ОТ ДРУГАТА СТРАНА 

 - Ти си боклук! Пълен боклук! Нищо няма да стане от теб, Виктор! Какво си мислиш, че си постигнал, като влезе в колеж? Едва ли изобщо ще го завършиш! Погледни се само - какво правиш, къде ходиш?! Как можах да родя такъв идиот! Истинска отрепка като баща си…

- Млъкни, майко!

- Истината боли, нали? Но аз съм ти майка и аз трябва да казвам нещата в очите. Да не мислиш, че на слабоумните ти приятелчета им пука за теб? Подиграват се зад гърба ти! Аз съм единствената, която ще ти каже истината и ще ме слушаш като ти говоря… И истината е, че си отрепка…

- За Бога, мълчи! Не се чуваш какви ги говориш!

- Същият като баща си - нищо не те интересува, по цял ден можеш да се шляеш с онези… Поне да беше нормален, а то… Как можах да родя такъв сбъркан син? Гади ми се от теб!

- Отивам в стаята си, ясно? Остави ме на мира!

- Никъде няма да ходиш, Виктор! Слушай ме като ти говоря, идиот такъв! Баща ти ще се обърне в гроба, ако знаеше какъв си станал. Пропи се и умря и ме остави да се оправям сама с… такъв като теб… Сбъркан!

- Млъкни..

- … какво мислят хората… Умирам от срам да погледна познатите си заради теб…

- Млъкни, кучко!!!

- Какво?! Как ме нарече, Виктор? Ще ти избия зъбите заради тези приказки…Върни се тук! Веднага се върни, копеле! Как ли досега никой не ти е разбил мръсната уста…

Вратата се тресна и ключът превъртя. Удар с юмрук отекна от другата страна. Хвърли се към разхвърляното си бюро и сложи бързо слушалките на плеъра в ушите си, крясъците отвън бяха заглушени. Музика - прекалено силна, за да се разбере каква е, го обгърна и изолира като защитно поле. Момчето свали козирката си и я метна в ъгъла, после се просна напреки на леглото.

Тъмни сенки препускаха пред очите му, белият таван проблясваше ту в алено, ту в зелено. Затвори очи и скри лице в сгъвката на лакътя си, но пулсирането в ушите остана, сякаш главата му щеше да се пръсне. След кошмарния басов ритъм се чу някакъв слаб хленч. И нищо повече.

Момчето в леглото беше по-скоро млад мъж, поне на деветнадесет-двадесет години. Висок - отдавна по-висок от майка си и слаб. Приличаше на млад вампир с тъмни кестенява коса, неравномерно дълга и рошава, и белезникавата си кожа. Дългите бели пръсти на свободната му ръка потърсиха пипнешком бутона на плеъра и изключиха звука. Внезапната тишина бе по-звънка дори от шума.

Осмели се да погледне - очи - сиви като зимна мъгла, безумно дълбоки, с проблясващи зелени пламъчета около зениците им. Светът още се въртеше, но въпреки това той седна в леглото. Захвърли слушалките и взе телефона. Докато набираше номера, онази яростна тирада в кухнята му напомняше кошмарите на истинския свят. Обърна гръб на вратата,

Трябва да има начин да избягаш от тях.

- Кабинетът на г-н  Моранди - гласът на жената отсреща се опитваше да бъде дружелюбен.

- Свържи ме с Елизар…

- Г-н Моранди в момента е на съвещание. Обадете се по-…

- Дай ми Елизар! Веднага! Спешно е! - сивите очи стрелнаха подозрително вратата.

Някакъв начин…

Какъвто и да е…

- Ще ви прехвърля на личната му линия - предаде секретарката, после просъска тихичко в слушалката, за да не я чуят околните - Престани да го безпокоиш по служебната линия, Виктор! Когато се освободи, ще ти се обади по мобилния.

- Не мога да чакам. Просто ме свържи! - озъби се момчето.

Преглътна конвулсивно, адамовата му ябълка подскочи. Потропа нетърпеливо с пръсти по коляното си, докато слушаше лежерната мелодия, сложена за успокоение на чакащите на линия. Най накрая от другата страна отговори мъжки глас, дрезгав, плътен и мелодичен.

Изход…

- Какво има? Случило ли се е нещо?

Висок, добре сложен мъж на средна възраст обърна гръб на заседателната маса и притисна с пръсти малката слушалка в ухото си.

- Аз съм. Трябва да се видим.

- Виж, в момента съм зает - кратка пауза и шумолене на хартия. - Искаш ли нещо? - продължи мъжът по-тихо. - Довечера може го обсъдим. Ще излезем някъде и ще ми разк…

- Искам да се видим - настоя той. – Веднага! Чакам те у вас след час!

- Какво?! Не можеш, чакай!...

Телефонната линия рязко прещрака и даде свободно. Мъжът смръщи лице и изкриви гневно устни. Пое дълбоко дъх и се обърна рязко към заседателната маса.

- Проблем ли има, Елизар? - приведе се напред един от мъжете край масата.

Пет чифта очи наблюдаваха Елизар Моранди със зле прикрито любопитство. Изведнъж му се стори, че в офиса влиза твърде много светлина и цялата се концентрира върху него. Разхлаби яката на ризата си. Нещо ставаше с климатичната инсталация, беше прекалено горещо. Онзи продължаваше да се взира в него, като че ли всички го дебнеха да направи грешна стъпка, за да се издаде.

- Има… - запъна се той. - Заседанието се отменя. Ще се видим в понеделник.

Започнаха да си шушукат, събирайки книжата си с престорено старание. Разбира се, това ще им даде повод за клюки до края на уикенда. Някой отпи шумно от чашата си с вода. Елизар го стрелна с поглед, после се обърна към панорамния прозорец, пренебрегвайки погледите, впити в гърба му. Като остриета нажежена стомана.

Дали подозират? В този глобален свят е толкова трудно да скриеш тайната си.

Усети, че параноята го обхваща с пълна сила. Не можеш да се опазиш от всички, някои биха те предали без дори да подозират какво вършат. Цялата му кариера може да рухне, ако се разчуе. Не един или два пъти е бил свидетел на подобни сценарии.

