От 6 декември 2007 г. до 9 декември 2007година
ОТ 06. XII. 2007 И 09. XII. 2007 Г.
Цялата съм в кръв. Седя в тоалетната и от мен падат като топки за тенис – огромни парчета кръв. Ужасът ми е огромен. Превръзките си сменям на всеки 5 минути. Тръгвам си от работа. Два километра вървя пеш и през целия път усещам как на тласъци, тласъци тече кръвта ми, по дънките и по краката, стига чак до коленете. Притискам дебелата си грейка и тя е влажна вече от кръвта. Защо не ми повика такси? - се питам тихо. Той защо не ми повика такси? Странно. Защо не тръгна с мен? Прибирам се цялата в кръв. И продължава да тече, червената ми кръв. Губя чувство за реалност, къпя се в смесица от вода и кръв или светлочервена вода и си мисля, че е нормално. Пулсът ми отслабва, всичко се премрежва пред очите ми, мисля, че губя съзнание. Празникът на банкерите е днеска 06.XII.2007 година. Аз дори не плача. Няма ги сълзите ми дори... Текат в кръвта ми. Той се прибира в полунощ, щастлив и доволен. „Жена ми празнува... тя стана банкерка”. Знам, случайно е – искам да му кажа, но нямам сила дори да си отворя устните. Засъхнали са. Няма изненада, няма съчувствие. Няма помощ. Всичко е по план. Тече... тече кръвта ми. Тина Киркова, инжекции, кръвно, кръв – кръвта ми спира да тече. До... до... до...
- 09. XII. 2007 г. – фонтан. Фонтан от кръв. Вкъщи съм и цялата баня е пълна с кръв. Тече и тече, като от силно пусната чешма. Страшна гледка. Чудовищно страшна гледка. Опитвам се да стана, да затисна с превръзката си, целите ми ръце почервеняват на секундата. С пътека от кръв стигам до стаята. Лягам на пътечката на теракота. Под мен се образува локва кръв – усещам дори топлината ù. Попива във виненочервено. Притискам силно между краката си, тя шурти между пръстите на ръцете ми. Пак в червено. Трябва вече да дойде бърза помощ. Аз съм се свила, като куче в ъгълчето между малкото шкафче и леглото точно до вратата. Като пребито куче. Разместват се предмети, мебели пред мен, моля му се пак да звънне. Защо е плувнал целият в пот? Лицето му лъщи ли, лъщи. Той го е направил и сега се е уплашил. Господи! Крушката тъмнее над главата ми. Влиза нечий силует. Докторът е ужасен от гледката. Стои, не мърда. Дори не пристъпва, дори не се навежда. Дори нищо не ме пита. Стои. Стои и гледа. Очите ми се молят – помогни ми. Помогнете ми, докторе – Доктора не реагира. Плува пред очите ми. Пред моите очи изпъстрените ми крака, целите с дълги ивици кръв, като някаква странна украса в бяло-червено, на течащи ивици. Не помня как съм стигнала до линейката. Само това, че кожената седалка стана мокра и лепкава под мен, докато стигнем. И стола в болницата, докато ме приемаха и как топките кръв продължаваха да падат под стола – цап, цап, цап и стана огромна локва. Гледах ги и не вярвах, че са от мен. Все едно е от друг човек – като билярдни топки, една след друга, една след друга. Безброй и загуба на съзнание от всичката ми изтекла кръв на 09. XII. 2007 г. Само си спомням думите му: „Аз тръгвам. Дъщеря ми прави годеж... жени се”. Случайно съвпадна... Случайно... Няма случайности – искам да му кажа аз, но нямам сили и съзнание. Кръвта ми изтича... случайно. На 09. XII . 2007 г. На сутринта, когато станах и се погледнах в огледалото, чак зъбите ми бяха прозрачно кафяви, прозрачно сиви, като кухи, празни и мъртви, безкръвни. Повдигнах си ръката и ги пипнах. Оцветените ми в тъмночервено нокти изглеждаха странно върху тях. Засъхналата кръв под ноктите ми още повече. И се ронеше и падаше... и се ронеше и падаше...
Стефка Галева гр. София
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Стефка Галева Всички права запазени
