XXXIII

     Поостанах в София още десетина дни, за да помогна на Венка в новото й начинание. Събрахме двадесетина дечица, които бяха останали съвсем сами на този свят. Когато баба Стана, пък и съседките, започнаха да се грижат за сирачетата, коя с каквото и както може, аз се успокоих и реших, че е време да тръгна по своя път. 

     Преди месец пратеник ми беше донесъл известие, че Павел Джорджич на десети януари илядо петстотин и деветдесет и пето лето е изпратил изложение до седмиградския княз Сигизмунд Батори, в което му предложил сам дубровничанинът да се заеме да подбужда духовете на българите от казите Варна, Провате и Шумен, а братя Соркочевичи да подготвят людете за въстание в казите Русчук и Търново. Джорджич убеждавал княза, че щом видят помощта му, поробените до един ще се вдигнат и на седем места ще завардят проходите в планината Хемус, за да предпазят власите и молдавците, защото оттам трябвало да преминат всички подкрепления, които турците изпращали от Цариграда и от казите край  Голямото море за Маджарско.

     Павел Джорджич ме молеше да отида в Самоков, да се срещна с майстора-железар и да откарам в Търново  изработеното от Ильо оружие. Напомняше ми, да не заборавя и престолния кръст - дар за архиепископ Дионисий Рали. Седмиградският княз и папският нунций в Седмиградско, изпращали по същия  човек, на  име  Иван,  който  сега  ми  носел  известието  на дубровничанина, важни писма до търновския митрополит и до никополския търговец Тодор Балина. Джорджич  искаше  да  тръгна  с  доверения  му пратеник, за да сме си дружина и “да не дава Господ”, ако на единия от нас нещо се случи, то тогава другият да довърши работата. Отец Петър, който доведе при мен вестоносеца, ми  сподели, че  отдавна мисли как да се подбудят духовете на българите и желае лично да говори, както с Балина, така и с архиепископ Рали, за да бъде решено приобщаването към благородното дело на четиримата владици - Йеремия Русенски, Спиридон Шуменски, Теофан Ловешки и тракийския владика - Методий Романски. Не можех да откажа на отеца - той и Матей Граматик, отдавна подкрепяха в София и околните села духовете на християните, пишеха поучителни жития и ги разпространяваха между человеците, изнасяха беседи в църквите.Те бяха достойни люде и само на добро щяха да научат и другите.

     - Тръгвай с нас, отче! - обърнах се аз към поп Петър. - Сигурен съм, че търновският митрополит търси такива като теб, за да му помагат, а Матей Граматик ще го оставим тук, че и в този край будни хора трябват.

     - Бог да благослови святото дело! - зарадван рече отецът. - Заедно с Иван,  потегляме и ние с тебе, Доброславе, нали?

     - Да, отче. Дай боже, да е лек пътят ни и да свършим всичко, що ни е заръчал Павел Джорджич! - развълнувах се аз.

     Дойде многоочакваният ден. Още преди слънцето да погледне измъчената София, аз се сбогувах с Венка и с баба Стана, после, заедно с куриера на Джорджич и с поп Петър, потеглихме към Самоков.

     Иван, още преди месец, беше оставил пари на Венка - за сирачетата, които тя се бе заела да гледа.Той носеше още грошове - за оружията, изработени от майстор Ильо, както и за изпът.

     Тръгнахме сами, но скоро ни настигнаха десетина пленници, навързани един за друг със синджир, водени от двама възрастни турци. Не успяхме да се скрием. Единият османлия ни викна да спрем. Неохотно закрачихме по-бавно, но оня изкряска,че ще ни убие, ако не стоим на място. Доближиха и започнаха да ни оглеждат. Тогава си спомних  робския пазар в Станбул, а после и набучените  на колове глави на хайдутите край София. Запищяха ушите ми, замъти се погледът ми и не знам как, но само с юмрук повалих единия турчин, а поп Петър, подпомогнат от Иван, здраво вкопчи другия. После добре ги омотахме със собствените им синджири, които носеха, вързани за конете си.  Освободихме пленниците. Те се оказаха маджари и немци. Единият турчин виеше, че новото илядо петстотин деветдесет и шесто лето, както и изминалото илядо петстотин деветдесет и пето, били злокобни. Занарежда, че преди една година Мурад III намерил смъртта си, деветнадесет негови сина били удушени, за да е сигурен престолът на новия султан, на определения от Аллах Мурадов син - Мехмед III. Така научих, че имало нов владетел.  “Покровителят  на  света”, на  когото  бях  роб  и  чиито  заповеди трябваше да пиша, на свой ред си бил отишъл от този свят. Ето, аз въпреки всичко оцелях, дори и чумата преживях, а моят господар се поминал. Сега повярвах, че има възмездие. Но и друга черна мисъл мина през главата ми. Дали Яна Йовова не бе майка на султански син ? Спомних си нейните дълбоки, тъмни очи и ги видях овлажнели и по-тъжни отвсякога. Но тръснах глава и отново станах суров.