Интервютата в медиите, гневните погледи, протестите.

Фалшивия морал на тълпата…

Скандал…

Няма нищо скандално, разбира се. Но нали общественото мнение е толкова чувствително…

На практика Виктор е още непълнолетен…

Що за предразсъдъци?!

- Отчетът за тримесечието…

- Остави го при другите.

- Разбира се. А срещата за днес?

- Отмени я за понеделник…

Секретарката го гледа с толкова изпитателен поглед. Разбира се, че знае. Нищо не може да скрие от нея. Все пак тя е връзката му със света и държи всичките му дела в ред. Знае кога и къде да го търси, ако има нещо спешно. Знае кой му се обажда толкова често по личната линия и какво си говорят.

Но поне се усмихва мило и си мълчи.

Хората са токова цинични и лицемерни. Няма да разберат и приемат, не и това.

Остъклената врата се затвори и го остави сам.

………………………………………………………………………………………………

- Заловете ги! По възможност живи…

Тримата се измъкнаха през отвора. Една къса арбалетна стрела мина съвсем наблизо и се пречупи от удара си в стената. Жената изпищя и се препъна, но двамата й съучастници я подхванаха и повлякоха напред. Затичаха слепешката по тесния коридор, който вече не бе таен. Дузина крака се бяха втурнали след тях, би било толкова жалко да загинат сега, след като са единствените, успели да проникнат в неговата резиденция. Или може би единствените, които имат шанс да се върнат…

Някъде пред тях коридорът се разширяваше в предверие. Тъмнината ги изпълваше със паника, шумът от стъпки зад тях, онова накъсано животинско ръмжене, което има показваше, че са че са пуснали кучетата. Двата сиви звяра тичаха по следата - миризмата на остра, лепкава пот, вонята на страх, която сякаш оставяше кървавочервена диря в в техния безцветен свят. Краката поднасяха по излъскания каменен под, препъваха се и пак продължаваха в слепия мрак. Чие бе това хриптене - на животното или на мъжа, опитващ се да си поеме дъх?

Жената пак се озърна и изпищя. Мъжът, който я водеше, усети как ръката й се изплъзва от неговата и тялото й се строполи шумно на пода. Раздирането на плат изпълни полуделия свят.

- Саня! - кресна той и викът ù заглъхна в ръмженето на кучетата, дърпащи едно слабо тяло назад. Дълги светли коси се провлачиха в прахта. А изпод тях -отпусната окървавена длан.

Другият го спря и го завлече след себе си.

- Остави я! Не можем…

- Не е мъртва! - дръпна се той. - НЕ Е!

Онзи го дръпна зад ъгъла и го притисна в стената. Очите им се изравниха.

- Дори и да е така! Не можем! - приближаващото се ръмжене прекъсна трескавия им шепот.

И двамата присвиха очи в мрака, после отново затичаха към изхода. Блъснаха се слепешката в малката врата, отвориха я с трясък и излязоха на открито.

Единият, който водеше, посочи накъде да бягат. Потънаха в невероятен лабиринт от улички, претъпкани с отломки и мръсотия, трепкащи светлинки от прозорците очертаваха сенки и залостени врати. Внезапно на един от завоите попаднаха на отряд войници, които веднага се втурнаха към тях. беше невъзможно да са ги настигнали, може би преследвачите познаваха всички пътища… Бегълците промениха посоката си и продължиха да тичат.

Това все някога щеше да свърши. Онези рано или късно ще ги настигнат, ще ги обградят и ако имат повече късмет - ще ги убият. Единият вече го бе осъзнал и изостана още повече

Да спре… единствената мисъл, която крещеше в изтерзаното му тяло.

Да спре умората, която гори всеки мускул от тялото му, вцепенява движенията му и кара всяка крачка да му се струва толкова мудна и тежка.

Да спре най-сетне онова отвратително хриптене, с което всяко вдишване сякаш разкъсва гърлото и белите му дробове.

Да спре това пулсиране на кръвта в главата му, бученето в ушите.

И той спря.

Прилоша му, зави му се свят, сенките пред очите му се завихриха в тъмен порой.

Пред първия беглец изникна тъмна преграда. Той дори не успя да разбере какво става с него. На светлината на един прозорец проблесна връх на арбалет и късата студена стрела разкъса гърлото му. Вторият бунтовник видя как главата му се извива назад и се удря в стената на къщата. Обърна се и отстъпи в някакъв страничен вход.

Оказа се уличка без изход. Войниците, които преградиха пътя за отстъпление, носеха факли. Той дори не погледна натам. Имаше кама… някъде в дрехите си. На всяка цена трябваше да излезе от тази клопка и да предупреди останалите.

Войниците не го нападнаха, не го застреляха от далеч. Той диво се огледа. Нито звук.

Обитателите на този квартал, доколкото бяха останали, знаеха безценния урок, че не бива да издават присъствието си. Но сега имаше нещо неестествено в тази тишина, което го побъркваше. Мъжете пред него се разделиха, правейки път.

Мъжът стисна камата и закуцука към тях. Беше млад, но брадясал, мръсен и изпотен, зачервените му очи пробягнаха по лицата им и се втренчиха напред към края на стената от тела. Онзи, който чакаше отпред, не помръдна.

Беглецът не издържа и се свлече на колене, изобщо не обърна внимание на болката при досега с каменната настилка Потната му длан изпусна камата и оръжието издрънча глухо на камъните. Остана за миг така, под любопитния поглед на онези очи и се захлупи по лице на земята, треперейки.

- Убий ме, моля те, убий ме сега…

Другият сви вежди, на лицето му бе изписано кошмарно състрадание. Приведе се до падналия, повдигна брадичката му и се взря изпитателно в лицето му.

- Какво са ти сторили? - поклати глава той. - Какви неща говорят за мен?…

Мъжът погледна като обезумял това спокойно, сякаш изсечено лице с остри черти, присвитите вежди, очите с лешников цвят и студения им поглед. Понечи да изпълзи назад и той го пусна и се изправи над него. Бунтовникът изхълца:

- Няма… няма да ти позволя, Лионард!

