Отчаянието е най-голямото наказание на човешката душа. Отчаянието може да ни направи толкова слаби, невидими и нищожни, че да не можем никога да стъпим здраво на краката си. Отчаянието е най-страшното наказание за човек, защото след като той изгуби и последната капчица надежда в себе си и последната трохичка борбеност, то той се превръща в нищо. В една болка, в една сълза...

Тя се прибра в големия и студен апартамент (но вън беше лято). На нея обаче и беше студено и нямаше кой да я стопли. Хвърли ключовете от желязната бронирана врата на малката масичка в хола и отвори всички врати. Не - и това не и помогна да се почувства по-добре. Какво трябваше да направи. Да пусне силно музика, да се занимава с нещо, да гледа филм - не, по дяволите, тези неща вече не и помагаха. Защо? Нищо не можеше вече да я разсее. Но какво би могло да разсее самотата, болката и нараненото сърце? Седна пред компютъра и реши да пише. Имаше нужда да излее чувствата си пред някой, но... но я беше страх. В време като днешното и в положение като нейното, едва ли някой би и помогнал. И бе права. Никой не я потърси, никой не си помисли за нея тази вечер. "Полудявам ли ?"- каза си тя - „Защо позволих това да ми се случи отново? Защо не спрях навреме?" Но защо си задаваше тези въпроси, защо? Знаеше много добре, че нищо не спира сърцето и нейното сърце биеше с пламък, който добре познаваше. Горката, съжаляваше се. Искаше да не и се бе случвало това. Да не се бе влюбвала никога или поне повече! Сега сълзите бяха нейните най-добри приятелки, а самотата я преследваше непрестанно. Коя беше тя? Защо позволяваше на чувствата да си играят с нейното сърце. Нима всичко досега не и бе достатъчно.

Понякога забравата и времето са най-добрия лек, но при нея не бе така. Мислеше, че ако пие ще забрави, но това не и помогна. Мислеше, че ако вземе няколко от хапчетата от шкафа, също ще се спаси, но и това не беше верния път. Опита се да се държи по-хладно с него (а, ето я и причината най-после)! Тази причина беше мъж. Един мъж, с когото тя съгреши. Един мъж, който само с погледа си, много преди всичко това да се случи, я караше да потреперва. Той я направи смела. Научи я да следва сърцето си независимо от това какво има на пътя и. Научи я да бъде силна и да не се предава, да не обръща внимание на дребнавите неща, на големите, които ни карат да плачем. Преди тя се страхуваше. Беше като малка и крехка птичка свикнала с клетката, в която беше неин дом. Когато се запозна с него, това момиче сякаш стана видима, цветна и разбра, че животът е един и тя няма време. Боже, на колко много я научи този мъж, а дори не знаеше! Защото и тази история, както всяка друга, си има предистория. И както и в други истории всичко започва като в приказка и птичките пеят, така и тук всичко беше хармонично и вълшебно. Но защо приказките от истинския свят не свършват като истинските с „Happy End"? Или поне като по филмите?! Не животът е такъв, че трябва да се примирим с „Unhappy End"! И така нейната предисторията, тази , която мислеше че ще продължи вечно, замина, остави я за пореден път. А само на нея ли и беше толкова мъчно? Сякаш за другите това беше невидимо и времето си течеше, без да чака да поплачем малко някъде в някой тъмен ъгъл. Никой не забелязваше мъката и и тя реши, че повече няма да си го позволи. Не искаше да допуска никой близо до нея - нито приятели , нито любовници. Но в един студен есенен ден осъзна, че един човек и ставаше все по-близък и че сякаш я разбираше. Да, това е този същият, за когото пише сега. Той стана неин приятел, изповедник и един ден и нещо повече... Докато осъзнае какво се бе случило, вече беше късно. Онова чувство, от което искаше да избяга преди година, отново я сполетя. Каква глупачка! Нали си обеща нещо, а вижте я днес рони сълзи отново, заради мъж. Но нима мъжете са виновни? Или пък това, че тя имаше нужда от опора и я намираше в някой - и този някой сега беше той. Колкото и да си мислеше, че е силна, всъщност беше много уязвима. Толкова, че се привързваше за хора, места, чувства, преживявания - за всичко, към което можеше. А той беше нещо, към което не може да не се пристрастиш. Като наркотик, който я кара да се чувства истински жива и способна на много. Как можеш да се откажеш от подобна наслада? Когато я погледнеше, я караше да се чувства единствена. Когато и кажеше, че я обича, я правеше най-щастливата жена и когато и направеше комплимент - най-красивата. Представяте ли се какъв мъж бе той. Сладък наркотик за душата,

който уж нямаше да и навреди. Но както всяко нещо, към което си пристрастен, така и това е опасно. Той я спаси, но сега я погубваше. Може би това беше нейното наказание, нейната съдба - да страда в любовта. Тя беше грешна, беше наранила много хора и си го заслужаваше, но колко пъти, по дяволите, трябваше някой да разбива остатъка от сърцето и. Каква и предстоеше сега? Да гледа стари мюзикли и да плаче, тайно от другите? Да чака един ден щастието да дойде и на нейния етаж? Да сподели и да си намери друг изповедник? Едва ли можеше да си го представи! Може би преиграваше, вярно че искаше да стане актриса, но не и в живота. Макар да бе изиграла доста роли в реалния свят, сега тя нямаше сили. Усмивката нямаше да изгрее на лицето и, колкото и червило да слагаше. Очите и нямаше да светнат така, както когато той и говореше. Сърцето и нямаше да бие така, както когато той я целуваше и сигурната му прегръдка вече не беше на нейно разположение. Тя отново стана невидима.

И защо всичко това и се случваше пак? Поради същата шибана причина - Живота!Този същия, който никой не избира и никой не може да спре. Този, същият скапан живот, който ни смазва малко по-малко всеки ден, за да ни направи накрая невидими. Невидими и жалки малки дребни грешни същества, които като мравчици пълзят нагоре-надолу, в търсене на спокойствие и сигурност. Но мравките си имат уютен и топъл мравуняк, а ние нямаме и това.

Какво и остава сега на това малко бедно девойче? Сама е вече! О, как звучи „сама"!Телефонът не звъни и никой не се качва с асансьора вече. А тя ще поплаче, ще отвори купената от магазина отпред водка и ще си поплаче още. Какво и остава... Утре трябва отново да стане и да набери сили за Живота. Може би тя греши и утре ще срещне някой друг, даващ и подкрепа. Може би е просто една объркана блудница, която не знае какво иска. Може би, но защо все нещо се случва и и отнемат нещото, от което е черпела сили?

Ех, Животе... по-лесно е да говорим за себе си като за някой друг. Трудно е да разкрием чувствата си докрай, защото това е природата ни. НО най-тежко от всичко е да изгубиш смисъл... Да се отчаеш от Утрото... А, телефонът звъни...