Той народът правилно го е рекъл: шило в торба не стои. Ей ме на, гледайте ме! Жив пример! И понеже в скоро време не се бях озовавала в епицентъра на някоя дивотия, отвътре взе да ме човърка. А неясният порив кристализира в конкретна идея, докато се шматках между рафтовете в „Мола”.

М-не, не познахте, ако току-що си помислихте, че съм открила очарованието на клептоманията и съм си натъпкала бельото с меденки. Не (макар че има нещо привлекателно в тази идея сега). Просто погледът ми попадна върху стегнатите като войнишки строй редици от кутии с боя за коса. Пакостливото ми второ Аз (заради което обикновено после се налага да проявявам чудеса от въображение, докато си търся свястно оправдание) моментално нададе боен вик. Това е!!!

За да ми е чиста съвестта, звъннах за спешно допитване с моето съкровище, пък и за да го подготвя психически за евентуалния шок, който можеше да му се стовари после, ако нещо се обърка. („Ако нещо може да се обърка, то задължително ще се обърка.” Познато ли ви звучи? А аз живея с тоя девиз!) Така и така, какво ще кажеш за малка промяна във фейса? Отсреща, разбира се, чух поредния вариант на дежурното „Мило, `що ме занимаваш с глупости?!”, което аз реших да си го интерпретирам като зелена светлина. Не, че иначе щях пък да се откажа!...

Следваща дилема за решаване: цветът. В общи линии май само синя, зелена и руса не съм била, а и нещо не ме влече. Червено? Не е моя цвят. Червенокосите жени ме плашат – прекалено напористи са. Лешник? Пълна скука! Сигурно Офелия на Хамлет е била с коса в цвят лешник и затова е свършила така. Тъмен кестен? Ми то това си ми е естествения цвят. Какъв смисъл да го правя? (Обаче само да съм чула някой да ми вика „кестен”! Жив ще го одера!) Което май свеждаше избора ми до една последна възможност. (Добре де, две, ако броим и лилавото като вариант.) Черно.

Недостатъци: състарява. Освен това придава вид на внезапно надигнал се вампир, особено пък с моя гробищарски тен на албинос. Но да приемем, че това последното отпада като аргумент – лято е, има плажове за тая работа.

Предимства: винаги съм искала да бъда чернокоса. Или ако не винаги, то откакто си паднах по Ункас от „Последния мохикан”. (Ега ти пича!!!) Коса черна като гарванови пера! (Това пък сигурно съм го прочела във „Винету”. И по него си падах. Слаби са ми ангелите, когато стане дума за дългокоси екзотични мъже.) Освен това сме чували милиони вицове за блондинки, но някой да е чувал такъв за чернокосите жени? Не, нали? Защото такива няма. Чернокосите са умни, мистични и фатални. Справка: Мортиша Адамс. (Добре де. Сигурно има и по-добри примери, но точно сега ми се губят нещо.)

Грабнах боята (две кутии, че с една доникъде няма да я докарам) и право вкъщи!

Следващ по ред проблем за решаване: сама съм. Досега не съм пробвала сама да се боядисвам, а съм твърдо решена да е сега или никога. Изобщо не си правете труда да питате защо – нямам логично обяснение. То и нелогично такова нямам, но съм убедена, че трябва да го направя. (Сигурно така се започва, а накрая свършваш в усмирителна риза с манията, че си испанската кралица. Не бих се изненадала.)

Да си призная, виждала съм потресаващи поражения вследствие на подобни самосиндикални инициативи. Трайно боядисани лица, съсипани мебели, непоправимо лекьосани тапицерии... травматизирани деца и домашни любимци... Спомням си, че един познат навремето доста трудно преживя медночервените пръски по иначе бялото си като снежинка куче.

Затова първо папагалчетата временно ги разквартировах на балкона, където да се заяждат с местното семейство лястовици, с които изглежда имат сериозен междусъседски спор, ако се съди по врявата, която вдигат. Пуснах си „Blood on the dance floor” на Майкъл Джексън (нали сега, откакто умря, всичко живо внезапно се е присетило колко отчаяно го обича, пък и наистина си го бива парчето) и чак тогава забърках боята. Таях някакви надежди по моя dance floor да не се лее чак пък кръв...

Повярвайте ми, при трийсет и пет градусова жега амонячната боя може направо да убива с миризмата си! За другия път ще го имам предвид.

Разхвърлях се „само по парфюм” дето се вика (боя за коса не се пере, ако още не знаете), надянах найлоновите ръкавици (два чифта – за всеки случай) и... дерзай! Като се има предвид таланта ми непрекъснато да се забърквам в разни каши, комбиниран в случая с черна боя за коса, можех само да се надявам накрая да не се получи нещо в смисъл „Мамо, слез от полилея – татко ме позна!” Всъщност щях да съм доволна и ако изобщо имах коса в края на експеримента „Направи си сам”, защото историята помни големи сакатлъци в това отношение.

Отначало опитах с четка и гребен, според изискванията. Мисия невъзможна! Косата ми е до средата на гърба – има да си играя до утре с тия инструменти. Та отне ми горе-долу пет секунди, за да открия решението. Импресионизъм. Виждали сте онези мацаници, от които никой нищо не разбира, но се продават за милиони. Нещо такова. Косата ми ще бъде моето платно. Така че захвърлих четката и гребена и топнах десет пръстчета в купата с боята. И като почна едно цапотене!... Не е за разправяне просто! После пробвах да си напъхам главата в купата – не се получи, та затова изсипах боята върху косата и се заех да мачкам и масажирам преди да се е разтекла по мен. Кеф невероятен! Само да не беше тая миризма, от която ми сълзяха очите и нищо не виждах.

Разбира се, когато най-накрая надянах найлоновата ужасия (шапката де) и прогледнах, кефът отстъпи място на отчаян ужас. Имаше боя буквално навсякъде! По огледалото, по мивката, по стените и пода, по душа и дори по тоалетното казанче. Май само на тавана не бях успяла да налепя. (И слава Богу!) Отделно забелязах впечатляващи лекета по самата себе си, най-вече по лицето, както можеше да се очаква.

Бегом към кухнята! Памук, оцет и търкай до отмаляване! Вариантите общо взето бяха два. Или да си пробия челото от триене, или да оставя там петно, все едно някой ми е светнал мераклийско кроше право в десетката. Успях да го изтрия някак си, след което се заех и с банята. Докато залича пораженията, дойде време да отмия боята. И представете си, справила съм се отлично! Все още си имам коса, при това в нормална разцветка. За повечето от вас това може и да е нещо съвсем нормално, но за мен си е повод за гордост! :о)