- За теб съм лорд Лионард… Имам представа какво мислят за мен и историите, които разказват. Не бива да им вярваш, приятелю. Истината е съвсем друга, истината винаги е много по-страшна от очакваното. По-жестока. Отведете го.

Заловеният се загърчи в ръцете на двамата войници и захлипа като дете.

- Лорд Лионард… недейте, моля Ви… Господарю!... Искам да видя Саня, нали? Нали ще я видя? Вие сте милостив… Не, чакайте… моля ви, не… ще ви кажа всичко, всичко…

Безсмисленото му бръщолевене заглъхна в тъмното в шума от тътрещи се крака. Лионард пое бавно дъх.

- Така или иначе, ще кажеш всичко, което ме интересува… А аз не съм милостив…

Стрелна с поглед убития със стрелата в гърлото.

-Приберете тялото. Тези, които са виновни за пробива в охраната, да се явят при мен. Утре сутрин. Нека поразмислят върху некадърността си…

Светлините на няколко прозорчета плахо примигнаха и угаснаха в топлия мрак.

……………………………………………………………………………

Огромната немска овчарка гърлено заръмжа и отърка муцуна в ръцете му. Студеният й влажен нос почти го накара го накара да изтръпне. Той погали небрежно животното и го отмести от пътя си. Вратата беше открехната.

Виктор го посрещна, разположен в креслото като си играеше с едно кристално преспапие. Беше тежко, с формата на пясъчен часовник, в който сребрист прашец се точеше с мудността на векове и полепваше по вътрешните стени.

- Кой ти е разрешил да идваш днес тук? - полюбопитства мъжът,  докато оставяше куфарчето на масичката.

- Никой. Нарича се самоинициатива - усмихна се младежът. - Закъсня.

- Имах съвещание на мениджърите - гласът на Елизар си оставаше неизменно делови. - Работя в голяма компания, Виктор, и имам отговорности. Не мога просто да изоставя всичко без причина. Знаеш много добре, че времето ми е ценно.

- А! - сивите очи задълго се задържаха върху лицето му. - Колко ценно? Колкото това?

Той разтръска фигурката, но само няколко бледи люспици заплуваха вътре.

- Това струва повече от триста долара. Кристал и сребро.

Очите на младежа не се отместиха дори когато преспапието се разби с трясък в мозайката на пода, пуснато отвисоко. Десетки късчета се разлетяха във всички посоки, забивайки се в килима и тапицерията. Елизар извади ключовете от джоба си и ги хвърли на масичката.

- Ще си почистиш сам и последното стъкълце - отвърна той и седна на дивана. - Нямам желание чистачката да знае за това разхищение. Скоро ще станеш пълнолетен, а продължаваш да се държиш като инатливо дете.

- Елизар, омръзна ми - глухо изръмжа момчето. - Мразя живота си в онзи апартамент. Не мога повече да стоя там, ще се побъркам! Мразя майка си, искам да се отърва от нея завинаги! Разбираш ли, искам да се отърва сега!

- Не можеш да говориш такива неща. Тя ти е майка.

- Тя е луда! Не мога вече да се състезавам с нея - каквото и да направя, тя винаги е недоволна. Спечелих стипендията, влязох в колеж, а тя каза, че съм можел да го направя по-рано и с по-висок успех! Скъсвам си задника от зубрене, а тази кучка ме смята за малоумен!

Мъжът поклати глава. Погледна блестящите парчета, разпилени по пода, а после и Виктор. Очите му бяха с топлия цвят на лешник, но хладни и насмешливи.

- Пак си се карал с нея, така ли? Не можеш да се разбереш със собствената си майка и идваш да трошиш предмети в къщата ми…

- Майната ù на къщата ти! - Виктор скочи и вбесен ритна креслото. - Можеш да си позволиш хиляда такива, а аз трябва да живея в двустаен апартамент с онази истеричка и баня, пълна с хлебарки! Побърквам се там!

- Казах ти, че можеш да се изнесеш - Елизар преплете пръсти в скута си. - Аз ще се погрижа да си намериш добра квартира по-близо до колежа. Може би и по-добра работа. - той го изгледа. - Както и приличен нов гардероб. Време ти е.

- Не ти искам парите! - отново избухна младежът, крачейки из стаята. - Не ми трябва нечие съжаление. Най-малкото твоето…

- За какво ме търсиш тогава? - сви рамене мъжът. - Прекъсваш съвещанията ми, поставяш ме в неловки ситуации, чупиш предметите ми, губиш ми времето. Какво искаш всъщност?

Момчето се обърна рязко. Беше прокарал пръсти през дългата си коса, издърпвайки я назад. Зеленикавите искри в очите му пламтяха възбудено и гневно.

- Искам теб! Просто искам да бъда с теб. Искам го сега.

- Ето, пак се държиш като разглезено бебе - сви устни Елизар, облягайки се назад.-Мога да ти осигуря почти всичко, което поискаш, но трябва да се научиш на малко отговорност. Не можеш да си играеш игрички и да ме предизвикваш, когато ти се прииска. Животът е много по-сложен, и не можеш да избягваш проблемите си, идвайки тук, крещейки и чупейки каквото ти падне…

-Аз…не мога да ти платя преспапието-промърмори младежът, изправяйки се пред него.-Бях ядосан и … Не знам! Всичко е толкова трудно!

-Време е да пораснеш, Виктор. Престани да живееш в измисления си свят. Изправи се срещу проблемите си.

-Какво знаеш ти за моите проблеми?! Имаш всичко, което поискаш! Не съм видял някога да страдаш от недоимък, нали?-продължи да напада той.

-Понякога се чудя осъзнаваш ли, че всичко в живота си има цена.

-Предпочитам да не съм длъжник на никого! Омръзна ми да се съобразявам-с теб, с майка ми!

Елизар свали вратовръзката си с нетърпеливо движение, все едно го задушаваше и разкопча горното копче.

-Виктор!

-Какво?-сепна се момчето и се обърна.

-Млъкни и ела при мен.

