джелепкешаните.

         - Кажи, гяурино, та да чуят тез свидетели, с колко овце си се задължил към господаря? - изрева един от османците като стискаше казанлъченина за врата. Изпулил уплашено очи, той успя да промълви:

         - С двайсет и пет на всеко лето, кълна се!

         - Лъжеш, ахмако! - срита го в слабините агарянинът. - Признай си докато е време, че ей сега ще те смачкам от бой!

         - Истината казвам, господарю! - настояваше мъжът, а турчинът толкоз се разлюти, че го цапардоса с юмрук по лицето. От устата и носа на човечеца шурна кръв, а аз не издържах и се намесих:

         - Колко овце са ти в дан? Кажи по-добре туй що османците искат, че зарад стоката живота ще ти вземат! Сегинка се съгласи, пък аз след туй ще ти помогна, та оплакване до султана да напишеш!

         Агаряните ме сбутаха да мълча, ама един им преведе и аз що хортувам, та те се захилиха доволно.

         - Сто овце дан имам за година - изпъшка казанлъченинът, но после не издържа и ядно продължи:

         - Вземете ги и да ви задавят дано!

        Слава Богу, че никой не преведе на турците най-последните слова на чиляка!

        - Записвай, записвай, Сейфедине и дай тез люде да подпишат като свидетели! - нареждаше един от османците, а друг извади писарски такъми, натопи паче перо в мастилницата, що беше запасал в сребърния дивит на пояса си, заскърца и зареди арабските букви една след друга. Беше току пред очите ми и аз заследих списването, ама по едно време, като видях как писарят се чуди и дип не умее да се справя, нещо ми прищрака в акъла и не издържах, а се обадих на чист турски език:

      - Не тъй, господарю! Аз съм бил кадиев писар, та знам тънкостите и ако ви е угодно, дайте аз да изпиша що дължи тоз лъжец и да туря парафа си като свидетел!

      Зарадва се Сейфедин и взе, че ми даде такъмите си, а аз това и чаках. Хитро засуках и накрая от написаното излезе,че казанлъченинът, дето Храно Люцкан го викаха, не дължи сто овце за лето, защото туй погрешно е разбрано, а само двайсет и пет и така е и в джелепкешанските регистри, а и той сега си го признава. Доволно се подписах с първото име, което ми хрумна - Яни Димо от Станимака, а после турих друго измислено име за спътника си и той също изписа парафа си накрая. Прочетох своето творение на турчолята, както само аз си знам, че да останат доволни. Те се подписаха и чак ми благодариха.

   С Алекси забелязахме къде живее Храно Люцкан и засега побързахме да свием към близкия имарет, ама не смеехме да яхнем конете си, а ги водехме подире си и все вървяхме със сведени глави, та да не навлечем гнева на някой агарянин. Правех се на хрисим кадиев писар и се надявах да хапнем с побратима ми в имарета, да си поотпочинем, а подир да потърсим пак Храно Люцкан, та да му кажа що съм написал и да го успокоя, че туй лето може за последно да му вземат сто овце. Исках да му помогна и жалба до султана да изпрати.

       Алекси рече, че ще ме чака наблизо, докато аз  опитам да похапна в имарета. Трябваше и за него да взема шепа пилаф, щото той не смееше да влезе вътре, а аз по-можех да мина за мюсюлманин, че на турски хортувах и по-малко бели щях да си навлека сред агаряните. Оставих коня на спътника си и боязливо пристъпих под оловния навес на странноприемницата. Наредих се сред тъжната върволица от бездомници и изнурени друмници, закъсали по пътищата. Най-подир и на мен гологлавият чиляк, запотен и гол до кръста, що даваше подаянията, ми сипа в шепата пилаф и ми отчупи къшей хлеб. Измъкнах се и право при побратима си отидох, та двамата си разделихме яденето. Много път ни чакаше още, а туй що Верка ни беше турила, вчера  го привършихме. Имахме някой и друг грош, ама гледахме да пестим, че не знаехме как Дунава ще преминем и що ще струваме, та Дионисий Рали и отец Наум от зандана да освободим. Отпих глътка водица от засмоления плетеник, дето едно време от София си го бях донесъл и го подадох на Алекси. Отривайки последната капка от русолявия си мустак, той ми се усмихна и рече:

         - Е, похапнахме вакъфска храна, а сега да потърсим Храно Люцкан и да го успокоим чиляка!

         Скоро се озовахме пред портата на изнудвания от османлиите казанлъченин, а тя отворена беше, че верни на турците джелепкешани още покрай овцете му се щураха - избрали бяха стотина и се мъчеха да ги изведат. Аз доближих до изплашения стопанин и го подхванах отдалеч:

         - За втори път даде Бог днеска да се видим. Бая са те притиснали тез люде и много стока ти отвеждат, ама ти се не бой, аз така написах туй що агаряните искаха от тебе, та на кадията, на бея и на султана ясно да стане, че само двайсет и пет овце дължиш и погрешка повече са ти взели. Още сегинка до султана жалба ще изпратим, съгласен ли си?

         Пробляснаха Люцкановите очи, що до преди малко угаснали бяха, па вдигна глава той и възрадвано захортува:

         - Почакайте да отпратим джелепкешаните, пък тогаз жалбата да сътворим! Що ще кажете, добри люде?

        - Дадено, стопанино! - усмихнах се аз, а Храно Люцкан ме хвана за ръка, гаче ли се страхуваше да му не избягам и докато неканените му гости не изкараха и последната овца, що си бяха наумили, не ме пусна. Подир това, заедно с Алекси ни въведе в дома си и излезе портата да залости.

         В пояса си аз винаги носех писарски такъми, щото във Филибе често се налагаше на человеците да помагам, та сега ги извадих и тъжбата списах. Прочетох я на стопанина, а той, доволен, парафа си на нея положи. Подир, заедно до шериатския съд отидохме и жалбата подадохме. Същата вечер аз и Алекси гостувахме на Храно Люцкан, а на ранини той ни проводи със свои люде къмто Търавна, че най-трудното ни чакаше - Балкана трябваше да преминем.