Осъзнаване - 19 и 20 от първа част на романа
7 мин за четене
XIX
Със Злат Момчилов вървяхме все покрай река Марица. Местата ставаха по-гористи и хълмисти, но имаше тук-таме и нивички. Наближихме някакво село.
- Това е Семисче - рече спътникът ми. - И друг път съм минавал през него.
Той ме заведе до едно чучурче, от което течеше бистра вода. Тъкмо пийнахме и към него заприиждаха пленени хървати, с изранени крака. Водеше ги един стар османлия, който гордо яздеше до тях. С моя приятел побързахме да се отдалечим. Навлязохме в селото. Къщичките му бяха схлупени, издигнати направо върху голата земя и покрити със суха трева. Черквицата беше изгоряла - стърчеше само олтарът. В него селяните благославяха сватбите и кръщаваха децата си, защото султанът не им давал да изградят отново църквата. Забелязахме доста забулени в черно млади жени. Злат ми каза, че те били останали вдовици след набези на турски разбойници. Като чух това, аз забързах.
- Ей, стой бе, човек! Не мога да те стигна! Уплаши ли се, а? - догони ме Злат.
Не след дълго навлязохме в друго село - Вирово се казваше. Видяхме няколко гиздави девойки. Носеха бели ризи, с бродирани с червени конци ръкави, около шиите си имаха нанизи от дребни монети и сини камъчета, а ушите и пръстите им бяха украсени с прости обички и пръстенчета.
- Не се заглеждай, момко! - весело ми подвикна Злат.
- Най-после да видим нещо хубаво - смело отговорих аз. - То досега само ужасии по пътя ни.
- Бай, бабо, да не те среща мечка! - засмя се спътникът ми. - Ти ако на това викаш ужасии, нищо още не си видял. След малко ще навлезем в една страшна гора. Тогава дано Бог да ни пази! - стресна ме Злат.
Бяхме наближили Узунджово. Разправих на приятеля си за измишльотината на дядо Радо от село Чъка - нали той ме учеше да казвам, че съм сиракът Найдьо от Узунджово.
- Е, най-после да видиш откъде си! - закачи ме Злат.
Скоро навлязохме в гората и шегите ни престанаха. Вървяхме внимателно и почти безшумно. Оглеждахме се. Злат намери една дебела пръчка и я взе със себе си. Тогава и аз грабнах първата ми попаднала клонка. Така въоръжени, продължихме по-смело. След малко видяхме колиба, направена върху забити в земята пръти.
- Оттук наблюдават дервенджиите и охраняват пътя от разбойници - едва изрече Злат и пред нас изскочи як, калпаклия мъж, който носеше тъпан.
- Кои сте вие, бре хора? - попита ни той.
- Свои, свои сме - бързо каза Злат и после добави: - Добри люде сме, човече, затова удари тъпана, в знак, че е сигурно да се пътува и че не сме разбойници!
- Сигурно да се пътува, ама не е сигурно! - рече мъжът. - Скоро из нашия край започна гонитбата на шайката на главатаря Шахин, който вършил зулуми със синовете и братята си. Обикалял от Узунджово, Едирне и Бабадаг, на юг, та чак до Силистра и Никопол, на север. Султанска заповед дойде да го заловим и право в Станбул да го проводим - на съд пред господаря.
- Не съм аз Шахин, нито това е някой от бандата ми - обясни спокойно Злат.
- Разбрах, разбрах, та вие не приличате на разбойници, пък и оружие нямате, само по една пръчка носите, като децата. Ха, ходете си със здраве! - и юначагата се отмести, за да ни стори път.
Побързахме да се отдалечим. Но гората ставаше все по-гъста и моят страх нарастваше. Зад всяко по-дебело дърво ми се струваше, че дебне Шахин и ей сега ще изскочи. Стисках здраво клонката и бързо вървях след Злат. Най-после шубракът взе да оредява. Забелязахме и първите къщи на Узунджово. Навлязохме в тържището, а там ни свариха нови височайши заповеди. Вестоносец обикаляше, спираше и разгласяваше, че на султана били откраднали четиринадесет от най-хубавите коне, докато те пасели в обширните му ливади, затова нареждал да се търсят те и крадците, не само в Узунджовско, но и в съседните кази. Прочете и друго - султанът заръчал да не се колят говеда, овце и кози по места, а животните да бъдат отведени в Едирне и Станбул, защото правоверните пак страдали от недостиг на месо. Също там да бъде откарано и сусамово масло. За изпълнението на тези заповеди отговаряше градският кадия. Пак тукашните люде щяха да гладуват, та да не бъдат скършени хатърите на големците – агаряни.
Скоро срещнахме работници, които също се връщаха от ангария, като Злат. Тръгнахме заедно с тях, че страшничко беше по друмищата на империята. Вече бяхме спокойни, защото по-добре щяхме да се защитим, ако някой ни нападнеше.
XX
Едва облекчено отдъхнах, зарадван, че Доброслав Церов и Злат Момчилов вече пътуваха по-сигурно от Узунджово към Филибе, когато ме стъписаха новините, предадени по националната телевизия. Престъпна група, действала на територията на шест районни дирекции на вътрешните работи в страната, била заловена на 01.07.2004 г. от служители на РДВР-Търговище. Изброиха имена на няколко човека, които били извършили седем кражби на петролни продукти от бензиностанции, съоръжения от електроразпределителни и помпени станции. Те шетали на териториите на Търговище, Велико Търново, Стара Загора, Пловдив, Варна и Русе. После съобщиха, че четирима души били в ареста за атентат срещу Иван Тодоров-Доктора и че обвинили ексофицера К. за убийството на аптекарката Х. А., извършено на 09.10.2002 год., чрез взривяване на лекия ù автомобил с бомба, задействана с GSM и то пред едно училище в град София, на метри от сградата на МВР. Говорителката не спираше, а продължаваше да съобщава още ужасяващи новини. Изключих телевизора. Господи, дали наистина съм в съзнание? Дали след многобройните мозъчни операции не живея в някакъв илюзорен свят?
Реших да повикам жена си, която готвеше в кухнята.
- Чу ли, скъпи? - обърна се тя към мен, влизайки в стаята. - По радиото съобщиха, че тази нощ крадци са задигнали златни накити и много пари от заложна къща на булевард “Руски” в град Пловдив. Обирджиите облепили с тиксо датчиците на сигнално-охранителната система, след това разбили три врати и стигнали до сто и петдесет килограмова каса, която срязали с оксижен.
- Стига, стига! - креснах аз. - Отивай пак да готвиш!
- А за какво ме повика? - учуди се съпругата ми.
- Забравих вече, нали съм чалнат по главата - веднага измислих обяснение.
- Не се притеснявай, лекарите дават надежда, че скоро ще се оправиш - и жена ми пак си влезе в кухнята.
Да бе, да! Съвсем ме оправиха! Като започнем още отпреди бомбата в Кербала, та до ден днешен, все ме оправят... Изпсувах няколко пъти, почти със страстта на известния ни футболист Христо Стоичков и отново грабнах житието на Доброслав Церов - предпочитах бандитите от шестнадесети век.
Следва продължение
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росица Танчева Всички права запазени