Младежът го погледна за секунда, после прехапа устни, за да спре напиращия смях. Елизар го дари с онзи делови поглед, с който подканяше подчинените си в отдела да побързат със задачите. Виктор обаче избухна в неудържим накъсан смях, изхлузвайки тениската си през главата.

……………………………………………………………………………………

Животът в колежа не беше толкова лесен, колкото изглеждаше отстрани. Не понасяше навалиците. Множеството хора го карах да се напряга, да се изнервя. Харесваше лекциите в големите амфитеатрални аудитории и самотните следобеди в библиотеката. Не понасяше любопитните погледи и фалшивите усмивки.

-Виктор!-викна някакъв ентусиазиран женски глас сред тълпата, напълнила коридора след края на лекциите.-Ела с мен, не сме си говорили от седмици!

Момичето хвана Виктор за ръката и го поведе нанякъде. Подтичваше пред него и не слушаше оправданията му и въпросите къде отиват. Изведе го на стадиона, затича се по стъпалата нагоре, чак на най-горния ред на седалките. Не бяха сами-имаше още няколко души, пръснати наоколо, някои седнали на крайните редове, зачетени в дебели книги, няколко момичета си говореха, подпирайки се на преградата.

-Къде се губиш? –попита задъхана тя.-Не съм те виждала от дни, от седмици! Не ми се обаждаш по телефона, не влизаш в профила си! Къде се губи вчера цял ден?

Тя се усмихваше. Беше крехка, нежна и сладникава. Дребно слабичко тяло. Малка кукла със светли, почти безцветни очи, влажно проблясващи на слънцето, и пепеляворуса коса, отметната зад ушите. Беше на неговите години, малко преди двадесет и една.

-Вчера ли? Виж, не знам, май не ми беше добре. Имам да уча, както знаеш, за да не загубя стипендията, заработвам някой час в магазина ...Освен това...На теб не ти ли се е случвало да се отнесеш някъде? Защо дойдохме тук, онези мажоретки долу са се втренчили в нас.

-Гледат теб, Виктор-усмихна се тя.

-Говориш глупости. Изобщо не ги познавам.

-Поглеждал ли си се в огледалото?-въкликна тя.- Не забелязваш ли колко момичета се заглеждат в теб? Е, не че ще ги огрее, разбира се…Не разбирам защо играеш ролята на аутсайдер, при положение, че можеш да имаш вниманието на толкова много хора!

Той махна нетърпеливо с ръка.

-Както и да е…Джейн?- изнервено се обърна към нея Виктор.-Защо дойдохме тук? Знаеш, че…не обичам високото…

Той седеше на скамейката, свил острите си колене до гърдите. Момичето стана и дърпайки го, насила го накара да се изправи. Виктор застана на ръба, озъртайки се объркано, когато тя го прегърна през кръста. За миг той изтръпна, представяйки си как тя го блъсва в бездната. Редовете седалки се проточваха петнайсетина метра надолу, бели, монотонни, ужасяващи. Завихриха се пред очите му и той усети как го притеглят към себе си, коленете му се подгънаха. Джейн обаче го държеше. Но не му позволи да се дръпне назад.

-Не обичаш високото ли?-възкликна тя.-Та ти си ужасен! Имаш фобия! Усещам как сърцето ти сякаш ще изхвръкне! Това е животът, Виктор, вървиш по ръба на пропастта между това, което искаш, и това, което ще стане. И всички искат да те бутнат долу…

Той отново потрепери, с мъка откъсна очи от скамейките и зарея поглед по зеленото игрище, чийто бели линии се мержелееха, и към хоризонта отвъд оградата. Белезникавите облаци сякаш се срутиха върху него от безумните си висини и светът заглъхна.

-Разкарай се, Джейн!-изблъска я той и се приведе, подпрян на преградата, опитвайки се да не повърне.

Момичето въздъхна и седна, кръстосвайки крака. Ако наистина скамейката бе ръбът на онази пропаст, той предпочиташе сигурността на илюзиите си.

-Напоследък си непоносим.

-Казвал съм ти, че не обичам високото- изръмжа пребледнял той и се свлече, остъргвайки гръб о стената. Очите им се изравниха.

-Не е само това-сви рамене тя.-Умът ти все блуждае някъде, Виктор, изобщо не си тук. Приятели сме от детската градина, защо не ми кажеш какво става? Пак ли се караш с майка си? Или имаш проблеми с Елизар?

-Сложно е-смънка той. –Не споменавай Елизар тук…никъде, разбра ли?–почти заплашително се наведе над нея.-Аз…исках да ти покажа нещо-той се зарови в раницата си.-Започнах нов разказ. Искам да го видиш, да кажеш какво да поправя…

-Предишният беше хубав-пое смачканите листи момичето.-Харесват ми тези твои разкази за битки и крале…Това е фентъзи, нали?

-Нещо такова-поклати глава той.- В началото ми се струва глуповато, отнемаше ми и малкото свободно време, но този път…-той се запъна.-Виж, мисля, че в това има нещо. Сякаш го виждах…дни…седмици наред. През очите на някой друг…В главата ми се появяват образи, думи. Не знам дали просто съм го сънувал. Почнах да се успивам заради тези сънища. После цял ден не мога да отърся от…това.

Джейн следеше с поглед редовете.

-Изглежда ми…добро-смънка разсеяно тя.- Звучи реалистично. Много мрачно и жестоко. Но как ще свърши? Не е довършен, нали?

-Не знам…Просто ми проблесна, Джейн. Толкова невероятно. Съвсем истинско, съвсем…-той беше приклекнал срещу нея и я изгаряше с поглед.- Като че гледах филм на живо. Преследвания, схватки, криене, страх. Понякога се събуждам нощем от нечии писък. И кръвта…Никога не съм виждал пролята кръв, а сега дори усещам мириса й.

-Знаеш ли, говориш малко несвързано, Виктор…Сигурен ли си, че всичко е наред?

Той изобщо не я чу, хвана ръцете й, приближи лице до нейното, но сякаш гледаше през нея.

-Добре ли си?

-…мъжете с мечове, огъня, мириса на дим…Не съм виждал или усещал такова неща-стомана, болка…КРЪВ!

-Виктор, спри! Боли ме!