     Завързахме двамата османлии за едно дърво и се помолихме никой да не ги намери. Пленниците проводихме до най-близкото българско село, в което поп Петър бил служил и познавал сегашния свещеник и людете.

     - Добри хора живеят тук - рече отецът. - Те ще помогнат на угнетените да намерят пътя си за техните страни. От село на село ще ги прехвърлят, ще ги хранят и поят, дрехи ще им набавят и ако Господ даде – чак до родните им места ще ги отведат.

     Забързахме към Самоков, но по друг път - труден, на малко люде познат. Важно бе делото ни и трябваше да избягваме опасностите.

     Навлизайки в селището на железарите, като тържествена песен ни завладя ехтежът на усилния труд, под ритъма на наковалните. Майстор Ильо побърза да ни отведе от работилницата в дома си, а там ни покани гостолюбивата му стопанка. И както първия път, тя пак разточи баници, свари няколко кокошки, наля вино. Рече, че така посреща, за да върви разговорът ни по мед и масло.

     - О, с това винце дори и по-добре ще върви раздумката! - засмя се поп Петър и надигна чашата си. - Ха, наздраве! Да са живи и здрави стопаните и челядта им!

     След всичко преживяно, сега сякаш бях попаднал в рая. В тази къща се чувствах спокоен и уверен, че замисленото от Джорджич, братя Соркочевичи, Тодор Балина и Дионисий Рали, ще бъде доведено до добър край.

     - Готово е оружието, което ми заръча дубровнишкият търговец - рече Ильо. - Пък и не само неговото. Знаете ли, че чак от Охрид на няколко пъти идваха пратеници, за да поръчват пушкала. Първия път бяха проводени от охридския архиепископ Гавраил, а втория - от следващия тамошен митрополит, от Атанасий.

     - И в оня край ли са разбунени духовете? - попитах аз.

     - Нещо повече - тези люде мислят за освобождение на всичките български земи. Архиепископ Гавраил, за да търси помощ, бил посетил Русия, Полско, Хабсбургско, та и папа Сикст V. Султанът, като разбрал за тези обиколки, му забранил да се завърне в империята. Но сегашният охридски архиепископ Атанасий е още по-запален борец от Гавраила.

     - Такива человеци ни трябват на нас! - намеси се Иван - пратеникът на Павел Джорджич.

     - Та да ви кажа за Атанасий! - нетърпеливо продължи майстор Ильо. - Той напълно занемарил пастирските си задължения. Непрекъснато говорел само за това, как да се прогонят турците от Европата от все християни, наедно. Трябвало всинца недоволни, в едно време и навсякъде, да се вдигнат на бой с османците. За да подготви това, Атанасий обикалял близките, та и по-далечните християнски страни и преговарял с владетелите им. Казвал, че като му дойде времето, срещу агаряните щели да излязат най-малко двесте иляди люде!

     - Чухте ли вече за въстанието в Химара, Епирско - в селото срещу остров Корфу? - попита Иван и като разбра,че незнаем много неща, заразправя: - Та то се възглавявало от охридския архиепископ Атанасий, който после се  заел да убеждава венецианците с три-четири илядо техни пешаци да се разбунтува цялата страна. Отец Захарин и отец Димитрий му помагали - те си списвали с неаполитанския вицекрал и подготвяли въстанието, като разчитали и на помощта на Испания. Павел Джорджич неведнъж се е срещал с тях, за да умуват как заедно да се вдигнат всички християни, недоволни от султана .

     - Ето, хабсбургите от илядо петстотин и деветдесет и трето лето са във война с османците. Власите, трансилванците и молдавците също непрекъснато се бият със султана. Сега и на нас ни е времето да започнем борба! - разпалено заговорих аз.

     - А знаете ли кой друг скоро идва при мен? - изведнъж се сети да попита майстор Ильо.

     - Да не е минавал оттук сам Дионисий Рали? - опита се да отгатне поп Петър.

     - Не, ако беше минал той, лично щях да му дам кръста, който за него направих, но сега по вас ще му го пратя. Никополският търговец Тодор

Балина беше тук и още оружие заръча. Къде ли по българските земи не е ходил тоз человек! Дали има християнско село, непосетено от него, от което да си е отишъл без да закълне поповете и по-първите хора?

     - Голям българин е Тодор Балина! - намеси се и Иван. - Благороден и смел е, пък и ум в главата има - знае какво и как да направи, за да се постигне решеното! Такъв е и племенникът му - Шишман, той е неговата дясна ръка.

     - Повече такива люде ни трябват! - чукна по масата отец Петър.

