2.06.2010 г., 9:15 ч.
Осъзнаване - 17 и 18 от първа част на романа
10 мин за четене
XVII
Когато пристигнах в град Мустафа Паша, мислех да не оставам за дълго, а при пръв удобен случай да потегля за родното ми Филибе. Но започна строежът на новата джамия и аз реших да помогна,според силите си, на семейството на бай Благо. Поливах нивичката и градинката, грижех се за няколкото му овчици. Когато не достигаше храната, ходех на един приток на река Марица, за да ловя риба. Всичко това вършех, като гледах да не ме забележи някой турчин. Станах много хитър в криенето.
Белла помагаше на майка си вкъщи. Сега леля Даря трябваше да изхранва десет работника от строежа и шетането й никога не свършваше. Понякога и аз работех с жените.
Веднъж се бях промъкнал чак на строежа, за да занеса нещо на стопанина. Тогава забелязах между каменоделците Злат Момчилов, познат ми още от султановия сарай в Станбул. Дръпнах настрана бай Благо и набързо му разказах за Злат, а също, че той е от Филибе и сигурно скоро ще си ходи към дома. Моят покровител рече, че ще завърже разговор с майстора и ще се опита да разбере.
Вечерта стопанинът ми каза,че каменоделецът още един месец щял да работи на джамията, а сетне щял да потегля към Филибето и обещал да ме вземе със себе си. С нетърпение броях оставащите до заминаването ми дни. Мъчно ми беше, че ще се разделим с Белла, но толкова ми се искаше да се върна при семейството си!
В град Мустафа Паша, в родното ми Филибе, пък и в останалите земи, населени с българи, девойчетата ги задомяваха рано, на по дванайсет-тринайсет години. Родителите мислеха,че като момичетата им са под мъжова закрила, по ще могат да ги спасят от османлиите, които често налитаха на местните хубавици, резиляха ги или ги откарваха в робство, за да красят с тях харемите си. Момчетата ги задомяваха още по-рано, за да не ги вземат султановите пратеници за еничари.Така, според обичаите на местните люде, аз вече бях стар ерген, а Белла бе мома за омъжване. Но бай Благо, въпреки традицията, не бързаше да задомява чедото си.Той го мислеше още за малко дете, а зададяха ли се турци, криеше от тях момичето си. А аз, макар и много да харесвах Белла, не смеех да издам чувствата си, защото не можех дълго да остана при нея. Пътят ме водеше към Филибе и още кой знае накъде... Усещах,че не ставам за кротък стопанин, който да търпи турците да се отнасят с него по-зле от животно и с наведена глава да си гледа къщата и семейството.
Месецът се изтърколи, но Злат Момчилов още продължаваше да работи на строежа. Най-после бай Благо ми каза,че дошъл кадиев вестител и прочел нареждане кои люде да си ходят у дома. Между тях бил и моят приятел.Утре сме щели да потегляме към Филибе. Разтича се леля Даря - изпече ми две погачи, приготви сирене и лучец за из път. После, в бохчичка, сгъна и малкото дрехи, които тя сама ми бе изтъкала и ушила. Още вечерта се сбогувах с Белла и със стопанката. Същата нощ не можах да заспя. На няколко пъти ставах, пиех вода от стомната, разхождах се из дворчето и гледах звездното небе. Какво ли ме чакаше занапред? Дали някога отново щях да видя Белла? Молех се на Господ - на маминия Бог, да е благосклонен към мен и към стопаните на тази къща и да ни закриля. Най-после утрото настъпи. Бай Благо излезе от одаята, отърка с ръце очите си и каза, че денят ще бъде хубав и дано пътят да ни е лек.Той ми подаде багажа, приготвен от леля Даря и ме поведе към края на града, където ни чакаше Злат Момчилов.
-Много си пораснало, момче! Та ти и мустаци имаш вече! - зарадвано ме потупа по гърба Злат, а аз му подадох ръка, наистина като мъж.
-Как се радвам, че Господ отново ни събра! - плахо му се усмихнах.
-Събра ни, за да е по лек пътят ни като сме си дружина - каза моят приятел.