Някой бе изпищял. Секунда по-късно Виктор осъзна, че това е Джейн. Тя го гледаше с воднистите си очи, беше уплашена. Той стискаше китките й в желязна хватка, чак кокалчетата му бяха побелели. Осъзна се и рязко я пусна. Тя се дръпна и заразтрива почервенелите си китки.

-Аз…съжалявам…

-Какво ти става, по дяволите?-кресна тя, изправяйки се.-Ти какво-друсаш ли се? Да нямаш халюцинации? От седмици си такъв, осъзнаваш ли, че съм единственият ти приятел в този гълъбарник? -кимна към кампуса.-Омръзна ми да слушам оплакванията ти! Слез малко на земята, Виктор! Писна ми! Не ми пука за тъпите ти разкази, не ме занимавай повече с глупостите си! Ти си сбъркан!...

Изтича надолу по стъпалата. Светът отново се залюля пред очите му и той удари ядно с юмрук по преградата, металът издрънча.

-По дяволите…

…………………………………………………………………………………………

-И тримата ли?- гласът потрепери съвсем леко, издайнически.

-Единият беше жив...тогава. Но другият и жената бяха мъртви, когато донесоха телата. Съжалявам.

-Те...нали не...Нали не са били...знаеш?...

-Видях, че мъжът е застрелян в гърлото. Бърза и чиста смърт.

-Аха...беше сух звук, без емоции.

Възрастната жена продължаваше да кима, повдигнала вежди. После рязко обърна гръб, сякаш вече не се интересуваше от разговора и се подпря на масата. Имаше дълга посивяла коса, заплатена в краищата.

Новодошлият, с който бе говорила досега се отдръпна неуверено. Не знаеше или нямаше какво да й каже и продължаваше да си играе с големия си, сребърен пръстен, навел глава. Бе облечен в тъмни дрехи, прилепващи по стройната му фигура. Изглеждаше млад, макар че лицето му не се виждаше изпод качулката на късата му наметка. Сякаш цялата му същност искаше да се скрие в тъмното.

Другите трима оградиха жената и заговориха ниско. Той дочуваше само отделни думи.

-...ще проговори. Неизбежно е.

-Той нищо не знаеше. Никой от нас не знае достатъчно.

„А, да, всичко служат на голямата идея“, помисли си той.

-Остави...Ами Саня? Как ще кажа на баща й?!

-Помисли, Марица, ще стигнат до тук. Ще пострадат невинни...

-Те вече пострадаха!-натърти дрезгаво жената.-Страхувате се от Лионард и се свивате като плъхове тук, докато той празнува жалката си победа!

-Разбира се, че се страхуваме! Имаме какво да губим, Марица, имаме семейства, които няма кой да защити.

-Не можеш вечно да живееш в страх!

-Така ли? И какво предлагаш?

- Узурпаторът Лионард да бъде свален от престола! Да постигнем всичко, за което се борим! Тогава всичко ще свърши!

„Глупости! Това ще бъде само началото.“

Надигна се глъчка, заразмахваха се ръце.

-Лионард винаги е бил заплаха за града, а сега се превръща в чудовище с всеки изминал ден на трона!

-Той винаги е бил такъв-още докато служеше на лорд Рийс. Човек, който обича екзекуциите, изнудването, насилието и младите момчета. Какво добро можеш да чакаш от него?

Глъчката се надигна. Гласът на Марица надвика останалите.

-Как ще кажа на баща й?...На жените им? Събери Съвета, трябва да решим какво ще правим оттук нататък.

Той неловко се покашля и тримата се обърнаха. Сякаш бяха забравили, че е там.

-Аз трябва да вървя...госпожо.

-А? Да, разбира се, Джошуа.

-Искаш ли да се видиш с баща си?

Младежът се напрегна.

-Нямам време. Трябва да вървя, преди някой да ме заподозре.

-Ние сме ти благодарни...за всичко, което правиш. Ако имахме възможност, щяхме да ти платим добре за информацията, която носиш.

-Какво?- с мрачен сарказъм възкликна той.-Мислиш ли, че жалките подкупи ще имат значение, когато той разбере? Дори няма да ме убие! Аз съм...е, аз бях любимецът му. Вече съм смъртник. Вие също сте обречени и го знаете. Но да видим докъде ще стигне това...-кимна им и се обърна.

Тъмните му сиво-зелени дрехи се сляха със сенките. Дори стъпките му заглъхнаха. Хората в помещението отново се събраха около масата. Жената бе седнала на стол, подпряла глава, кожата на китките й бе бледа и набръчкана. Продължиха да спорят.

Навън в коридора се размина с малка група жени. Той се сви към стената, прикривайки лицето си, докато се разминаваха. След няколко крачки дочу приглушените им гласове.

-Не го бях виждал откакто…

-Тогава е бил на дванадесет години, представяш ли си?

-А сега?

-Сега е началник на тайната полиция…

Единият шепот заглушаваше другия. Той просто вървеше напред, без да се оглежда, долавяйки само промяната в светлината с крайчеца на окото си. Изкачи се по някакви стълби, някой му отвори вратата, излезе като безшумен повей, прихлопвайки вратата след себе си. Някъде в северния край на града пламтеше пожар и озаряваше небето в оранжево и червено.

……………………………………………………………………………………………

Утрото завари Джошуа в двореца, в преддверието на покоите на Лионард. Той бързо прекрачи прага, защото можеше да влиза, без да известят за него. попадна в огромна стая с огромни прозорци с многоцветни стъкла, през които се процеждаше мътната светлина на изгрева.

Лионард стоеше пред голямо огледало с рамка, оглеждайки се в цял ръст. Обличаше се сам, в стаята нямаше нито един слуга.

„Съвсем сам“, отекна мисълта в главата на Джошуа и той не се въздържа да огледа крадешком всички празни сенчести ъгли.

-А, Джошуа!-възкликна лордът, без да се обърне.- в огромното огледало дребна тъмна фигурка се плъзна до рамото му и остана на крачка от него като сянка.-Търсих те. Къде беше цяла нощ? –кратък миг, в който сърцето на единия от тях спря да бие.- Не… всъщност…това си е твоя работа.

