А сега е време да разкажа една твърде необичайна история. Тя ми бе предадена устно от мой близък приятел.      Изглежда има хора, които преминавайки в отвъдното придобиват голяма мощ да напакостяват на другите. Стават нещо като резиденти там. За по-голяма автентичност ще водя повествованието от първо лице единствено число.

      Чичо на баща ми беше един много известен софийски адвокат от по-старо време - Васил Милканов. На 28 декември 1979г. този чичо почина. Почина на възраст над 80 години. Знаеше се, че е болен от сърце. Съпругата му бе от втори брак и той нямаше деца от нея. Тя имаше дъщеря от предишния си брак. Но чичо ми не я осинови. Тази дъщеря бе женена и съпругът й се казваше Гено. Този Гено беше нещо като доведен зет на чичо ми /по неофициален статут/. И тримата желаеха чичо ми* по-бързо да умре. Така си спестяваха нелеките и протяжни във времето грижи за неговото здраве. Гено се държеше особено лошо с чичо и той ми се оплакваше многократно от него. Жена му и дъщеря й бяха по-хитри. Те му втълпяваха, че си отива. Затъмняваха му стаята и го караха постоянно да изпитва чувството, че до ден-два краят му е неизбежен. Чичо беше много заможен човек и целта им бе да се домогнат час по-скоро до парите му. На 28-ми стринка ми е в стаята с него. Той започва да хрипти и тя вместо да му донесе незабавно вода излиза от стаята и цели 15 минути не се връща /по нейно собствено признание се била уплашила и не знаела какво да прави/. Когато най-накрая се престрашава и влиза обратно в стаята, той бил вече мъртъв. Това се случва около 14 часа. Към 17 часа аз отидох на гости у тях, без да зная за случилото се. Трупът вече беше изнесен, а погребението насрочено за по-следващия ден. Върнах се вкъщи и казах на баща ми, че чичо му е починал и ако иска да отиде и да изкаже съболезнования на стринка и дъщеря й. Той гледаше някакъв филм по телевизията и ми отговори, че този филм е много интересен и за нищо на света не би прекъснал гледането му, но че на следващия ден ще отиде, след работа, да изкаже съболезнования. Споменах му, че не е редно да гледа телевизия, когато току-що научава за смъртта на родния си чичо. Но той се засмя пренебрежително и профъфли, че щом вече чичо му е починал той не е в състояние да го възкреси и затова ще си изгледа филма. Изпитах неприятно вътрешно усещане от реакцията му, но ми бе баща. Не беше редно аз да го уча на морал. Той, по задължение, трябваше да прави това с мен. На следващия ден - събота, имахме уговорка да се качим до хижа Алеко с един приятел, с когото никога преди това не бях ходил на Витоша. Той караше най-редовно мотоциклет и беше претърпял множество катастрофи, от които по чудо бе отървавал кожата. Многократно беше чупил крака, а последният път бе получил фрактура на таза. Докато си говорихме, погрешка хванахме друг автобус, а не този за Драгалевци. Наложи се да се върнем обратно, за да се качим на верния. Тогава аз не осъзнах, че съдбата по този начин просто ми дава знак да се върна час по-скоро обратно. Познавам отлично пътищата на Витоша. Но с приятеля ми Браян Катъров - сега виден наш професор по облигационно право и преподавател в СУ"Св.Кл.Охридски", така сладко се заприказвахме, че аз, в ролята си на водач, хванах по недоглеждане друга пътека /изкачвахме се от Драгалевци към Алеко/ и в резултат се озовахме на Симеоновите езера. Това сгрешаване на пътеката също беше знак на съдбата, че трябва незабавно да се върна, но аз пак не си дадох сметка за това. Оттам поехме нагоре и с триста зора достигнахме хижа Алеко. После хванахме автобуса за София. В този автобус Браян непрестанно ми разказваше за многобройните си катастрофи и причинените от тях счупвания. Това също беше - вече трети, при това сериозен знак на съдбата, но аз отново не му обърнах внимание. Когато се прибрах ме чакаше лоша новина. Казаха ми, че са се обадили от Пирогов и баща ми е в реанимация. На мен, по онова време, думата реанимация не ми беше позната и слава богу. Бързо открих реанимацията на Пирогов и позвъних на вратата й. Отвори ми сравнително млада лекарка. Когато промълвих името на баща ми, тя само каза - момче влез да се простиш с баща си - той си отива. Щях да припадна. Буквално краката ми се подкосиха, но се удържах прав. Когато влязох заварих