     - Трябват и Господ ги праща, виждам аз! - засмя се бай Ильо. - Ето, вие и тримата сте достойни заместници на Тодор Балина!

     - Високо ни оценяш, майсторе! Но да се помолим: дай, Боже, да извършим святото си дело! - изправи се отец Петър, след него и ние станахме и отправихме искрена молитва към Господа да ни помогне, за да постигнем свободата на българските земи.

     На другата сутрин доплатихме на железаря за стоката и натоварихме оружията в кошове. Майстор Ильо се беше погрижил и за превоза. Прикрихме пушкалата със сено, нагласихме самарите върху конските гърбове, с благодарност взехме престолния кръст - подарък за архиепископ Дионисий Рали и потеглихме към Търновград.

XXXIV
      Замислих се над житието на Доброслав. Прозрях, че всяко време е раждало своите честни и смели синове, които са повеждали народа по пътя към по-доброто. Ето, в борбите на българите през XVI век, като обаятелна личност, която може да се сравнява единствено с Васил Левски, се изявява Тодор Балина. Дано Господ и сега да ни прати такъв достоен човек! Мисля, че днес на нас - унизяваните българи, жадуващи свободно и гордо да изправим глава, той ни е нужен повече отвсякога.
     Вече аз се чувствах напълно здрав, но все пак бях объркан и не знаех какъв трябва да си днес, за да си нормален човек в България. С лепкавия допир на равнодушието, жестокостта и подлостта, всички бяха свикнали дотолкова, че те не им правеха никакво впечатление. Така, в резултат на “нормалното“ поведение на обществото, детската престъпност стана обичайна. От медиите узнах за толкова убийства, извършени от невръстни деца, от жестоки, по жестоки, та чак садистични, че в първия момент не повярвах, а обвиних себе си, че още не съм достатъчно осъзнат. По-късно разбрах, че аз живея в действителността и за възприятията ми не е виновна моята ударена от бомба глава, а причината е другаде - в главите на заобикалящите ме. Боже, за упадъка на Римската империя и за полудяването на известните римляни, били помогнали и отровните оловни тръби, които тогава се използвали за провеждането на водата за пиене, както и оловните съдове за храна, а сега какво допринася за “нормалното” ни поведение, което описах? Дали човечеството ще оцелее, за да получи един ден отговор и на този въпрос? Днес “Бай Ганьо” от едноименното произведение и “Христофор” от знаменитата творба “Пази Боже, сляпо да прогледа!” на Алеко Константинов, отново са основните герои и то вече в световен мащаб, а не само български и ако много се отличаваш от тях, то ще бъдеш обявен за ненормален. Съхраняването на човещината в душите на хората, на културното отношение към тези, с които живееш, се оказа най-трудното във времето на безогледните и хитри лапачи, които всичко правят уж за доброто на човека. На мястото на турчина, който ни пороби с ятаган в ръка, сега се изправи новият коварен колонизатор, който моделира обществото ни с фино мазничките си ръце, с добре поддържан маникюр, а ние, докато ни ограбва и раздира до кръв, се преструваме, че ни гали, защото ако кажем истината, той просто ще ни смачка под благовиден предлог. Тогава отново гордо ще изправи добре прикритата си космата снага, ще се потупа по гърдите и ще каже: ”Вижте кой съм аз! Нима не съм най-справедливият защитник на човечеството?”
     Изложените мисли ме угнетиха и аз паднах на колене насред стаята. Молитвено вдигнах ръце над главата си – замолих Господа да възпита повече Човеци и да припомни на хората какво е Чест, Достойнство и Доброта.
Толкова време се питам и трескаво търся отговор на вечния въпрос : “Какво да се прави”, за да живеят хората щастливо, за да съществува духовна удовлетвореност в нашия материален свят? В началото на XXI –ви век упадъкът е повече от явен. Това, че на някой отрязали главата или го разфасовали като прасе, вече стана нещо обикновено. Умен човек днес - това е лицемерният и страхливият. А когато с подлост подлееш вода на другия, изпъкваш като най-моралния. Като че ли напредъкът в техническо отношение доведе до духовна разруха. Модерни машини и оръжия в ръцете на морално деградирали същества е повече от ужасяващо. Какво да направим, за да съхраним обичта и добротата, за да запазим тези най-нежни цветя, без които светът става грозен?
      Сега взех да оценям, че преди да отида като доброволец в Ирак, съм бил много наивен и лесно вярващ на лъжите на политиците.Тогава пишех дори и стихове, но мисля, че започнах да съзрявам и ето – вече се изразявам в проза. Така, откакто детската ми вяра в доброто умря, аз станах многословен и скучен като стара свекърва. Но стига съм разнищвал душата си - време е пак да отворя житието на Доброслав, което осмисля болничните ми дни.

                                      Следва продължение