Облече горната дреха над ризата си и педантично се зае с копчетата.

-Не знам какво търсиш навън, но дворецът си има своите предимства. Канализация, топла вода, слуги... знаеш, че всичко това е на твое разположение...и това на твоите гости.

Младежът сви устни.

-Разбрах, че снощи пак си излизал с наказателния отряд-укорително каза той, помагайки му да извади белоснежната якичка на ризата.-Защо го правиш? Кварталите са истински дупки, твърде опасно е за теб. Ще те убият.

-Толкова си наплашен, Джошуа. Изобщо не познаваш тръпката от преследването, подай ми наметалото.

-Те са хора-тихо отвърна той.- Размирници са, но са обикновени хора и това не е лов-загърна раменете му с плаща-голямо пищно наметало, което се влачеше по пода и тежеше като олово.-Трябва да се справиш по друг начин. Да сложиш край на тази гражданска война.

Лордът изсумтя. Презрително, може би. Другият не можа да се справи със закопчалката на рамото.

-Една…нишка се е заплела-вметна той и с незабележимо движение извади от дрехите си кинжал.

Острието беше тънко и смъртоносно и блесна предизвикателно в огледалото. И двамата мъже гледаха право напред в отраженията си.

„Съвсем сами“…

„Да сложиш край на тази гражданска война“…

Лионард вдигна подигравателно вежди в убийствено нетърпелив поглед, който го подканваше да побърза с каквото се е заел. След една безкрайно дълга секунда Джошуа сведе лице под качулката си и преряза пречещата нишка. Лордът пак се усмихна и , о, да, можеше да се закълне, че в тази усмивка имаше триумф и презрение и увереност, че Джошуа никога нищо няма да му стори, без да му се разреши. Или заповяда.

Лионард приближи лицето си към огледалото, хвана брадичката си с пръсти и завъртя глава наляво-надясно. Загледа се във врязаните бръчки покрай очите и устата си, повдигна глава, напрягайки мускулите на челюстта си.

-Знаеш ли, скоро имам рожден ден-подхвърли той.

-Никога не съм го забравял, Лионард.

-Остарявам, Джошуа -каза той, все още гледайки се.-Ти ще навършиш двадесет и една, а аз…Ставам на четиридесет и седем години, представяш ли си? Скоро съвсем ще заприличам на старец. Само допреди две години тренирах заедно с телохранителите си, а сега нямам време дори да се наспя като хората.

-Ти все още си в чудесна форма, знаеш го-не прозвуча като ласкателство, беше убеден в думите си.-Просто си прекалено амбициозен…

-Ха-ха! Може би… Струва ми се, че ти единственият останал тук, който все още смее да ми казва истината в очите…

-Никой не може да ти каже това, което не искаш да чуеш. А и хората се страхуват от теб. Не може да не си забелязал. Понякога е по-добре да премълчиш истината, отколкото да загубиш главата си.

-Хората по природа са неблагодарни, Джошуа-въздъхна лордът.- Лицемерни, страхливи и алчни. На този Остров живеят половин милион души! Не мога да очаквам да ги спечеля с усмивка и добро сърце. Понякога си мисля, че разбират само от лошо…E, трябва да вървя-възкликна той и още веднъж огледа критично мъжът в огледалото, оправи масивните пръстени на ръцете си.-Джошуа, изглеждаш ужасно. Толкова си уморен.

Неочаквано лордът се извърна и свали качулката му. Под нея се откри бледо лице, изострено, с дълбоки сиви очи, скрити зад тъмните сенки под тях. трескави очи като на малък писукаш гризач. Онези другите, лешниковите очи, го изучаваха. какво търсеха-предателството ли? Искаше му се да вярва, че то е нещо, идващо отвътре, твърде надълбоко, за да го достигне дори Лионард.

-Остави-дръпна се той.-Не трябва да оставаш сам. Стражите пред вратата ми се струват немарливи. Не са достатъчни, прекалено много хора искат да умреш.

-Защо се тревожиш толкова? Имам си телохранители, имам теб. Твоя работа е да предотвратяваш тези нелепи опити за съпротива…А и обикновено Гейбриъл е с мен.

-Ха!-възкликна младежът.-Та той е по-беззащитен и от пеленаче. Човек на изкуството! Не е този, който може да те защити!

-Мислиш ли, -другият приближи лице до неговото-че и аз съм беззащитен?

Джошуа отново отстъпи. Лионард се обърна сякаш нищо не е станало.

-Къде е той сега?-попита Джошуа.

-Спи.

-Аха-той извърна поглед към леглото с балдахин, но там нямаше никой.

-Е, Джошуа- измърка лордът, хвърляйки поглед към огледалото.-Отива ли ми морскосиньо?

Младежът кимна с преигран жест.

-Изключително много, Ваша светлост.

Засмяха се. Лионард тръгна към вратата, но се обърна и го изгледа през рамо.

-Не се сърди на Гейбриъл. Ти беше на негово място…толкова дълго време…

-Не оставай сам, постави повече охрана-посъветва го безстрастно младежът. -Поне докато минат размириците. Носи оръжие…

-Да, да-махна отегчено с ръка другият като излизаше. Стражите отдадоха чест.

-…не, не си беззащитен-смънка Джошуа.

Оказа се сам в скъпата стая. Озърна се към огледалото.

-Мразя те, мразя те, МРАЗЯ ТЕ !- кресна той на безмълвното си отражение.

После, сякаш не е имало гневен изблик, свали качулката пред лицето си, отиде да седне на леглото, преструвайки се, че оправя възглавниците. Една тежка въздишка потъна в сенките.

………………………………………………………………………………………………

Беше сряда сутрин, но въпреки това Елизар Моранди си седеше вкъщи, разположил се в мекото кресло в хола на скъпата си вила- възможността да работиш от къщи си имаше предимства. В скута му лежеше тъничък лаптоп, а на масичката до него-чаша с няколко глътки уиски. Пръстите му мудно се движеха по клавиатурата. Мислеше, че е сам, когато внезапно иззад гърба му се появи немската овчарка и побутна с нос колената му. Той я погледна над малките си очила за четене, после ги свали и ги захвърли на масичката до чашата. Затвори лаптопа и кучето се изправи, слагайки предни лапи на коленете му.