трагична гледка. Баща ми лежеше на легло. От него излизаха множества малки маркучи, а до леглото му имаше няколко легена с кръв. Той току-що бе дошъл в съзнание и промълви: лошо стана Мели /така ме наричаха вкъщи/, блъсна ме кола. В един момент влезе един лекар и каза, че е време да си тръгвам. Той хвана ръката ми и изрече тихо: спокойно моето момче - баща ти прескочи трапа - ще живее. Никога няма да забравя благородството на този човек и гадната постъпка на колежката му. А какво всъщност се беше случило. По онова време баща ми работеше в Исул /сега болница Царица Йоана/. Сутринта към 7.30 часа той слиза от автобус, за да пресече бул. Сливница и стигне до работното си място. Там тогава нямаше зебра. Денят беше с убийствено гъста мъгла. Баща ми пресича първата половина от платното на булеварда, но точно в този момент в следващата половина се появява нескончаема колона от тирове и камиони. Баща ми впоследствие ми разказа с подробности тази невероятна история. Той никога не лъжеше. Затова нямам съмнение, че е преживял всичко това. Колоната от тежки машини не свършвала. И тогава баща ми усетил съвсем ясно, че са му устроили капан. Че това е атентат срещу самия него. В прекосеното от него платно се движели също нескончаемо превозни средства, а в предстоящото за прекосяване платно тировете все още не свършвали. Внезапно усетил много тревожно чувство в гърдите. Вдигнал поглед нагоре и видял елипсовидно оранжево тяло - много голямо, на височина не по-малка от 500 метра. Светлината му била хипнотична и парализираща и тялото се виждало ясно през гъстата мъгла. Баща ми почувствал, че се намира в голяма опасност и инстиктивно започнал да бяга по осевата линия. И тогава видял как пространството се изкривило като кюнец и срещу него от кривината изскочила лека кола и го връхлетяля. Последното което помни е изскърцването на спирачките и удара от колата. Тя го изхвърля с натрошени крака в платното,  което следвало да прекоси. То, за щастие, вече било празно. Там са го намерили в безсъзнание и е бил така цели 10 часа. Любопитното е, че шофьорът, който го блъска, го е видял в последния момент, което потвърждава тезата за изкривеното пространство. В крайна сметка след близо година мотане по болниците и 4 тежки операции, баща ми оцеля, но остана инвалид да края на дните си, т.е. цели 21 години още, които преживя след катастрофата. Така чичо му го наказа и не го допусна до погребението си. На следващия ден, след трагедията с баща ми, Гено - доведеният зет на чичо, отбива колата си от магистралата /по която шофирал/, защото двигателят започнал да се дави и изключил. Знаете тези разширения на шосето, където временно може да се спре. Гено излиза от колата и се насочва към мотора й. Но точно в този момент го връхлита черна волга, която го удря. Успял е да мерне колата в последния момент и е разпознал и запомнил, че е марка волга. Това е последният му спомен за нея. Нито волгата, нито шофьорът бяха намерени, а Гено остана инвалид до края на дните си. Отново характерният творчески почерк на чичо. Отмъсти си и на Гено. При това по почти сходен начин.
         Стринка беше щастлива от смъртта на чичо и не криеше този факт . Тя бе с 25 години по-млада от него и се дореди до богатството му. Слагаше си червило, не носеше траур и то още от първите дни след смъртта му. Засякох я случайно на улицата в този й вид и стана голям конфуз. Тя и чичо живееха в една луксозна двуетажна къща  с прекрасен и обширен двор, намираща се на Горнобански път. На 9-я ден след смъртта му, тя е на приземния етаж и чува как на втория се отваря вратата. Поглежда сепнато и уплашено нагоре, защото е сама и вижда чичо от плът й кръв - с леко зачервени бузи как излиза от стаята. Жената загубила ума и дума от видяното. Тя беше голям атеист и в приказки за призраци не вярваше. Но от този момент започна да линее. Получи сериозно чернодробно заболяване, а никога преди не бе имала чернодробни оплаквания. Лекарите обективираха рак на черния дроб. Свърши само 9 месеца след чичо. Времето за едно раждане! Не можа да се порадва на парите му. Заклевам се в достоверността на историята, която разказах. Мисля, че не е безинтересна. Напротив, дори е поучителна.

 

*  въпреки, че бе чичо на баща ми, аз също го наричах чичо