Събуждам се, разтърквам очи и примигвам от ярката светлина, процепваща се през прозореца. Изтягам се бавно като котка, готова за стръвни подвизи и си мисля вече за сутрешното си кафенце, но нещо не ми мирише на кафе, пък аз нали съм свикнала да ми го поднасят веднага. Оглеждам се и протягам ръката си за теб, мястото още е топло, но теб те няма. Наистина те няма, наострям слух към съседната стая, за да чуя познатия звук от тропане на прибори и шуртене на вода, но е пълна тишина. Къде си, кой те е пуснал да се измъкнеш от леглото, защо си се надигнал сам без мен. Отново се изтягам кръшно, извивам гръбнак и чакам за някакъв знак отнякъде и от някого и някак си даже за мириса пак на кафенцето. Не се надигам, няма защо, няма смисъл, няма те, липсваш... и оставам в леглото, като продължавам да дремя и отново сънувам...
    Сънищата ми са винаги с теб, неотлъчно навсякъде си с мене и не си ги представям в някой ден и в някой час да са други... да са без теб... без твоят образ... без твоя шепот... изобщо без теб. И не зная как ще издържа, така че по-добре се връщай при мен в леглото, за да не сънувам, а да те чувствам реално и истински... в такта на музикалния ни, създаден само за нас свят... неспиращ цяла нощ и цяла вечност, наподобяващ ритъма на сърцата ни и пулсиращ с миговете ни заедно...
    Стоп... Изведнъж щурата аларма от телефона отново се включи и започна десеторния си монотонен повтарящ се епизод за молене за ставане от леглото... На десетия път вече скочих и  излязох от полусъня си или полудействителността си. Сънувах ли?  Сънувам ли? Колко ли е часът? Още ли съм в това полубудно състояние и къде съм изобщо? Къде си ти? Слънчевият лъч продължително се застоя  върху лицето ми и го затопляше с гъделичкането си. Топлината вече се разстилаше и разнасяше по кожата ми, сигурна съм, че беше истина, сигурна съм, че вече съм будна.
    Погледнах в огледалото до мен и сякаш гледах през прозореца, но в оня прозорец, другия прозорец... Хората вече щъкаха невероятно напред-назад, борейки се за място по тротоарите, автомобилите форсираха на завоите и се мъчеха за преднина, светофарите изобщо не действаха сутрин, дори и за пред маршрутките, те минаваха и на червено или през самите тротоари на кръстовищата, за да избегнат задръстванията.  Навън беше невъзможен хаос, аз бях в своята крепост и наблюдавах сутрешното пощуряване на човешкия род. Там ли бях, или тук? Загледах се в изображението, в другия ъгъл, в който сякаш цареше друга атмосфера - на спокойствие и на непозната за мен тишина. В него зад мен видях някакъв страхотен безпорядък в стаята, сякаш някой беше върлувал доста хищно нощес. Шишето с водката" Аляска " беше на самия ръб и чакаше всеки момент падането си. А двете чаши пред монитора с многото кутии натурални сокове до тях, както и корите от портокалите и станиолите от шоколадите, напомняха за нещо неизменно феерично, нещо като Ритуал за заспиване плюс хилядите остатъци от изгорели свещички и изпопадали по пода увехнали листа от рози...
    Притворих очи и май се унесох нанякъде, там, далеч, в другото време, в другото място, в другия свят. Странно, до мен достигна вече миризмата на кафето и в мига, в който се обръщах, Ти влезе. Мисля, че успях само поне да преглътна и да се усмихна, ти вече беше взел преднина...
    Знаех, че се увличам по теб, свиквах с непрекъснатите ти изненади, пощурявах от всичките ти сюжетни композиции и постоянно те търсех... Вероятно не може да съществува друга по- реална реалност или ако я има, ще е отвъдна... Никога не съм обичала да плащам данък обществено мнение и не съм приемала съществуването на такъв. Ако се откажа да приема такава реалност, имам два изхода: Да се откажа от тялото си или да отблъсна  съзнанието си. Но, естествено, не можех да направя нито едно от двете...
    Погледите ни вече се срещнаха, Ти четеше мислите ми и задаваше мислено въпросите си. Знаеше какво означава всеки мой жест, всяка една моя интонация, дори всяко едно мое мълчание. А аз не бих издържала толкова дълго на такъв обстоен преглед и веднага бих ти се усмихнала, попила всичките ти тревоги от въпросителни. Усещах, че отдавна живея в очите ти и сега се взирах в тях и се видях. Усмихвах се, харесвах се така, неузнаваемо вглъбена в теб. Знаех, че любовта ти ме прави уникално красива и те обичах също по един свой неповторим начин. Обличах се, за да се събличам отново. Там, в моята Вселена, Ти беше най-невероятният мъж, когото познавам, най-уникалният и най-потайният...
      Стоп, ето сега се звъни пък на вратата, но отблясъците от моя сън полуреален останаха... Те бяха истина...