-О, Лин, какво има, малката?-пресипнало каза той и погали животното.-Играе ти се, така ли? На бас, че изобщо не знаеш какво е махмурлук. Главата ми ще се пръсне, а имам толкова много работа…

Като разбра, че няма да й обърнат внимание въпреки тъжното свирене през нос, Лин се дръпна. Като стъпи на пода изскимтя и заподскача с лапа във въздуха.

-Какво има, малката?-Елизар продължаваше да мърмори, докато се навеждаше към нея.

Взе лапата й и почти насила я обърна. Парченце стъкло се бе забило и раничката кървеше. Щом Елизар го извади с пръсти, овчарката надменно изръмжа и се отдалечи, поклащайки опашка.

Мъжът се облегна назад и вдигна стъклото срещу светлината. В ума му нахлуха образи, гласове, накъсан смях. През тялото му премина топла тръпка. Стори му се, че още усеща тялото на момчето до себе си.

Спомни си как върна от с чаша вода от банята и намери Виктор, полегнал небрежно върху свитата си ръка на една страна в леглото, да си играе с часовника му на нощното шкафче. Гледаше циферблата с неподвижните си очи, толкова съсредоточен, толкова вглъбен в някаква мисъл. Силна челюст, набола брада. Прав нос. Големи сиви очи с дълги, меки, извити мигли. Тънки вежди. А устните- оформени и меки като на момиче. Изпод лъскавия черен чаршаф се показваше само горната половина от тялото му. Бледа кожа в контраст с кестенява коса, слабо тяло с издължени мускули и тънки китки. Болезнено красив.

Елизар мълчаливо се плъзна откъм гърба му под сатенените завивки, оцапани с тъмни петна от пот и лубриканти. Притисна до него-топъл, гладък, ухаещ на секс.

-Защо си играеш с мен?-беше прошепнал в ухото му. -Не разбираш ли, че настроенията ми се определят от теб ?...

Целуна го по врата, прокара език по топлата кожа, зарови лице в дългата му коса.

-…че съм зависим изцяло от теб…

Подпря глава с една ръка на възглавницата, другата му ръката му се плъзна жадно по тялото на момчето, лежащо пред него. Погали гърдите му, корема, после слезе надолу към слабините. Виктор бе изстенал при всяка една от тези бавни и отмерени ласки. Искаше да се обърне и да им отговори, но Елизар не му позволи. Цялото му тяло бе напрегнато като тетива от възбуда, стегнато, нетърпеливо.

-…че бих се отказал от всичко заради теб…

Притискаше тялото на Виктор към себе си в тази интимна прегръдка, играеше си с него, без да бърза. Сложи длани върху дупето му и го накара да разтвори бедра. Намести се между тях и проникна в него със силен тласък. Успя да изтръгне още един сподавен стон от гърлото му.

-…че бих направил всичко заради теб…

Елизар бе изцяло в него, слети в едни, нежелаещи или неможещи да заглушат природата си, постепенно забързвайки ритъм. Продължаваше да го гали и да го целува по врата и раменете. Стоновете им се сливаха в един.

-Аз също…

Мъничкото парченце от счупения пясъчен часовник бодеше пръстите му и проблясваше. Той постоя миг-два, взирайки се с празен поглед, после сякаш изведнъж нещо му хрумна. Прехвърли стъклото в едната си шепа и потърси оставения наблизо мобилен телефон.

Набра номера на Виктор.

………………………………………………………………………………………………

-Виктор, добре ли си?-полупозната чернокоса  състудентка се приведе със загрижен вид към него.

Беше изстенал несъзнателно, подпрял челото си с ръка. През целия ден някакво убийствено главоболие, от което дори му се гадеше . Стискаше химикалката си с ледено студени пръсти и почти насила се опитваше да записва. Седяха на последния ред на аудиторията и никой не им обърна особено внимание.

-Да не си болен? Пребледнял си.

-Не се чувствам много добре-призна той.-Ще ми дадеш ли записките си после?

Тя кимна. Той насъбра набързо тетрадките си, набута ги в раницата и се измъкна към вратата, приведен, за да не привлича внимание. Когато се озова в коридора, се облегна уморено на вратата, затвори очи и си пое дълбоко дъх. Пулсирането в слепоочията му продължаваше. Един младеж мина покрай него, погледна го с интерес и му кимна разсеяно. Виктор не обърна внимание. Двамата тръгнаха в противоположните краища на коридора. Момчето като че се поколеба, преди да тръгне, и хлътна в близката врата. Стъпките му самотно отекнаха в огледалната празнота на мъжката тоалетна. Той свали раницата си на пода и се наведе над една от мивките. Студената вода потече равномерно.

Господи, защо толкова го болеше?! Имаше чувството, че някой безмилостно удря по нервите му с чук. Усещаше някакво напрежение, все едно ей сега от ноздрите му ще рукне кръв. Събра вода в шепите си, плисна я на лицето си, надявайки се да облекчи болката. Погледна се в огледалото, очите му бяха блестящи и зачервени, все едно имаше треска. Тъкмо посегна да затвори крана, когато в помещението нахлуха четирима младежи.

По дяволите! Отборът по волейбол! Бяха високи колкото него, със слаби тела, но далеч по-здрави физически. Не ги харесваше, не понасяше тежкарското им излъчване, безцеремонното отношение към всички останали. Говореха високо помежду си, блъсвайки вратата на влизане. Познаваше само единия-гаджето на Джейн, нейната гордост. На Виктор му бе все едно дали са там, но те го забелязаха и млъкнаха. Беше неприятно напрегнато усещане. Той спря водата, грабна раницата си и понечи да ги заобиколи. Един от тях обаче му препречи пътя.

-За къде бързаш, малкия?

Усети язвителност и агресия в гласа на волейболиста. Поне му бе спестено унижението да го гледа отдолу-нагоре, както повечето хора.

