От съкровищата на сърцето ми / продължение/

Имало едно китно селце. В близост растяла брезова гора. Красота, но една от всичките брези била специална. Тя светела като фосфор през нощта и кората ѝ била толкова бяла, че и пресният сняг изглеждал сив, когато отрупвал нозете ѝ. Хората вярвали, че като откъснат от ресите ѝ ще им се сбъдне всяко желание, ще оздравеят и ще имат всичко, за което са мечтали. И така те късали, късали, за късмет, толкова много, че накрая брезата изсъхнала. Но от някого паднала една реса. Минали години, хората забравили за брезата, но от утробата на Мама Земя изникнала бебе бреза, същата като онази, която хората погубили. Бебето бреза растяло толкова крехко, а било по-бяло от майка си и така силно светело, че наоколо се виждали и две други пътеки, така че никой да не загуби пътя си, ако минава от там. Но за бебето бреза Мама Земя била измислила защита . Никой не можел да доближи и да къса ресите за късмет. Който се опитвал се вцепенявал или изпадал в ужас. И така вече порасналото бебе бреза продължава да осветява тези пътеки и никой не може да му навреди.