-Но, хайде, сбогувайте се с бай Благо и да тръгваме, докато е рано и хладно!
Стопанинът ме прегърна и рече с насълзени очи:
-Момче, мъчно ми е, че се разделяме, но дано е за хубаво! Е, хайде, лек ви път и само добро да срещате!
Със Злат потеглихме и аз не смеех да се обърна. Привързал се бях към семейството на бай Благо и сега едва сдържах сълзите си - толкова тежко изживявах разлъката, но пък много исках да видя родния край и домашните си.
XVIII
От историята на Доброслав Церов този път ме откъсна странна новина, която съобщиха по телевизията. От Националния комитет за войнишките паметници било предложено да бъде поставена паметна плоча до Шипка и Шейново на загиналите турски войници в Руско-турската Освободителна война и в замяна – на форта Айваз баба край Одрин, да се издигне паметник на генерал Иван Вълков. Инициатор бил отговарящият за обществения ред и сигурност заместник-кмет на град Пловдив. Валийството в Одрин въобще не знаело за идеята там да бъде поставена плоча в памет на генерал Вълков и на загиналите при обсадата на града български бойци от двадесет и трети пехотен полк.
Някой много грубо си позволяваше да се подиграва с българското национално достойнство. Какво ли целеше ? Как можеше дори да се помисли, да се сравнява смъртта на поробителите, на подчинените на военно - престъпника, на убиеца на жени и деца, на подпалвача на българските градове и села - на “Сюлейман безумний”, както го нарича народният поет Иван Вазов, с подвига на нашите войници край Одрин, които са били ръководени от освободителната идея?!
На другия ден малко се поуспокоих, когато разбрах, че членове на ВМРО са забили в местността “Голяма косматка” националния трибагреник в знак на протест срещу намеренията под историческия връх Шипка да се постави паметник на загиналите турски войници. В декларацията на войводите се казвало, че поставят тук Българското знаме и чакат да видят коя ръка ще посегне да го свали, за да издигне паметник на националния нихилизъм.
Някой продължаваше да пише сценария, целящ унижението на българския народ и новото му, не само икономическо, но и духовно поробване.
Готов съм да уважавам всеки добър, достоен и заслужаващ това човек, всеки, който ме уважава - не ме интересува дали той е българин, турчин, грък, французин, англичанин, немец или американец, нехая дали е мюсюлманин, католик, източноправославен християнин, будист или какъвто и да било друг. Но ето как някой, с великата си идея за паметник на глупостта, умишлено настройва един най-обикновен човечец, като мен. Защо? Дали не цели да предизвика националистически конфликт и намеса на силните на деня? Колко му е - няколко бомбички, като в съседна Сърбия и сме свършили! Нали, така и така, Балканите са известни още от миналото като барутен погреб? Миналото...., да това минало, в което ще се върна отново, за да разбера как са живяли под турското робство сънародниците ми.
Следва продължение
Следва продължение
© Росица Танчева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Веска,Ангел,Ивон,Плами,Светлана и Петя,сърдечно ви благодаря за отзивите и интереса! Първа част на романа беше издадена през 2005 г. в малък тираж, от който вече няма налични екземпляри. Живот и здраве, в края на тази година ще се опитам да организирам издаването на първа и втора част, заедно - в едно книжно тяло. Ще запазя книжки от това издание, за да ви ги подаря.
-
Преживях раздялата заедно с героя ти.За паметната плоча чувам от теб.
Чета с интерес и се присъединявам към желаещите да имат книгата в ръка, иска ми се да мога да си я чета и да я дам на приятели, които никога не влизат в този сайт. -
И аз с нетърпение чаках продължението
)) Сърдечни поздрави, Роси! И когато издадеш романа- и аз като Ачо искам да си го имам на книга. -
Поздравления и от мен, Роси!!!
-
Радвам се, че продължаваш поредицата, Роси!
Чаках я...
Все пак, ако публикуваш романа - кажи ми, искам да си го имам и като книга!
Поздравления!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Толерантността-присъщо качество на главния ти герой.Интересен образ...