-Какво искаш, Пол?-дори в собствените му уши гласът му прозвуча прекалено пресипнало.

-Нещо си ядосал моето момиче-отвърна другият.

-Джейн ти се е оплакала от нещо?

Проклета малка уличница!

Защо, защо, по дяволите? Какво искат от него точно сега, когато едва се държеше на краката си?!

-Много често ви виждам заедно. Не ми харесва, че се занимава толкова с теб.

-Извинявай , но това не го решаваш ти-Виктор пак направи опит да го заобиколи, но Пол се облегна на вратата.

-Не се прави на отворен,Виктор. Тонът ти не ми допада.

-Не сме в пети клас, Пол, не можеш да ме набиеш и да ми вземеш джобните.

-Не, прав си. Но мога просто да те набия…

Две от момчетата зад гърба му си казаха нещо. Виктор се озърна стреснато. Не беше подготвен за схватка, една мисъл му бе достатъчна, за да разбере, че срещу четиримата спортисти няма шанс. Трябваше да направи всичко възможно да се измъкне.

-Не говори глупости, Пол, пусни ме да мина-настоя нервно младежът, но другият отново отказа да се отмести.

Виктор отстъпи, но получи удар с юмрук в корема. Приведе се от режеща болка, но не му дадоха време да се свести, защото един от другите го удари в кръста. Това го повали на земята. Доповръща му се, ушите му забучаха. Инстинктът за самосъхранение му казваше да изпълзи някъде по-далеч от нападателите си, но чифт силни ръце го изправиха. Един дръпна косата му назад, другите двама хванаха и извиха ръцете му зад гърба. Болката го караше да се свие, но не му дадоха възможност.

-Чудиш се защо става така, а, Виктор?-изръмжа гаджето на Джейн в лицето му.-И ние отдавна се чудим какво не е наред с теб. Но онзи ден Джейн ми разказа някои неща и изведнъж ми просветна какво е толкова сбъркано с маминото момче…

Очите му се бяха насълзили, едва различаваше лицата им. Онзи, който го стискаше за косата, го дръпна грубо назад и каза в ухото му:

-Ние мразим педалите.

-Особено ако се крият и се мислят за специални-допълни другият, който му извиваше ръката.

-Престани да губиш времето на моето момиче, Виктор-каза Пол.-Тя няма време и желание да се занимава с такива като теб. Считай, че хубавите ти дни в този колеж свършиха…

Дори да искаше да им отговори, нямаше тази възможност. Въздухът излизаше със свистене от дробовете му. Отново получи удар в стомаха, един от другите го блъсна към мивките.

-Да си вървим, мисля, че принцесата си научи урока. Виктор е умно момче, знае да си държи езика зад зъбите.

Младежът стоеше на колене, обхванал тялото си с ръце, опитвайки се да си поеме дъх. Повече от всичко искаше да се свлече на плочките, да се свие на топка и да чака болката да спре, само нека да види как си тръгват. Последният обаче отказа да се дръпне. Приближи се, хвана го за предницата на якето и го вдигна от земята. Наруга го, макар че Виктор едва ли го чу. Едрият волейболист бе задъхан и почервенял.

-Уилям, остави го. Да вървим-нареди Пол откъм вратата.-Свършихме си работата. Мисля, че вече си взе урок.

Виктор бе изгубил ясна престава за времето. Всичко се случваше бавно, безкрайно бавно и провлачено, виждаше юмрука, насочен към него, но усещаше тялото си толкова отмаляло, че не можеше да реагира. Когато онзи го удари в брадичката, реалността отново мина в бързото време. Усети как ударът го отхвърля назад, челюстите му изтракаха една в друга и устата му се напълни с кървава слюнка. Строполи се върху мивките. През ума му мина, че ако фаянсът се счупи, ще му нареже лицето.

-Уилям!

Крясъкът отекна в огледалата. Момчето отново бе сграбчило Виктор за косата и съскаше нещо в ухото му, взирайки се в отраженията им отсреща. После рязко удари главата му в огледалото, стъклото се счупи с пращене.

-Разтървете ги! Веднага!

Докато двамата стигнат до тях, Уилям беше успял да му нанесе няколко ритника в тялото, проснато на пода. Стоеше изправен над него, задъхан и вбесен. Повлякоха го със себе си почти насила.

–Помни какво ти казах…Другия път няма да съм толкова мил с теб, госпожичке…

-Какво ти става, по дяволите, Уилям?-викна изнервен Пол.-Ако ни хванат, ще ни арестуват и ще ни изключат веднага! Нямам намерение да прекарам живота си като неудачник само заради твоята идиотия! Ти, върви да провериш как е-нареди той на другото момче.

-Не е добре, Пол-смънка той, когато се приведе към тялото на Виктор, паднало на земята.-Мисля, че прекалихме!

-По дяволите, не го пипай! Махай се оттам, веднага! Господи, какво ще правим сега?! Идиот такъв!...

Вратата на тоалетната се затръшна. Виктор лежеше на пода, проснат на лявата си страна, а от ъгълчетата на устата му се проточваше кървава нишка. Половината му лице бе омазано с кръв. Счупеното огледало също бе окървавено. Стъклото продължаваше да пращи и да се цепи. Едно парче падна със звънтене на плочките, но нямаше кой да му обърне внимание. Изведнъж внезапно застиналия свят се взриви от пороя огледални парчета, срутващи се в умивалника.

…………………………………………………

-Виктор , добре ли си? Виктор, моля те, кажи нещо!

Момчето отвори очи. Мъгляви образи заплуваха пред тях. Ушите му бяха заглъхнали. Имаше някаква огромна пулсираща болка в дясната половина на челото си. Усещаше, че му се гади. Може би заради болката в главата, коремът му също се бе свил на топка. Примигна, за да изясни погледа си. Нещо се стичаше в дясното му око, пречеше му да вижда ясно и ужасно смъдеше. Осъзна, че е жив, целия натъртен и схванат, но жив и буден. После обърканите му сетива се насочиха навън.

Тъмно помещение, навалица от тела. Ръце върху него.

-Какво…какво става?

-Слава богу, жив е! Виктор, как си?

-Как искаш да б